chavdarmihov.comchavdarmihov.com/upload/hell at the heavens doors.d… · web...

Чавдар Михов

АД ПРЕД ВРАТИТЕ

НА РАЯ

Политически трилър

Не се препоръчва за лица под 18 години!

АД ПРЕД ВРАТИТЕ НА РАЯ ЧавдарМихов

ПРОЛОГВашингтон,1993 г.

Президентът на САЩ беше блед като платно. Още в началото всички улики насочваха към голям международен заговор, но не беше подозирал, че това е само началото на широкомащабен план за дестабилизация на Западната християнска цивилизация. Заместник-директорът (операции) на ЦРУ говореше бавно и монотонно, стремейки се да не влага излишни емоции в думите си, които сами по себе си бяха зловещи.

– След разпадането на Съветския съюз и Варшавския договор, Западът като че ли остана без сериозен противник, а моделът на нашата демократична система изглеждаше, че няма реална алтернатива. Това беше изключително опасна заблуда. Уважавани експерти, включително и от средите на нашето ведомство, предупреждаваха още в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, че крайният ислямски фундаментализъм представлява изключително сериозна заплаха за бъдещето на САЩ и останалите демократични страни. И какво направихме ние? Проспахме ислямската революция в Иран, а след окупацията на Афганистан от руснаците, хвърлихме милиарди долари за обучение и въоръжаване на муджахидините и пакистанските им покровители. Е, добре, те прогониха руснаците, а Съветският съюз се разпадна. Отлично. Само че духът вече е изпуснат от бутилката. На муджахидините им стана тясно в Афганистан и плъзнаха по света да палят, убиват и тероризират с най-модерните наши оръжия и с уменията, придобити от най-добрите ни инструктори по подривна дейност.

– Безспорно, в стремежа си да уязвят руснаците, президентът Рейгън и администрацията му се увлякоха с помощта си за муджахидините. Ние, демократите, сме много по-внимателни в това отношение – обади се президентът неуверено.

– Нямам такива наблюдения – прекъсна го заместник-директорът не особено тактично. - Както навремето подпомагахме муджахидините в Афганистан, сега подкрепяме мюсюлманите в Босна и Косово. А същите тези , които в Афганистан се биеха срещу руснаците, сега се сражават срещу сърбите. Утре войната там ще свърши и те ще плъзнат из цяла Европа да продължат пъкленото си дело. И при нас ще дойдат.

– Те вече са тука и присъствието им не е за подценяване - обади се директорът на ФБР с мрачен глас.

В Овалния кабинет бяха само тримата - президентът на САЩ, директорът на ФБР и заместник-директорът (операции) на ЦРУ (директорът беше прекарал тежък инсулт и лежеше в реанимацията). Поводът за събирането им беше обсъждането на окончателния доклад относно атентата в Световния търговски център в Ню Йорк. Продължилото няколко месеца разследване, в което взеха участие най-добрите специалисти в страната и в което, за пръв път от много години насам, ФБР и ЦРУ бяха работили рамо до рамо, загърбвайки вечното съперничество и дребните дрязги, показа недвусмислено, че атентатът не е дело на група самотни фанатици, а е внимателно обмислена и прецизно изпълнена операция, зад която стоят разузнавателните служби на няколко ислямски държави. И още нещо: взривяването на Световния търговски център в Ню Йорк не беше планирано като изолирано действие, а като начало на поредица от кървави атентати, целящи дестабилизирането на САЩ и техните съюзници.

– Според вас какъв трябва да бъде нашият отговор? - попита президентът. Събеседниците му не бяха политици, но той много добре съзнаваше, че те са хората, които разполагат с най-много и най-ценна информация и мнението им в такива ситуации беше по-важно дори от това на държавния секретар.

2


– Разполагаме със сигурни сведения, че Пакистан и Иран усилено работят над проекти за ядрено оръжие. Либия пък строи два завода за химическо оръжие. Със същото се занимава и Ирак, въпреки санкциите и инспекторите от ООН. След четири-пет години, а може и по-рано, тези непредсказуеми режими ще разполагат с атомни бомби и с ракети с химически и бактериологически заряди. Вярно е, че Съветският съюз и Варшавският договор имаха стократно повече оръжия, но те бяха предвидими, с тях човек можеше да се разбере, с една дума те бяха под контрол. Докато крайните ислямистки режими са абсолютно неконтролируеми и непредвидими.

– Е, и какво предлагате? - попита президентът внимателно, предугаждайки какъв ще бъде отговорът.

– Главата на змията трябва да бъде смазана, преди да е изпуснала отровата си – отвърна заместник-директорът (операции) на ЦРУ и направи драматична пауза. – С Пакистан може да се справим и по дипломатически път. Все още има надежда да убедим госпожа Бхуто да се откаже от ядрената си програма. Разбира се, трябва да й гарантираме, че и Индия ще предприеме аналогични стъпки. Ако пък реши да се опъне, разполагаме с готов вариант за подменянето й с по-сговорчиви политици. Саддам Хюсеин също може да бъде притиснат. Той все още помни поражението в Залива и е повече загрижен за запазването на собствената си власт. Но с Иран и Либия трябва да бъдем безкомпромисни.

– Можете ли да бъдете по-конкретен – промълви президентът с пресъхнала уста. –– Масирани ракетни удари по всички обекти от стратегическо значение – гласът

на събеседника му бе равен, сякаш ставаше дума за партия голф, а не за война. – Ако ние не ги унищожим сега, след няколко години те ще унищожат нас.

Президентът на САЩ скочи от стола си.– Вие сигурно се шегувате – каза с треперещ глас.– Не бих си позволил да се шегувам пред паметта на невинно загиналите

американци в Световния търговски център.– Но това означава война. Необявена война. Не мога просто да заповядам на

авиацията ни да бомбардира Либия и Иран, само защото ние се съмняваме, че техни хора стоят зад атентата.

– Ние не се съмняваме, ние сме сигурни в това. И можем да го докажем. – поправи го заместник-директорът на ЦРУ.

– Не мога да направя това – каза президентът с безпомощен глас.- Защо? – попита директорът на ФБР. – Ние вече сме го правили преди години с

Либия.– Времената тогава бяха други, пък и ударът беше ограничен.– Ударите и сега ще бъдат ограничени. Само военни и стратегически обекти.

Жертвите сред цивилното население ще бъдат минимални.– Но все пак ще има убити жени и деца. Телевизионните мрежи по света ще ги

показват непрекъснато и ще обвиняват САЩ и лично президента, заповядал този антихуманен акт.

– В Световния търговски център също имаше убити жени и деца.– Именно. Но това беше тяхно, а не наше дело. Не можем и ние да постъпваме

като тях. Светът няма да ни разбере.– За имиджа ли си се притеснявате? Страхувате се, че няма да ви изберат втори

мандат? Господин президент, не можете ли да разберете, че, ако не нанесем още сега съкрушителен удар, не само втория ви мандат ще бъде под въпрос, под въпрос ще бъде самото бъдеще на САЩ.

– Не става дума за моя втори мандат. Става дума за това, че САЩ са цивилизована държава и не могат просто така да нападат други държави, пък били те и поддръжници

3


на тероризма. Разполагаме с алтернативни средства да принудим тези режими да се откажат от подкрепата си за тероризма.

– Какви са тези алтернативни средства? – попита заместник-директорът на ЦРУ, без да скрива иронията си.

– Икономически санкции, международна изолация и т. н.– Тези средства ги прилагаме с години, но ефектът им досега е нулев.

Красноречив пример за това е Куба на Кастро.– Вижте, този спор започна да става безпредметен – прекъсна го президентът с

нервен глас. – Разбирам вашето отношение към крайния ислямизъм. Знам, че имате и лични причини за това.

- Ако намеквате за произхода ми, то аз съм длъжен да ви заявя, че в момента разговарям с вас не като евреин, а като американец и заместник-директор на ЦРУ на САЩ.

– Съжалявам. Не исках да прозвучи така, но въпреки всичко не мога да приема предложението ви…Поне засега.

– Господин президент, какво трябва да се случи, за да приемете предложението ни?

– Не знам – отвърна президентът замислено. – Може би нещо наистина ужасно.– Нещо по-ужасно от атентата в Световния търговски център?– Да. Нещо много по-ужасно, да не дава Господ – каза президентът и се изправи.

Разговорът беше приключил.“Нещо много по-ужасно.” Заместник-директорът (операции) на ЦРУ щеше добре

да запомни тези думи.

4


ГЛАВА ПЪРВА

Командирът на самолет ТУ-154, Никола Христов едва дочака да стане шест часа и се измъкна от леглото. Напоследък имаше известни проблеми със съня. Когато сподели това със съпругата си, тя съвсем сериозно му отговори, че сигурно е от възрастта. Лятото беше навършил 48 години, но нямаше намерение да се признава за старец. А и всички му казваха, надяваше се да са искрени, че изглеждал доста по-млад. Най-сигурното доказателство за това бяха последните му завоевания сред нежния пол. При спомена за тези момичета, които спокойно можеха да му бъдат дъщери, доволна усмивка разцъфна на мургавото му лице, по което бръчките все още не бяха нанесли сериозни поражения. Наплиска очите си със студена вода, изми зъбите си и зашляпа към кухнята. Свитата на кълбо пред вратата булонка моментално се събуди и започна да се отърква в краката му, мъркайки доволно.

– Здравей, мойто момиче – заговори й нежно той, галейки я зад ушите, при което животинчето пощръкля от радост. – Ей сега ще те изведа на разходка.

Сложи кафеварката на котлона и включи радиото. Преди още кафето да стане готово, запали първата си цигара. До края на деня щеше да изпие двадесет кафета и да изпуши поне два пъти повече цигари, а довечера смяташе да обърне четири-пет водки. Като се прибавят нередовният начин на живот и почти ежедневните дози космическа радиация, истинско чудо бе, че все още беше жив. Но напук на всичко това, не само че беше жив, но почти не боледуваше. Повечето му колеги на неговата възраст, като изключим факта, че изглеждаха като старци и отдавна бяха забравили какво е това да спиш с млада жена, страдаха кой от високо кръвно, кой от сърце, кой от язва, кой от болки в кръста, кой от бъбреци, черен дроб и не знам си още какво.

– Да не дава Господ”, промърмори Никола и чукна на дърво.Мислите му бяха прекъснати от пищенето на кафеварката. Наля си горещо кафе и

запали втора цигара.

***Докато Никола пиеше сутрешното си кафе и пушеше поредната си цигара,

вторият пилот, Петър Ставрев, все още спеше, но двегодишната му дъщеря правеше всичко по силите си, за да го събуди.

– Ели, остави татко си на мира – прошепна майка й, но си личеше, че няма нищо против заниманията на детето.

Момиченцето дърпаше упорито баща си за ухото, а когато това й омръзна, премина към носа. В един момент неволно го стисна и прекрати достъпа на въздух, при което спящият се стресна и в следващия миг беше буден. Смятайки че виновница за събуждането бе съпругата му, понечи да се разкрещи, но като видя невинната физиономия на дъщеря си, гневът му моментално се изпари и широка усмивка разцъфна на лицето му.

– Ох, на татко палавницата – скара й се той с престорено строг глас и започна да я гъделичка, при което тя се заливаше от смях. – Защо будиш тати толкова рано?

– Тати тлябва да ходи на самолет – каза Елица през смях, – и да ми донесе иглачка.

Изведнъж Петър стана сериозен. Погледна часовника си и установи, че до часа на явяването си на летището, разполагаше с повече от два часа, така че имаше време да направи едно кросче.

– Първо татко ще отиде в парка да побяга – каза нежно, отделяйки момиченцето от себе си. – А ти върви при майка си.

5


– Искам с тебе – отвърна Елица нацупено.– Не може, миличко. Навън е студено и ще настинеш – убеждаваше я той,

навличайки анцуга.След няколко минути вече бягаше по алеите на Южния парк, вдишвайки с

удоволствие хладния утринен въздух. Петър не пушеше, не близваше капка алкохол, редовно спортуваше и не поглеждаше друга жена, освен съпругата си. И изглеждаше истински щастлив.

***Докато вторият пилот търчеше като младо конче из парка, бордният инженер

Станко Станков, известен сред колегите си просто като бай Станко, правеше отчаяни опити да се свърже по телефона с АГ болница “Шейново”, където голямата му дъщеря всеки момент трябваше да го ощастливи с първо внуче. Съпругата му се суетеше около него, приготвяйки забързано закуската.

– Станко, не се притеснявай. Всичко ще бъде наред – мърмореше жената, но си личеше, че и тя бе притеснена.

– Докторът каза, че можело да се наложи секцио.– Че то днеска повечето жени така раждат – успокояваше го съпругата му.– Искам преди да тръгна на работа да знам, че всичко ще е наред.– Разбира се, че ще е наред.– Ако полетът не беше специален, бих помолил някой колега да се сменим, но

сега…– Иди си на работа и не се притеснявай. Когато се върнеш, вече ще си дядо.– Проклети телефони – изруга бай Станко и тръсна слушалката. – Непрекъснато

дава заето.В същия миг телефонът иззвъня. Беше зет му. Обаждаше се от болницата.

Раждането било започнало. Засега всичко вървяло нормално.За пръв път от много години, бай Станко се прекръсти нескопосано и горещо се

помоли на Господ за дъщеря си и бъдещия си внук.

***Докато дъщерята на бай Станко се напъваше да роди първото си дете, бай Велин

се бръснеше внимателно, подсвирквайки си някаква старомодна мелодийка. Бившата барета и настоящ служител на Дирекция “Сигурност и защита” на авиокомпания “Балкан”, вече беше преживял на два пъти тръпката да стане дядо и сега се вълнуваше от доста по-различни проблеми. По принцип, човек от тяхната служба винаги придружаваше самолетите до Тел Авив и това не беше първия му полет до израелската столица. Но днес нещата щяха да бъдат доста по-различни. На борда на самолета щеше да пътува президентът на Република България. Естествено той щеше да бъде придружен от личната си охрана и бай Велин нямаше конкретни задължения относно безопасността на височайшия пътник. Но пътуването нямаше да бъде никак леко. По начало, полетите до Тел Авив, се смятаха за едни от най-рисковите, а когато на борда щяха да пътуват президентът на България, помощник-държавният секретар на САЩ и посланикът на Израел, нещата ставаха доста апетитни за всеки откачен терорист.

“Дано всичко мине нормално”, молеше се бай Велин. До пенсия му оставаше по-малко от година, след което щеше да се оттегли в кокетната си виличка в Балкана и да се отдаде на лов и риболов. Удари една контра и започна да мие лицето си с хладка вода. Разбира се, че всичко щеше да мине добре, но този пуст полицейски навик да се преувеличава опасността го държеше нащрек.

6


***Докато бай Велин усърдно се бръснеше, старшата стюардеса, Валя Николова,

слагаше закуската на двамата си сина, които се влачеха сънени из апартамента, подготвяйки се с явно нежелание за училище.

– Айде идвайте, че чаят изстина – извика с пресилено строг глас. Обичаше много момчетата и би дала всичко за тях, но се стремеше да ги възпитава сурово и да не ги разглезва.

Момчетата, които общо надхвърляха 150 килограма живо тегло, се дотътриха в кухнята с полузаспали физиономии. Големият беше десети, а малкият осми клас. При вида на отрупаната с лакомства маса, физиономиите им се поразсъниха и отначало вяло, а след това с все по-нарастващо настървение, се нахвърлиха върху закуската.

“Колко приличат на баща си”, мислеше си Валя с умиление, гледайки ги как лакомо тъпчат устите си. “Дано да съм жива и здрава и да има работа поне още няколко години, докато стъпят на краката си.”

Споменът за баща им нахлу в съзнанието й. Колко хубаво беше започнало всичко. Той беше млад командир на “Ан 24”, а тя току-що беше завършила курса за стюардеси и първият й полет беше с него. Тогава той беше красив и строен младеж, а тя…

– Мамо, ти защо не ядеш? – попита малкият в една пауза между две хапки. Той винаги проявяваше загриженост за майка си.

– Яжте вие, аз ще хапна малко, като ви изпратя на училище – отвърна тя. Макар че не искаше да си го признае, дори пред себе си и се стремеше да не го показва, малкият й беше любимец. Може би, защото повече приличаше на баща си. Ожениха се след няколко месеца и тя забременя с големия. Отначало всичко вървеше прекрасно.

– Да не закъснееш за полета - обади се отново момчето и я погледна загрижено. - Къде щеше да ходиш днес?

– В Тел Авив. Къде се намира Тел Авив?– В Израел – отвърнаха двамата едновременно.Валя се усмихна доволно. Бяха умни деца. И в училище се представяха

сравнително добре.

***Докато Валя се любуваше на добре хранещите се момчета, стюардеса номер две за

полета за Тел Авив пиеше кафе със сметана на просторната тераса с изглед към София. Яркото сутрешно слънце току-що се беше показало и я обливаше с приятна топлина.

– Диди, имаш ли представа колко е часът? – провикна се гаджето й някъде отвътре.

– Минава и половина, Ники.– Боже мой, ще си изпусна срещата.– Голяма работа.– Наистина е голяма. Ако всичко стане, както съм го предвидил.Приятелят й беше представител на една от водещите японски компании за

електроника и битова техника и за няколко години, тръгвайки почти от нулата, беше натрупал завидно, за българските мащаби, състояние. След минута се появи на терасата в елегантен бежов костюм с яркожълта вратовръзка със златна игла.

Диди едва сдържа усмивката си.– Сигурен ли си, че връзката ти отива на костюма?– Надявам се, че да - отвърна неуверено.– Дано и партньорът, с когото имаш среща, да има вкус, подобен на твоя.– Ти няма ли да тръгваш за летището?– След малко.

7


– Да не закъснееш.– И да закъснея, голяма работа – отвърна отегчено и запали цигара. Сред

стюардесите съществуваше нещо като неофициална класация за привлекателността на различните полети. Сред най-предпочитаните бяха тези до Франкфурт и Берлин, първо, защото бяха кратки, второ, заради възможността за пазар и трето, поради факта, че германците бяха дисциплинирани и сравнително непретенциозни пътници. На другия полюс на класацията бяха Москва, Виена-Амстердам и Лондон. Но безспорен водач беше полетът до Тел Авив и причината за това беше не в продължителността, която беше в границите на нормалното, а в пътниците, които минаваха за най-капризните и най-досадните в света.

– Ако искаш да те хвърля до летището - предложи Ники не особено настоятелно, отваряйки вратата на черния си мерцедес 300 SEL.

– Не, благодаря. Ще отида с хюндая - отвърна Диди, ставайки от стола.Неприятен или не, беше време да се приготвя за полета.

***По същото време, будилникът в спалнята на стюардеса номер три за полета за Тел

Авив, звънеше вече няколко минути, но Нина продължаваше сладко да спи, просната по корем върху леглото. В съседната стая майка й, която собственоръчно беше навила часовника предишната вечер, макар че не възлагаше големи надежди на възможностите му да събуди дъщеря й, въздъхна тежко и се надигна от леглото.

– Нинче, събуди се, време е да ставаш.Момичето отвори за миг очите си, зърна загриженото лице на майка си и се

обърна на другата страна.– Ще закъснееш за работа. Минава седем и половина.– Не ми се ходи на работа - промърмори сънено.След около пет минути упоритостта на майка й беше възнаградена. Нина се

изправи несигурно и се затътри към банята. Облекчи се и напръска обилно лицето си със студена вода, но това не помогна кой знае колко. Имаше чувството, че в главата й се провежда бейзболен мач, освен това й се гадеше, а краката й бяха като от пластелин. Със сетни усилия се намъкна под душа, но топлата вода не й донесе голямо облекчение, а не смееше да се къпе със студена, за да не изстине.

– Приготвила съм ти закуска - посрещна я майка й на излизане от банята.– Не съм гладна - промърмори с усилие. – Само едно кафе бих изпила.– Лошо ли ти е?– Просто ми се спи.– Не можеш ли, поне когато си на работа, да се прибираш навреме?– Мамо, не аз определям кога хората да си празнуват рождените дни.– Много ли си пила?– О, я престани с тези глупости. Ако искаш да ми помогнеш, разтвори ми един

аспирин.– Първо трябва да хапнеш нещо, не може на празен стомах.– Казах ти, че не съм гладна. Освен това, няма време. Трябва да тръгвам за

летището.

***За разлика от Нина, стюардеса номер четири за полета за Тел Авив нямаше

проблеми с ранното ставане. Снощи, след вечеря, прехвърли няколко страници от учебника по немски, но й се приспа и си легна преди полунощ. Ирена беше завършила английска филология, но страстта й към езиците не се изчерпваше с това. Още в

8


Университета беше взела втора специалност френски език, а сега упорито се беше заела с немския. Догодина смяташе да започне да учи и испански. Зачуди се дали да вземе учебника със себе си. Днешният полет до Тел Авив се смяташе за тежък, освен това, почти винаги бе пълен, така че едва ли щеше да й остане свободно време, но знае ли човек. Всичко се случва. А един учебник повече в куфара й едва ли щеше да й натежи.

***Стюардът за полета до Тел Авив с искрено озадачение разглеждаше спящото до

него момиче. Протегна ръка да потърси шишето с вода, но не успя да го напипа и тихо изпсува. Беше се събудил, измъчван от жажда, но поглеждайки часовника, със съжаление установи, че бе почти време за ставане. Смътно си спомняше, че тази сутрин трябваше да се яви за някакъв ранен полет, но за къде точно и в колко часа, не беше съвсем сигурен.“Който е прост и не може да помни, да си записва като мене.” Гениалната максима на старшината от казармата беше закон за Митко. За щастие тефтерът му беше на нощното шкафче. На страницата с днешна дата беше написано с големи разкривени букви: “Sof – Tlv. 9.30h.” Митко погледна отново часовника. Беше седем и петнайсет. В осем и трийсет трябваше да е на летището, следователно щеше да тръгне към осем. Разполагаше с около четиридесет и пет минути.

– Да им го начукам в планирането. Точно мен ли трябваше да пратят за Тел Авив.– Какво против Тел Авив имаш, коте?Спящото до него момиче се беше събудило и го гледаше с весел, но малко мътен

поглед.– Против Тел Авив нищо, но против пътуващите за Тел Авив, много неща –

отвърна сърдито, мъчейки се да си спомни как се казваше момичето и откъде го беше забрал. Снощи празнуваха рождения ден на един негов колега и доста се понапиха, така че задачата му не бе никак лесна.

– И какво им е на пътниците за Тел Авив?Щом питаше какво им е на пътниците за Тел Авив, явно не беше колежка. А каква

беше, да й го начука, и как й беше шибаното име?– А, нищо. Много са добри. Само дето, след такива полети, започвам да си говоря

сам.– Странно. И сестра ми казва почти същото – усмихна се тя и на бузите й се

появиха чаровни трапчинки.Изведнъж нещо проблесна в размътения мозък на Митко. Това беше сестрата на

Даниела, с която се беше запознал още в началото на купона, преди да се напие безпаметно, така че би трябвало да си спомни името й, но то все му се изплъзваше.

– Сестра ти. Лесно й е на нея. Предполагам, че днеска не е на работа.– Знам ли - отвърна момичето и отново се усмихна. – Ти май не можеш да си

спомниш името ми.– Няма такова нещо – промърмори засрамено и се изчерви. Сети се как някой му

подхвърли, че сестрата на Даниела била девствена, но той нямаше никакви спомени дали това наистина е било така и, ако е било, дали все още беше.

– Казвам се Вероника – каза тя сериозно. – И, за твое сведение, засега нямаш основание да ме пишеш за бройка, тъй като снощи беше пиян като мотика и безопасен като евнух.

***Под строгия поглед на съпругата си президентът на България избираше костюм за

пътуването до Тел Авив. Това щеше да е първото му посещение в Израел, откакто бе встъпил в длъжност и този факт го правеше малко нервен. Още преди месец, когато

9


поканата бе потвърдена и бе фиксирана точната дата на визитата, подпомогнат от външнополитическия си секретар, историци и дипломати, той се зае внимателно да изучава миналото, настоящето и перспективите на страната. Макар и съвсем млада като държава, Израел бе наследник на една от най-древните цивилизации в света и дори съвсем повърхностното запознаване с историята й, бе доста изтощително. Но президентът беше интелигентен мъж и разполагаше с отлична памет, така че за две-три седмици стана експерт по въпроса. В интерес на истината, президентът постъпваше така с историята на всяка една страна, която посещаваше, независимо дали това беше Франция, Китай или Бурунди.

– Ако не искаш да изпуснем полета, време е да тръгваме – обади се съпругата му, която го придружаваше при повечето му задгранични пътувания и беше един от най-доверените му сътрудници, макар че официално не заемаше никаква длъжност в екипа му.

Освен нея, до Тел Авив щяха да го придружават лидерът на еврейската общност в България, шефката на президентския пресцентър, секретарят му по външнополитическите въпроси, началникът на протокола, преводачката му, личната му охрана и дузина журналисти и бизнесмени. Очакваше се в самолета да бъдат още посланикът на Израел в България и помощник-държавният секретар на САЩ, който се беше отбил за кратко в София, на път за поредната си близкоизточна совалка.

За зла участ, предишният ден, по време на изпитания, правителственият самолет бе показал сериозен технически дефект и въпреки старанията на обслужващия персонал повредата не бе отстранена. Знаейки че Авиокомпания “Балкан” изпитва сериозни трудности с наличния парк, президентът категорично бе отказал да преоборудват специално нов самолет и независимо от внушителната група височайши особи, за делегацията бяха резервирани места в редовния полет.

– Скъпи, колата ни чака – стресна го отново гласът на съпругата му.- Готов съм - отвърна той и се запъти към вратата.След минута, президентският кортеж, с включени светлини и сирени, летеше по

магистралата за аерогарата.

***На около километър след него се движеше лимузината на американския посланик,

в която пътуваше помощник-държавният секретар на САЩ по близкоизточните въпроси. Висшият дипломат имаше нездрав вид, беше сънен, а и умората от презокеанското пътуване и рязката смяна на часовите пояси, си беше казала думата. Все още не можеше да разбере какъв бе смисъла на посещението му в София. На изпращане му казаха: “Българите поддържат традиционно добри отношения с арабите, а напоследък се сближиха и с Израел, където в четвъртък ще посрещнат президента им. Мини през София, срещни се с него, а после продължете заедно за Тел Авив. Виж дали не можем да го използваме за посредник в преговорите със Сирия и Ирак.” Помощник-държавният секретар дълбоко се съмняваше в думите на шефката си, но изпълни точно нарежданията й. Все пак, заобиколният му маршрут си имаше и някои предимства. Иначе кога щеше да види тази странна държава. София беше грозен и мръсен град, но за сметка на това момичетата бяха невероятно красиви. При тази мисъл неволно се усмихна. Преди повече от десет години съпругата му беше починала от рак и напоследък все по често се замисляше дали да не се ожени отново. Двете му дъщери вече бяха създали собствени семейства и едва ли щяха да имат нещо против. ”Няма да е лошо, като си взема отпуската, да направя едно частно посещение в България.”

***

10


Джаффар Абдел Хамид, известен повече с партизанското си име Абу Муса, се приготвяше за пътуването до Тел Авив, може би последното през живота му, но това изобщо не го притесняваше. Вълнуваше го само дали ще съумее да изпълни посочената му от Аллах мисия. Макар че беше прехвърлил четиридесетте, той имаше младежки вид. Единственото, което загатваше за възрастта му, бяха ситните бръчици около тъмните му очи и белите косми в гъстата му брада.

Момичето с него беше доста по-младо и спокойно можеше да му бъде дъщеря. Ханан беше едва на двадесет и няколко години и притежаваше някаква особена, дръзка красота, която караше мъжете да се обръщат след нея. Младостта и външният й вид можеха да заблудят всеки и именно на това се дължеше невероятния й успех като терористка. Тя беше участвала в някои от най-дръзките акции на “Партията на Аллах” и успя да привлече вниманието на легендарния Абу Муса, който бе дълбоко пленен от красотата и смелостта й. От близо година работеше в неговия екип и беше една от най-близките му сътруднички. Злите езици говореха, че близостта им надхвърляла рамките на професионалните им отношения, но никой не смееше да ги порицае открито.

Абу Муса и Ханан разполагаха с прецизно фалшифицирани паспорти на палестинска семейна двойка, постоянно живееща в Западен Йерусалим. Притежаваха билети с резервирани места в първи салон за полет N 571 до Тел Авив. Още трима техни другари щяха да пътуват със същия самолет, само че техните места бяха в задния салон.

– Време е да тръгваме за летището – каза той, поглеждайки часовника си. После добави с усмивка: – Не бих искал да изпуснем точно този полет.

Ханан също се усмихна, макар да си личеше, че бе напрегната.Напуснаха скромната си хотелска стая, натовариха оскъдния си багаж на едно

такси и се отправиха към летището.

***Юлиян гледаше замислено пълния куфар, който беше събрал цялото му скромно

имущество. След като беше прибрал и опаковал всичко, мизерната му квартира изглеждаше някак си неестествено пуста.

Нима наистина заминаваше завинаги? Нима никога нямаше да се върне? Е, и какво от това? Не оставяше никого, за когото да тъгува и нищо, което да му липсва. И все пак нещо го човъркаше отвътре. България се беше отнесла с него като мащеха и той не й дължеше нищо. Трябваше да се махне оттук, за да се отърве от кошмарите, които го преследваха всяка нощ.

Затвори куфара, провери дали паспорта и билета са в портфейла му и тръшна вратата. Слезe пеша по стълбите, тъй като асансьорът не работеше и излезе на улицата. Нито веднъж не се обърна назад.

***Роналд Маккензи, кореспондент на Асошиейтид прес за Източна Европа, пъхна

една зелена десетарка в алчните ръце на пиколото и се метна на чакащото го такси.– Аерогара София – каза той бавно, стремейки се да произнася правилно думите.– Няма проблеми, шефе – кимна шофьорът и се ухили сервилно, включвайки

таксиметровия апарат.Рон извади лабтопа от куфарчето, постави го на коленете си и започна да набира

поредната си кореспонденция. Вчера се беше запил с колеги в бара на хотела, после се заигра с някакво момиче, след това се озоваха в стаята му, пиха по още едно и накрая се тръшнаха в леглото. Беше пренебрегнал мъдростта на местната поговорка, която гласеше: “Не оставяй днешната работа за утре” и сега си плащаше за това. Беше махмурлия, не си беше доспал, главата го цепеше и му се драйфаше, а на всичкото отгоре

11


таксито сякаш нарочно минаваше през всички по-големи дупки и лабтопът подскачаше върху треперещите му колене.

Шофьорът се убеди, че клиентът му е зает с тракането по машинката си и небрежно превключи „помпата“, специалното устройство, което щеше да накара броячът на таксиметровия апарат да се движи с тройно по-голяма скорост от нормалната. „Добре започва денят“, помисли си той и се ухили доволно. Като му резнеше главата на тоя баровец с компютърчето, можеше да приключи с работата за днеска. Щеше да се отбие в любимото си барче да обърне няколко питиета, а после щеше да се обади на колежката с големите цици и перверзният глас от диспечерския пункт. В края на краищата и той беше човек и имаше право на някои дребни удоволствия.

Колата летеше по магистралата за летището, Рон се мъчеше да се съсредоточи върху клавиатурата на лабтопа, а шофьорът се беше отдал на еротични фантазии.

***Стоян, известен сред колегите си като Черния, пиеше третото си кафе от

започването на смяната, макар че това бе станало преди по-малко от час. Пушеше седма или осма цигара, вече не си спомняше точно и напразно се мъчеше да прикрие издайническото треперене на ръцете си. “Дали да не цапна една водка?”, помисли си той, но бързо отхвърли тази идея. “Само това ми липсва, да ме хванат, че съм пил.” Не трябваше да поема никакви излишни рискове. И без това си беше сложил главата в торбата. Когато непознатият се свърза с него, всичко изглеждаше толкова лесно и безобидно.

Стоян беше ерген, малко над трийсетте, родителите му бяха починали преди няколко години, нямаше братя и сестри, нямаше никакви роднини, освен една изкуфяла леля, която почти не познаваше, а и тя него, нямаше постоянна приятелка. Непрекъснато разправяше пред колегите си, особено след две-три питиета, че щом събере малко кинти, ще се махне от България и ще замине за Америка. Проблемът беше в това, че никога не можеше да събере достатъчно пари, тъй като, каквото изкараше, моментално го изпиваше и проиграваше на комар. Не само че не беше в състояние да спести и един лев, но дължеше различни суми на повечето си колеги. Така че, когато непознатият го заговори и подхвърли небрежно, че бе готов да му плати петдесет хиляди долара плюс самолетен билет до Монтевидео, паспорт и виза, Черния се задави и изплю ракията си на масата.

“Ти ебаваш ли се с мене?”, беше попитал с дрезгав от алчност глас.Непознатият се усмихна неопределено, плати сметката и плъзна към него нова

стодоларова банкнота.“Това е за доказателство, че не се ебавам. Ако наистина искаш да се махнеш от

тази шибана държава и да изживееш в охолство остатъка от живота си под топлото тропическо слънце с чаша ледено дайкири в ръка и с две страстни мулатки в скута, то бъди утре вечер отново тука и тогава ще говорим по същество.” Стоян работеше в Авиотехническата база на “Балкан” и по-специално, отговаряше за аварийно-спасителното оборудване на самолетите. Това, което искаше непознатият от него, беше съвсем елементарно. В посочен от него ден и полет, трябваше да свали четири пакета със спасителни жилетки и на тяхно място да сложи други. В знак на добра воля, непознатият му даде 1000 долара аванс. Черния не беше глупак, или поне не се смяташе за такъв, така че му беше напълно ясно, че в подменените пакети, освен спасителни жилетки, щеше да има и нещо друго, но това ни най-малко не го засягаше. Той щеше да си прибере петдесетте хиляди и да се разкара завинаги от тази скапана държава. Предполагаше, че ставаше въпрос за някаква пратка с наркотици, но когато непознатият му каза снощи, че трябва да подмени пакетите на полет LZ 571 за Тел Авив, грозни съмнения започнаха да

12


терзаят душата му. Знаеше много добре, че с този полет щеше да пътува президентът на България. Разбра, че се бе набутал в нещо много по-опасно, отколкото предполагаше, но вече нямаше връщане назад. Беше изхарчил аванса от хиляда долара, а и нямаше намерение да се откаже от останалите четиридесет и девет. В края на краищата, вероятността да го хванат беше минимална, а около час след излитането на самолета, той вече щеше да е прекосил югославската граница, а до вечерта щеше да бъде на борда на самолета за Монтевидео. И все пак ръцете му продължаваха да треперят. За пореден път опипа пакетчето с двадесет и четири хиляди долара в банкноти по сто. Останалата сума щеше да получи в едно кафене на магистралата за Белград.

Ами, ако в пакетите, вместо спасителни жилетки, имаше бомби? Изкушаваше се да ги отвори и провери, но непознатият изрично му беше забранил, намеквайки, че бе за негово добро. Едва ли щяха да се осмелят да взривят цял самолет, заради президента. Ако искаха да го убият, можеха да го сторят някъде на улицата, както гръмнаха Андрей Луканов. Не че му пукаше за президента. Смяташе го за надут и превзет дърдорко. На последните избори беше гласувал за Жорж Ганчев, единствения политик, когото признаваше. Но, ако взривяха самолета, щяха да загинат всичките пътници. Сигурно на борда щеше да има и деца. Стоян не беше съвсем сигурен дали съвестта му можеше да понесе това. След още няколко цигари и тежка вътрешна борба, реши да отвори пакетите и да провери съдържанието им. Ако намереше бомба, щеше да се откаже от сделката. За известно време душевното му равновесие бе възстановено.

***Дежурният по екипажи се смееше от сърце на вица, който току-що му бе разказал

командирът на полет LZ 571.– Абе, бате Кольо, откъде ги измисляш все такива?Никола Христов също се смееше на собствения си виц. Обичаше да разчупва

рамките на официалността в отношенията си с колегите, независимо от техния ранг. Затова почти всички на летището, от чистачките до началниците, го обичаха и се обръщаха към него с интимното, но и уважително “бате Кольо”.

– Знаеш, че ще возите президента, нали? – попита дежурният по екипажи и стана сериозен.

– Знам . Аз и бай Тошо съм возил, и Желю, ще повозя и този.Взе полетното задание и нарежданията на ЦОРЕ ( Център за оперативно

ръководство и експлоатация). Размениха още няколко общи приказки, след което се сбогуваха и Никола се запъти към входа за екипажи на аерогарата.

***В дежурната стая на стюардесите цареше необичайно оживление. Бяха се събрали

няколко пристигащи и заминаващи екипажа, които безуспешно се опитваха да се надвикат един другиго. Като се прибавеха и резервите, които пиеха кафета, пушеха цигари и обсъждаха задълбочено последните клюки, хаосът ставаше пълен. Дежурната стюардеса отчаяно се стремеше да следи кои колеги пристигат, кои си заминават и дали всички полети са подсигурени. Наближаваше осем и трийсет и наред беше полет LZ 571 за Тел Авив, с който на всичкото отгоре, щеше да пътува президентът на България. Досега се бяха явили Диди и Ирена, а на вратата току-що се беше появила старшата Валя. Оставаха Нина и Митко. И двамата бяха доста съмнителни, или идваха в последния момент, или изобщо не идваха. Погледна отново часовника си и паниката започна да я обхваща. Полет 571 беше на Ту 154, а за този тип самолет имаше само две резерви. Ако ги изпратеше за Тел Авив, следващите сутрешни полети щяха да останат неподсигурени. Щеше да се наложи да звъни в планирането, за да й дадат списъка със свободните за деня

13


стюардеси, после да ги търси по телефона вкъщи и да ги моли да зарежат почивката си и да дойдат резерв. Не й се мислеше за това.

В този миг със свирене на гуми едно такси закова спирачки пред дежурната стая и от него се измъкна Нина, която се нуждаеше от малко грим и оправяне на прическата, но въпреки това бе готова да я разцелува. Сърдит клаксон разкъса хладния утринен въздух, чу се свистене на гуми и зад таксито се залепи очукания червен форд на Митко, който започна да разменя любезности с таксиметровия шофьор, запушил пътя му. Дежурната стюардеса въздъхна с облекчение. Часът беше осем и двадесет и девет минути.

***Никола отвори вратата на медицинския кабинет и поздрави усмихнато дежурния

фелдшер.– Как е, Гошо?– Караме я някак си, бате Кольо. Ти как си?– Благодаря, не се оплаквам. А и булките все още не се оплакват.Двамата се засмяха непринудено.– Голям майтапчия си - мърмореше фелдшерът, докато измерваше пулса му. –

Седемдесет и две. Като на спортист.– Аз наистина съм майстор на спорта - заяви сериозно. – По риболов.Двамата отново се засмяха.Никола тъкмо се бе настанил зад една маса в залата за предполетна подготовка и

бе запалил поредната си цигара, когато вратата се отвори и на прага се появи втория пилот.

– Добро утро - поздрави той усмихнато.– Само бай Станко чакаме и сме готови – каза командирът, гледайки с незлоблива

завист младото лице и спортната фигура на колегата си.Петър взе полетния план и започна внимателно да го разучава.– Кво го гледаш, все едно за пръв път ще ходиш до Тел Авив?В този момент в залата нахлу бай Станко, запъхтян и зачервен от бързане.– Извинявайте, ако съм се забавил – промърмори той с пресеклив глас, след като

поздрави, – но дъщеря ми всеки момент трябва да роди и се опитвах да се свържа с болницата.

– Я, виж ти, бай Станко ще става дядо Станко – ухили се Никола. – А за закъснението не се притеснявай, президентът ще почака.

В залата избухна весел смях.– А сега на работа - обяви командирът със сериозен глас.Започнаха подготовката с разучаване и уточняване на маршрута на полета. После

преминаха на времето. Прегледаха метеорологичната обстановка, която включваше фактическото време и прогнозата. Този ден природата бе благосклонна към тях. Навсякъде по маршрута бе тихо и слънчево и не се очакваха съществени промени в следващите няколко часа. След това се спряха на НОТАМа, който предоставяше информация за запасните летища и всички възможни изменения на трасето. Бай Станко докладва информацията относно затоварването на самолета и количеството гориво, което щеше да им бъде нужно. Накрая взеха решение за полета. Петър щеше да пилотира на отиване, а Никола на връщане. Общо взето тонът беше сериозен, макар че от време навреме Никола не се въздържаше и пускаше по някой майтап. Усмивката му обаче замръзна като плюнка на Северния полюс, когато на вратата се появи старшата стюардеса Валя.

– Абе, тая още ли е жива – промърмори с отчаян глас, гледайки сбръчканото лице на колежката си. – Все на мене ми се падат тези изкопаеми.

14


– Какво й е на момичето? – обади се бай Станко.– Най-малкото ще изплаши президента – отвърна с гримаса.В интерес на истината, Валя беше с една година по-млада от Никола, но за него

всички стюардеси над тридесет и пет години бяха бабички, независимо от факта, че по тази желязна логика, той отдавна би трябвало да е дядо.

– Добро утро, капитане. Ние сме налице – изчурулика старшата с неестествен за годините й глас на разглезено момиченце.

– Чудесно - отвърна в същия тон, явно имитирайки я. – След малко може да отивате на самолета. Браво Танго Уиски, макар че аз пия водка. Бай Станко ще дойде с вас.

Валя се засмя пресилено, при което бръчките по лицето и шията й се очертаха още по-ясно. Никола едвам се въздържа да не извърне погнусено поглед.

– Абе, тея докога смятат да летят? – попита възмутено, след като старшата се отдалечи. - Докато се гътнат на самолета ли? Ще взема да поговоря с президента да издаде указ за по-ранно пенсиониране на стюардесите.

– Недей, моля те, недей - извика бордният инженер с искрена уплаха. – Току виж вземе и нашта възраст да намали.

Бай Станко имаше четири години до пенсия, през които смяташе да изкара още парички. Трябваше да подпомага голямата си дъщеря и зет си, които едва свързваха двата края, а и за внука си се налагаше да мисли (беше твърдо убеден, че ще му се роди момче). А защо след две-три години да не го вземе със себе си на някой дълъг полет.

– Голяма работа. Ако ме пенсионират преждевременно, взимам си въдицата, отивам си на село и си гледам кефа.

Никола беше роден в едно подбалканско селце и не се срамуваше от този факт, дори непрекъснато го изтъкваше.

– А мацките няма ли да ти липсват? – попита Петър с тънка усмивка.– Всяко нещо до времето си – отвърна философски. – Нали ги знаеш фазите?

Курвар, рибар, гъбар, пчелар и клиент на гробар. Пък, ако много ми се прииска, ти да не мислиш, че на село няма засукани булки. Ако питаш мене, по-хубави са от гражданките, пък и по-скромни са, не се надуват, на дребни подаръчета се радват. Това лято поднасям на една варненска фльорца парфюм от двайсет долара, тя ми се мръщи, не бил модерен, искала еди кой си. Само че тоя, дето го иска, струва близо петдесет долара.

– И какво стана? – попита бай Станко, който изтръпна при мисълта, че можеше да даде петдесет долара за любовница. Той и за себе си не смееше да отдели толкова пари, всичко къташе за жената и щерките.

– Е, кандиса и на тоя за двайсет долара, ама се цупи цяла вечер.– Е, аз ще тръгвам, да не ме чакат момичетата – каза бордният инженер и се

отправи към изхода.– Ако всичките момичета са на възрастта на старшата, по-добре да си взема

болнични.

***Стюардесите минаха през медицинския кабинет и се отправиха към стаята за

брифинг. По принцип, повечето старши не спазваха тази процедура много стриктно, но Валя живееше под непрекъснат страх да не я уволнят, пък и полетът днеска беше по-специален, затова реши да проведе предполетна подготовка с кабинния състав.

– Знаете, че ще возим официална делегация, начело с президента - каза с официален тон, след като се настаниха около масата. – Кой е номер три?

Нина кимна, палейки цигара.

15


– Значи с тебе ще обслужваме “Це” класата. Диди, внимавай всичко с кетъринга да е точно. Иренче, ти кой номер си?

– Четири.– Аварийните средства да се проверят много внимателно. Освен това ще четеш

информацията. На български и английски. Кой е номер пет?– Митко.– А, къде е той?– Още е в медицината.– Че защо се бави там? На неговите години не би трябвало да има здравословни

проблеми – усмихна се Валя. Ако някоя от младите й колежки не се явеше на предполетен брифинг, щеше да я скастри, но Митко беше единственото стюардче в екипажа, така че всичко му беше простено.

***Митко застана пред фелдшера, който снощи беше опънал с един приятел бутилка

гроздова и сега гледаше с мътен махмурлив поглед.– Как си?– Не по-зле от тебе – отвърна стюардът с пресъхнала уста, разписвайки се в

дневника. Неговият поглед не беше много по-бистър.Гошо се изсмя с дрезгав глас.– Виж кво, пратете нещо безалкохолно и малко кафе по шофьора.– А биричка не искаш ли? - попита с небрежен глас.– Е па може и некоя биричка – отвърна фелдшерът скромно, едвам сдържайки се

да не му потекат лигите.– Добре, немаш проблеми. Дай да взема една аптечка.– Избери си.Когато Митко излезе от медицинския кабинет, колежките му вече бяха на

митницата и той се зачуди за къде се бяха разбързали. Попълни декларацията с треперещи пръсти, изчака да му ударят печат и настигна колежките си и бай Станко, които вече се качваха в служебното микробусче.

– За Тел Авив ли сте? – провикна се шофьорът, поглеждайки разписанието си.– Да. На Уискито.Микробусчето спря пред самолета, стюардесите взеха куфарите си и се

заизкачваха по стълбите.– Колко са пътниците? – попита Митко с плаха надежда.– Седемнайсет на сто трийсет и един на отиване и девет на сто двайсет и три на

връщане – осведоми го Диди.– Е, пак добре. Можеше да е пълно до дупка.Самолет Ту-154 събираше 157 пътници и разполагаше с два салона, разделени от

кухня. В първия салон, който беше по-малък, имаше 59 места, а във втория – 98.– До кой ред ще бъде “Це”-то?– Четвърти включително.Една символична завеса, която можеше да се мести, разделяше първия салон на

“Це” класа и икономическа класа.– Откъде се взеха седемнайсет “цета”? – промърмори недоволно.– Президентът и придружаващите го лица.– Кой президент? - попита подозрително.– Личи си кой не беше на предполетния брифинг.– Ама вие и брифинг ли сте правили? – Митко се хвана за главата.

16


– Президентът на България ще пътува с нашия полет – намеси се Валя със сериозен глас.

– Така ли? – отвърна Митко с небрежен глас. – Мен това не ме вълнува. Аз съм отзад в гетото.

По инструкция стюардеса N1 и стюардеса N3 обслужваха “Це” класата, а останалите икономическа.

Диди се зае с приемането на кетъринга, като особено внимателно прегледа закуските за официалните лица.

- Какво ще хапва президентът? - попита Валя с чуруликащ глас.– Ако си мислиш, че са си направили труда да приготвят нещо по-специално,

лъжеш се. Вечната палачинка с гъби и пилешко.На вратата се показа мъж с дълга черна коса и изключително космато лице и тяло,

който, въпреки все още хладното време, бе облечен само с избелял черен потник и оръфано дънково елече.

– Здравейте, кой ще е с продажбата? – попита новодошлият и гласът му беше неочаквано мек.

– Мараба, Марио – обади се стюардът, отваряйки с нетърпение една бутилка с минерална вода.

– Ти ли си с мене, Митак?– Да ти кажа честно, не знам.– Нина е номер три – каза Валя и го погледна укорително. – Ти си номер пет.– Ей сега идвам – провикна се Нина от кухнята, където се опитваше да си направи

кафе с все още незатоплената вода. – Как е Марио, имаш ли някое ново парче?– Сега работим върху едно – усмихна се скромно и почти се изчерви. Освен

експедитор във “Валутни продажби”, той беше фронтмен на една популярна софийска рокбанда.

– Гледал ли си я? – попита стюардесата, кимайки към количката с безмитните стоки.

– Да.– Е, значи няма да я проверявам – въздъхна с облекчение, подписвайки

документите. – Искаш ли нещо?– Ако имате повече биричка – отвърна експедиторът скромно и в кръвясалите му

очи се появи жаден блясък.– “Няма бира” – изтананика Митко и се ухили.Нина сложи няколко кутийки “Загорка” в една торба и я подаде на Марио.– Благодаря и лек полет - каза той усмихнато и се забърза към стълбата. – Чао.– Сладурче, ти ли ще ни разпишеш? – попита една от чистачките.– Всичко наред ли е? Резерви, чували? – отвърна стюардът с пресилено строг глас.– Разбира се. Отзад в офиса са, можеш да провериш.– Вярвам ви – заяви с тържествен глас, тъй като го мързеше да се разкарва до

офиса за проверка. Подаде една бутилка “Кока кола” на чистачката, която моментално изчезна в торбата й. После, потискайки треперенето на ръката си, подписа документа.

– Благодаря, сладурче. Лек полет.– Здравейте, котенца – чу се гласът на командира, който ненадейно се бе озовал в

кухнята.– Има и един котарак – обади се Митко навъсено.- О, Миташки, здравей. Как я караш?Никола не дочака отговор, защото в същия миг съзря Нина, която прибираше

количката с продажбата.

17


– Здравей, Нинче – поздрави я той и сладострастна слюнка едва не потече от устата му. – Как си?

Момичето беше типичен представител на твърде рядкото явление – красива стюардеса. Дългата къдрава черна коса, тъмносините очи и скулестото й лице, бяха в състояние да затаят дъха и на най-изтънчените ценители на женската красота. Красивата й глава компенсираше до голяма степен не особено съвършеното й тяло, със сравнително къси крака, доста заоблен ханш и малки гърди.

– Благодаря, captain, добре съм – отвърна Нина с пресилена усмивка.– Добре си, ама ще се оправиш – ухили се Никола, от чийто внимателен поглед не

бяха убягнали сенките под очите й. – Как е купона?– Купонът си е супер, ама тея ранни полети объркват работата.В кухнята се появи Стоян Черния. Изглеждаше малко смутен и объркан, но никой

не му обърна внимание.– Липсват четири спасителни жилетки – каза той на Ирена, която отговаряше за

аварийно-спасителните средства. – Ей сега ще донеса от склада.Стюардесата го погледна учудено. Обикновено, техниците ги мързеше да

проверяват щателно наличието на спасителни жилетки и твърдяха, че всички бяха налице, а впоследствие се оказваше, че липсваха поне пет-шест. Затова смяташе да провери лично дали под всяка седалка имаше пакет със спасителна жилетка, но този техник явно бе един от малкото съвестни и си беше направил труда да провери самолета. В следващия миг нещо проблесна в паметта й. Постарал се бе, защото днес щеше да пътува президентът, иначе едва ли би се натегнал толкова. Ирена току-що бе завършила проверката на самолета. Надуваемите пързалки, кислородните бутилки с маските, пожарогасителите, демонстрационните пакети и останалите аварийно-спасителни средства бяха налице и в изправност.

– Готови ли сте? – обърна се Никола към старшата стюардеса и усмивката му изчезна.

– Чакаме само четири спасителни жилетки.В този момент в самолета се качи бай Велин. Пълното му лице беше потно и

зачервено.– Добрутро, командир – поздрави той с хриптящ глас. – Самолетът е бил щателно

проверен тази сутрин от колегите. Всичко е наред.– Благодаря ти, бай Велине – отвърна, поглеждайки часовника си. После се обърна

към рамп агента. – Можеш да викаш пътниците. Първо VIPа.Рамп агентът включи радиостанцията си и даде съответните нареждания.Нагоре по стълбата се втурна Стоян Черния с по два пакета със спасителни

жилетки във всяка ръка. Постави ги на местата, където липсваха – две в първи салон и две във втори.

– Чао, лек полет – извика той, без да ги поглежда и затича обратно по стълбата.– Captain, искаш ли нещо? – попита Нина.– Ако е станала водата, може да пийна едно кафенце, сто и единайсет.На авиационен жаргон 111 означаваше една лъжичка кафе, едно пакетче захар и

едно сухо или съответното количество течно мляко.– Направи и едно за Пешко, без захар.– А за бай Станко?– Той не пие кафе, пази си сърцето. Явно се кани да живее сто години.Нина направи две кафета, подаде едното на Никола и занесе другото в пилотската

кабина.– VIP-ът пристига – извика Валя панически и се втурна към първа врата.

18


– Е, точно сега ли – промърмори командирът недоволно, тъй като току-що си беше запалил цигара. – Няма начин, ще трябва да посрещна президента.

С нежелание изгаси цигарата си, пооправи вратовръзката си, закопча сакото си и се отправи към първа врата.

От синьото микробусче на VIP-а бяха слезли президентът на България, помощник-държавния секретар на САЩ, посланикът на Израел в София и придружаващите ги лица. Там бяха и изпращачите, сред които председателят на Народното събрание и министърът на външните работи. Половин дузина телевизионни екипи, появили се кой знае откъде, вече снимаха сцената. След няколко ръкостискания и кратко сбогуване, официалните лица, начело с президента и съпругата му, се запътиха към стълбата, където бяха посрещнати от командира на самолета. Никола ги поздрави с “добре дошли” и рапортува готовност за полета. Президентът се ръкува сърдечно с него, подхвърляйки няколко непринудени реплики. На вратата, височайшата двойка беше посрещната от Валя, а Нина ги заведе до местата им – 1А и 1В. Личната охрана на президента бе настанена на 1D и 1Е. Преводачката, външнополитическият му секретар, шефката на пресцентъра, началникът на протокола и лидерът на еврейската общност седнаха на втория ред. Израелският посланик, съпругата му и двамата им придружители се настаниха на третия ред, а помощник-държавният секретар, двамата му сътрудници и бодигардът му заеха четвъртия ред.

На всеки ред на самолет Ту 154, с изключение на зоните, в които бяха разположени аварийните изходи, имаше по шест места, разделени от пътеката на две тройки. От общо 23 места в “Це” класа, 17 бяха заети. В икономическа класа щеше да има само три-четири свободни места. Тъкмо VIP пътниците бяха заели местата си и пристигнаха автобусите с останалите. Започна бавно и изнервящо настаняване на хората, повечето от които носеха ръчен багаж далеч над допустимите норми и се сърдеха на стюардесите, че нямаше къде да го сложат. Митко полагаше неимоверни усилия да бъде любезен, макар че главата го цепеше непоносимо, а и стомахът му нещо не беше наред. Непрекъснато трябваше да отговаря на глупаво-провокативни въпроси от рода на “Колко годишен е този самолет?”, “Ще издържи ли тази реликва полета до Тел Авив, без да се разпадне?” и тем подобни.

След около десетина мъчителни минути, повечето пътници бяха заели местата си и някак си бяха набутали багажите си под седалките и в багажниците, а най-обемистите сакове и куфари бяха занесени в служебното помещение в опашната част на самолета. Единственият по-сериозен проблем, създаваше млада жена с бебе в ръце, която беше чекирана на 25-и ред в зоната за пушачи, но тя категорично отказа да седне там и разбутвайки най-безцеремонно Диди и Ирена, тръгна напред.

– Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? – попита Нина. Току-що бе успяла да настани пътниците в първи салон и в момента затваряше капаците на багажниците над седалките.

– Искам да ми намерите място в този салон – отвърна жената сърдито на развален английски. – Бебето ми не може да седи сред пушачи.

Нина се огледа безпомощно. От завесата назад всички места бяха заети.– За съжаление, госпожо, няма свободни места. Може би във втори салон…– Във втори салон са пушачи.– Не и в началото. Зоната за пушачи започва от двайсети ред.– Да, но димът прониква в целия салон. Освен това, до двайсети ред също няма

свободни места.– Съжалявам, госпожо, но грешката не е наша. Така са ви чекирали. Трябваше да

искате място за непушачи.

19


– Точно такова исках, но те ми дадоха това – жената нервно посочи бордната си карта, на която бе отбелязано място 25А. – Виждам, че има свободни места пред завесата.

– Но вие не можете да седнете там. Там е “Це” класа – в гласа на Нина звучеше паника.

– И какво от това? Да не би да искате да кажете, че е по-добре детето ми да умре от задушаване – беше повишила глас и пътниците започнаха да извръщат глави.

Без да обръща внимание на протестите на Нина, младата майка се отправи към завесата, където я пресрещна Валя, която току-що бе завършила с предлагането на “Welcome drink” на пътниците от “Це” класа.

– Какъв е проблемът? – попита старшата, опитвайки да се усмихне.– Жената е чекирана на двайсет и пети ред при пушачите и иска да й намерим

непушаческо място, но всичко е заето, с изключение на “Це”-то.– Госпожо, не можете да седнете в “Business” класа – започна да обяснява Валя.– Защо да не мога?– Защото там пътува официална делегация. Освен това на четвърти ред също се

пуши.– Тогава ще седна на първия ред. Виждам, че има свободни места.– Не. Моля ви.– Госпожо, ще се радвам, ако седнете до мене – чу се един любезен глас.Старшата се обърна рязко. Зад нея стоеше президентът на България и се

усмихваше мило на жената с бебето.– Благодаря ви – отвърна младата майка и го последва. Валя остана вцепенена няколко секунди и не забеляза кога до нея се беше появила

Ирена.– На борда има сто четирийсет и осем души с бебето включително.– Да, добре - отвърна смутено, поглеждайки лоудшита. – Толкова трябва да са.Огледа се още веднъж, за да се увери, че всичко беше наред и се запъти към

пилотската кабина.– Captain, пътниците са преброени и настанени.– Добре – отвърна Никола, без да се обръща.Старшата даде сигнал на стълбаря и след секунди подвижната стълба се отдели от

самолета. Затвори вратата и завъртя зашчолката. После взе една малка табличка и мина да събере празните чаши в “Це” класа.

***В пилотската кабина бяха получили разрешение от кулата и земния персонал за

включване на двигателите.– Давай, бай Станко – кимна Никола.Бордният инженер започна последователно запускане на трите двигателя, което

отне няколко минути. После самолетът изръмжа сърдито, извъртя острата си муцуна и се насочи към полосата за излитане.

– Параметрите са в норма – докладва бай Станко, когато излязоха на полосата.

***През товаq време в кухнятаq Ирена беше взела микрофона и се готвеше да

прочете приветствената информация.– Добро утро, уважаеми пътници. От името на командира Христов и неговия

екипаж, ви поздравявам с добре дошли на борда на самолет Ту 154 от Българска

20


авиокомпания “Балкан”, изпълняващ редовен полет LZ N371 за Тел Авив. Нашият полет ще продължи около два часа и тридесет минути.

– Моля ви, преди излитане, да закопчаете предпазните си колани, да поставите облегалките на креслата в изправено положение, да приберете сгъваемите масички и да не пушите до изгасването на светлинните табла. Благодаря.

– Екипажът ви пожелава приятен полет.Митко въздъхна отегчено и докато Ирена повтаряше приветствената информация

на английски, се приготви за демонстрация във втори салон.Ирена направи кратка пауза, колкото да се увери, че Нина и Митко са готови и

продължи с напевен глас.– Уважаеми пътници, преди излитане бихме желали да ви запознаем с правилата

за безопасност. Молим ви, внимателно да проследите следната демонстрация. Самолет Ту 154 има десет аварийни изхода. Два на ляв борд: един отпред и един в средата. Два на десен борд: един в предния пътнически салон и един в кухнята. Четири в областта на крилата. Два в опашната част на самолета. В аварийна ситуация използвайте най-близкия до вас изход.

– Всяко кресло е снабдено с предпазен колан. Вашият предпазен колан се закопчава и откопчава по следния начин.

Ирена направи нова пауза, докато Митко и Нина вземат жилетките.– Част от нашия полет ще бъде над водно пространство. Съгласно

международните изисквания за безопасност, ще ви запознаем с използването на спасителната жилетка, която се намира под всяко пътническо кресло.

Въпреки болките в главата, Митко се усмихна леко, виждайки как пътниците опипват нервно пакетите под седалките. Не дай си Боже, някъде да липсваше жилетка. Щяха да вдигнат страхотен скандал. После си спомни, че някакъв техник донесе в последния момент четири спасителни жилетки за местата, където липсвали.

– Вашата спасителна жилетка. Облечете жилетката през главата.Двама души с вид на араби опипваха много старателно пакетите под седалките си,

сякаш се съмняваха дали вътре наистина имаше спасителни жилетки. Нямаше да се учуди, ако извадеха жилетките и ги нахлузеха. И това се беше случвало.

– Затегнете колана около талията. Дръпнете червените пластинки, за да надуете жилетката.

Даже им се беше случвало, неориентирани пътници да надуят жилетките. В края на краищата, хората не бяха виновни, особено, ако не разбираха чужди езици. Гледаха, че стюардесата облича жилетка и дърпа някакви пластинки и те просто правеха същото.

– Двата мундщука са за допълнително надуване или изпускане на въздуха от жилетката. Има лампичка и свирка за привличане на вниманието.

Двамата араби изглежда се бяха отказали да обличат жилетките. Все пак му се стори, че бяха някак си неспокойни. Сигурно ги беше шубе да летят със самолет. Ами да си бяха седели в пустинята при камилите.

– Не надувайте жилетката вътре в самолета, без заповед на екипажа. Моля ви да се запознаете внимателно с инструкциите за безопасност, които се намират в джобовете на креслата пред вас. Ако имате някакви въпроси, моля не се колебайте да ни повикате.

Митко се скри зад завесата и съблече жилетката. Диди тръгна назад да проверява дали пътниците бяха със закопчани колани и дали нямаше багаж около аварийните изходи. След нея се шмугна и Нина. По време на излитане, двете щяха да останат в опашната част на самолета, до тоалетните. Отвратително място. Най-много от всичко мразеше да излита при кенефите. Слава Богу днес беше N5 и щеше да си седи със старшата до втори основен изход. Настани се на служебното място, затегна колана и за миг затвори очи. Щеше да си почине поне за няколко минути, докато траеше излитането.

21


– Да не би да си правиш “thirty seconds revue”? – стресна го чуруликащият глас на Валя.

Ако човек беше със затворени очи и чуеше гласа й, без да я познава, би останал с впечатлението, че говореше осемнайсетгодишно момиченце. Митко беше със затворени очи, но уви, много добре знаеше на кого принадлежи този глас. Все пак реши, че бе по-добре да не отваря очи.

– Точно така. Само че съм въвел нов въпрос.– И какъв е той? – Валя седна до него и закопча колана си.– Кой съм аз и какво правя тук?Старшата се засмя непринудено. Смехът й също беше приятен, разбира се, ако си

със затворени очи.Митко се замисли за “Thirty seconds revue”. Специалистите бяха решили, че преди

излитане, в рамките на тридесет секунди, стюардесите трябва да си зададат и отговорят на някои въпроси от сорта “На какъв тип самолет съм?” и “На кое място съм седнал?”. Беше стигнал до извода, че тези въпроси наистина имаха някакъв смисъл, особено, ако си махмурлия и не ти е ясно къде точно се намираш.

Бяха излезли на полосата за излитане и двигателите работеха с пълна сила.

***В пилотската кабина бай Станко четеше картите, а Никола и Петър, в зависимост

от това в чия компетентност беше съответната операция, отговаряха. От кулата бяха получили разрешение за излитане. Двигателите достигнаха пълната си мощност и самолетът набираше скорост по полосата.

– Двеста и двайсет, двеста и четирийсет, двеста и шейсет – Никола съобщаваше данните от скоростомера с монотонен глас.

Вторият пилот взе окончателно решение за излитане, дръпна щурвала и предния колесник се отлепи от пистата, а след секунди го последваха и задните. С вирнат нос самолетът започна да набира височина

22


ГЛАВА ВТОРА

В момента, в който колесниците бяха прибрани, Валя дръпна завесата към пътническия салон и запали цигара. Митко я погледна възмутено и след кратка вътрешна борба, последва примера й.

– Тежка нощ, а? – попита старшата, гледайки го изпитателно.– Нощта си беше много лека, но денят ще бъде доста тежък – отвърна с

пресъхнала уста.В кухнята се беше появила Ирена. Тя не пушеше и затова се зае с подготовката за

обслужването на пътниците. Пусна фурните с топлия обяд, взе от количката с продажбата един найлонов плик и започна да го пълни с безалкохолни напитки за екипажа.

След малко дойдоха Диди и Нина, които също запалиха по цигара. Светлинните табла загаснаха и Ирена се отправи с торбата към пилотската кабина. Когато се върна, останалите бяха загасили цигарите и се бяха захванали за работа.

***Президентът на България държеше нежно ръката на съпругата си. Макар че

напоследък доста често й се налагаше да пътува по въздух, тя все още изпитваше ужас от самолети, като най-страшните моменти бяха излитането и кацането.

– Всичко свърши, вече сме високо – шепнеше успокоително. – Виж, бебето изобщо не го е страх.

– Бебето не го е страх, защото нищо не разбира.– На колко години е детето? – обърна се президентът към жената от другата му

страна, пускайки в обръщение чаровната си усмивка, макар че политическите му противници твърдяха, че когато се ухилел, приличал на озъбен кон.

– На две – Бебето погледна подозрително ухилената физиономия на човека до майка си и лапна палеца си.

– Как се казва?– Мохамед – каза жената гордо.Разговорът им беше прекъснат от идващия от микрофона глас на стюардесата.– Уважаеми пътници, можете да разкопчаете предпазните си колани. Моля ви да

спазвате изискванията, че пушенето в зоните за непушачи, в тоалетните и на пътеката не е разрешено. Моля да се въздържате от пушенето на лули и пури. Благодаря. Моля ви да спазвате изискванията, че пушенето е разрешено в последния ред в “бизнес”-класата и от двайсети до двайсет и девети ред в икономическа класа. За ваше сведение, самолетът разполага с три тоалетни – една в предната част на самолета, зад пилотската кабина и две в опашната част.

– Ще отида да си намокря малко лицето – каза съпругата на президента.– Добре, скъпа.– Уважаеми пътници, нашият полет до Тел Авив ще продължи около два часа и

тридесет минути. Ще летим на височина десет хиляди метра със средна скорост деветстотин и петдесет километра в час. По време на нашия полет, ще прелетим над Средиземно море, остров Родос и ще кацнем на летище Бен Гурион.

***Абу Муса и Ханан бяха успели да се чекират в първи салон и сега седяха на места

6В и 6С, само на пет реда зад президента на България и през един ред от помощник-държавния секретар на САЩ. Всъщност момичето на чекина беше подкупено да им

23


запази точно тези места, тъй като под седалките им, в пакетите със спасителните жилетки, трябваше да има още нещо. Малко след излитане, Ханан привидно неволно изпусна пръстена си на пода. Навеждайки се да го търси, тя внимателно опипа пакетите със спасителните жилетки под седалките. Когато се изправи с пръстена в ръка, тя кимна леко.

– Всичко е наред.– Слава на Аллах – промърмори Абу Муса тихичко, за да не го чуе седящата до

прозореца възрастна еврейка.– Мислиш ли, че всичко ще стане по план?– Разбира се – прекъсна я нежно. Макар че говореха тихо и на арабски, не биваше

да рискуват да обсъждат предстоящата акция. Току виж се окажеше, че изкуфялата баба до тях или някой друг разбира арабски и ги чуеше. – Недей да мислиш за това. Има достатъчно време. Сега се отпусни и се приготви за закуска. Какво ли ще ни сервират?

– Не бих се учудила, ако ни предложат свинско – отвърна Ханан с погнуса.– Не вярвам. Във всеки случай, скоро ще разберем.

***Юлиян седеше на последния двадесет и девети ред, до пътеката. По време на

излитане, на сантиметри от него, на служебните места в нишата между тоалетните, седяха две от стюардесите. Едната от тях беше много красива, с дълга чуплива черна коса и сини очи, но не тя привлече вниманието му. Другата не беше ослепителна красавица, освен това беше и по-възрастна, може би около трийсетте, но в нея имаше нещо, което го накара да прикове погледа си в лицето й.

– Мога ли да ви помогна с нещо? – попита момичето, смутено от втренчения му поглед. Гласът й беше мек и топъл.

– Да, всъщност не. Извинявайте – промърмори засрамено.– Няма нищо – усмихна се тя и по бузите й се появиха трапчинки.Юлиян преглътна болезнено и се насили да отмести погледа си. Големите й

кафяви очи излъчваха топлота. Лицето й беше малко по-широко от нормалното, но дългата й кестенява коса, вързана на опашка, го правеше да изглежда продълговато. Носът й беше чип, а устните сочни като праскови. Неволно се усмихна на сравнението си. Инстинктивно, отново извърна поглед към нея. Сега тя разговаряше с колежката си и не го забеляза. Двете се засмяха на нещо си, показвайки добре поддържани зъби. С усилие на волята, си наложи да се обърне напред. Опита се да се съсредоточи във вестника си, но това не му се отдаваше. Какво толкова намираше в това момиче?

Светлинните табла загаснаха и стюардесите побързаха да се махнат. Юлиян ги проследи с поглед. Тялото й също беше привлекателно. Беше сравнително висока и, макар че не беше слаба, не беше и пълна. Изглеждаше стегната и имаше вид на жена, посещаваща редовно фитнес залата.

– Хубаво парче – обади се на английски съседът му по стол и се ухили. – Макар че аз бих предпочел другата. Тъкмо няма да се конкурираме.

Усмихна се смутено. Даде си сметка колко глупаво бе изглеждал, зяпайки втренчено стюардесата.

– Рон Маккензи – представи се съседът му, протягайки ръка.– Юлиян Михайлов – отвърна той, стискайки десницата му.– Не ми приличате на колега, нито пък на стар евреин, дошъл да посети родното

си място.– Колега?– Съжалявам, мислех, че си личи. Аз съм кореспондент на Асошиейтид Прес за

Югоизточна Европа.

24


– Тел Авив в Югоизточна Европа ли е? – попита Юлиян бавно, стремейки се да построи правилно изречението. Макар че беше завършил английска гимназия, от години не беше имал говорна практика и сега изпитваше известни трудности.

Съседът му се засмя високо и непринудено.– Добър въпрос, Джулиън. Мога ли да те наричам така.– Естествено.– Ако не си забелязал, в предния салон пътува президента на България.– Така ли?Рон се засмя отново.– Точно така. А България определено се намира в Югоизточна Европа.– Не е толкова сигурно. Самите ние, българите, от доста време спорим дали се

намираме в Европа. А и останалите европейци се отнасят с нас така, сякаш не се намираме в Европа.

– Дяволски си прав - кимна американецът, този път без да се усмихва. – Западноевропейците са много надути.

– И аз така реших. Затова отидох в американското посолство, но вместо виза, получих черен печат.

– Съжалявам – промърмори виновно, сякаш той беше ударил черния печат.– Няма нищо.– Хей, имам идея. В самолета, освен вашия президент, пътува и помощник-

държавния секретар на САЩ.Юлиян подсвирна.– Не бих се учудил, ако сега покрай нас мине и английската кралица.– Аз го познавам – продължи Рон разпалено. – Е, не сме първи приятели, но

мисля, че ще ме изслуша. Ще го накарам да ми обещае, че ще получиш американска виза.– Благодаря ти. Но няма нужда.– Защо?– Заминавам на работа в Израел. Имам тригодишен договор.– Е, какво пък. Може да се окаже, че там е по-хубаво от Америка. Чувал съм, че

еврейките били много страстни.– И аз така съм чувал. Но палестинските терористи били още по-страстни и от

еврейките. Слагат ти малко експлозив под задника и се отдаваш изцяло на страстта.

***На последния ред от другата страна на пътеката седяха Ари и Сара. И двамата

бяха потомци на български евреи, които, по настояване на родителите си, ги бяха придружили в посещението на родината. Отначало не бяха много ентусиазирани от това пътуване, но постепенно между тях настъпи романтично привличане, което бързо прерасна в бурна любов. Бизнес делата на родителите им срещнаха някакви бюрократични спънки и те бяха принудени да удължат престоя си в София. Така че, Ари и Сара, се връщаха сами. Той беше на двадесет години, висок и строен, с руса коса и сини очи. Тя беше само на осемнадесет, червенокоса и страшно привлекателна.

– Страх ли те ? – попита я той нежно, когато самолетът се отлепи от земята и вирна нос към лазурното синьо небе.

– Когато съм с тебе от нищо не ме е страх – отвърна тя наперено, мъчейки се да прикрие уплахата си.

Ари я прегърна силно и тя се сгуши в скута му. Стори му се, че тя трепери и затова метна отгоре й едно яке. В следващия момент усети как ципа на джинсите му пада и едни нежни пръсти обхващат възбудения му член.

25


– Сара, какво правиш? – попита смутено, но не се отдръпна. – Може някой да ни види.

Тя не можа да му отговори, тъй като устните и езикът й бяха заети с по-важна работа.

Ари реши, че е безсмислено да протестира повече, пък и това беше толкова приятно и възбуждащо. Затвори блажено очи и се отдаде на сладострастието. Едвам сдържа вика си, когато почувства че бе достигнал края. Сара преглътна гъстия топъл фонтан, надигна се и се усмихна предизвикателно.

– Сега вече от нищо не ме е страх.

***В кухнята привършваха с последните приготовления. Върху една количка бяха

наредени миниатюрни бутилчици с различни видове алкохол, пакетчета фъстъци, безалкохолни напитки, бира и вино. Тази количка бе предназначена за пътниците в “бизнес”-класа. На тях първо щеше да бъде предложен аперитив, след това обяд и още напитки. За пътниците от икономическа класа не се полагаше аперитив. Те щяха първо да получат обяда си, после по една напитка, но без концентрати, и накрая кафе и чай. По инструкцияq Валя и Нина трябваше да работят в “бизнес” -класа, а останалите в икономическа. Старшата вече беше раздала топлите кърпи, с които пътниците бяха освежили лицата и ръцете си.

– Нинче, хайде да тръгваме – изчурулика тя, усмихвайки се любезно, при което бръчките й се очертаха още по-ясно.

Двете издърпаха количката в началото на салона, а Ирена тръгна да раздава обяда от пети ред, където започваше икономическата класа. Митко и Диди я чакаха да свърши, за да тръгнат с напитките.

– Какво ще желаете за пиене, господин президент? – изчурулика Валя.В първия момент той се стресна, но после се насили да се усмихне.– Един портокалов сок.– Нещо за аперитив?– О, благодаря ви, но ми се струва, че е още твърде рано.– За вас, госпожо?– И за мен същото.Охраната и придружаващите президента лица, също се въздържаха от алкохол.

Най-скромни се оказаха израелският посланик и съпругата му, които се задоволиха с по една минерална вода. Помощник-държавният секретар на САЩ погледна замислено часовника си, после красивото лице на стюардесата и си поръча едно малко уиски със сода. Докато му го наливаше, на Нина започна да й прилошава. През изминалата нощ сигурно беше изпила десет пъти по толкова и сега, само при вида и мириса на алкохол, й се повдигаше. Помощник-държавният секретар изглежда разтълкува неправилно реакцията й.

– Все някъде по света е време за аперитив –усмихна се той виновно.– Наздраве – пожела му Нина, правейки отчаяни опити да потисне гаденето си.– Нинче, какво ти е? – попита я Валя загрижено, след като се прибраха в кухнята.

– Бледа се като платно.– Нищо особено, просто ми прилоша при мисълта, че някой може да пие уиски по

това време.– Че какво му е на времето? - погледна старшата учудено. – Ако не бях на работа,

и аз бих му ударила една ракийка със салатка.– Моля ти се, недей да ми говориш за алкохол – простена колежката й

умолително.

26


– Правилно. И аз не искам да чувам тази дума – подкрепи я Митко, който тъкмо се канеше да тръгва с Диди, за да раздават напитки в първи салон.

– Вие двамата какво сте правили тази нощ? – попита партньорката му добродушно.

- Не това, за което си мислиш. Хайде да тръгваме, че да свършваме по-бързо.В кухнята нахлу Ирена, която раздаваше обяда във втори салон.– Имаме ли още кошери и вегетариански?Диди поклати отрицателно глава.– Всички искат и твърдят, че са си поръчали.– Лъжат като дърти евреи, каквито всъщност са.– Митак, не се нервирай предварително. Мисля, че спокойствието ти тепърва ще

бъде изложено на изпитание.– Права си - промърмори той. – Да тръгваме.С малки изключения, в първия салон всичко мина нормално, но това беше така,

защото повечето от пътниците там, бяха представители на медиите, български и чуждестранни, отразяващи посещението на президента в Израел. Истинските телавивски пътници, тези които бяха в състояние да извадят от равновесие и най-търпеливата стюардеса, пътуваха преимуществено във втория салон. Неприятностите започнаха още от първия ред, където седеше възрастна двойка, която явно е била свидетел на събитията, в памет на които в Израел бе засадена гората с името на България.

– Аз искам един доматен сок – профъфли бабата на архаичен български.– Съжалявам, госпожо, но имаме само портокалов и от касис – обясни Митко с

любезна усмивка.– Така ли? Тогава един сок от ябълка.Диди едвам се сдържа да не прихне с глас, но на стюарда не му беше никак

смешно.– Госпожо, нямаме сок от ябълка.– А кафе има ли?– Кафе ще сервираме по-късно. За вас, господине?– Една диетична кола, ако обичате.– За съжаление нямаме диетична кола. Имаме само нормална кола.– Чай имате ли?– Чай ще сервираме след малко.Към средата на салона Митко беше на път да изпусне нервите си, когато една

баба, след като й обясни най-подробно какво предлагат за пиене, му поиска джинджер ейл. Винаги, когато му се искаше да се разкрещи, срещаше успокоителния поглед на Диди и потискаше гнева си. На края на салона вече беше на ръба на истерията.

– Бихме желали да започнем с нещо по-сериозно – каза Рон. – Може би уиски.– Съжалявам, господине – отвърна Диди с усмивка, – но уиски сервираме само в

бизнес класа.– А не може ли да си купим?– Разбира се. Само ще трябва да изчакате минутка.– Имате ли бърбън? Джулиън, нали пиеш бърбън?Юлиян кимна. Не беше много възторжен от мисълта да започне да се налива от

сутринта, но не му беше удобно да откаже.– Джак Даниълз.– Чудесно. Бутилка Джак Даниълз с много лед.– А случайно да искаш и един минет? – промърмори Митко недоволно, докато се

отдалечаваха.– А защо не? – усмихна се Диди. – Момчетата са симпатяги.

27


– Да, бе, да. Този до пътеката те оглеждаше така, сякаш си несподелената му ученическа любов.

Колежката му се изчерви. Разбира се, беше забелязала втренчения поглед на мъжа. Странното бе, че това не я подразни, напротив, беше й станало приятно и през съзнанието й преминаха някои твърде възбуждащи фантазии.

Обратния път преминаха на висока скорост, правейки се на глухи и слепи, защото всяко забавяне или моментно разколебаване, щеше да доведе до лавина поръчки за допълнителни напитки. Но в началото на салона бяха принудени да спрат за малко, тъй като Ирена беше тръгнала с кана кафе.

– Имате ли кафе без кофеин? – питаше възрастната дама, любител на доматения и ябълковия сок.

– О, не, ще полудея – изстена Митко.Ирена най-любезно й обясни, че не предлагаха кафе без кофеин.– Тогава един чай.– Чай ще сервираме след малко.Оставиха количката в кухнята и Диди извади от продажбата бутилка бърбън.– За кого е това? – полюбопитства Валя.– За едни сладурчета.– Еба ти сладурчетата – промърмори Митко.– Стюардчето ревнува.– Кой? Аз да ви ревнувам вас? Вие полудяхте.Понечи да им каже, че не беше геронтофил, но се въздържа. Разтовари количката

и я прибра в отсега срещу вратата. После взе каната с чая и тръгна назад.– Чай моля.– Какъв е чаят? – беше възрастният господин с предпочитания към диетичната

кола.– Цейлонски черен – отвърна Митко, призовавайки на помощ малкото останало

му самообладание.– Аз искам един билков чай.В този миг връщащата се от края на салона Диди видя как колегата й бе на прага

да лисне каната с чая върху досадника и с ловко движение му я отне.– Аз ще продължа нататък.Митко не се възпротиви и псувайки наум, се прибра в кухнята. Взе една празна

количка за храна и тръгна да събира кутиите от обяда в първи салон. Тъй като му остана малко място, продължи и във втори салон. Любимците му все пак си бяха поръчали черен чай, който не бяха и близнали. Като му подаваха кутиите, едва не го поляха.

“Всичко вече свърши. Успокой се”, шепнеше си съсредоточено, но ефектът не беше зашеметяващ.

***В пилотската кабина Никола пушеше поредната си цигара и сърбаше шестото за

деня кафе. Петър надничаше любопитно през форточката, сякаш за пръв път летеше по този маршрут, а бай Станко хапваше от един ордьовър и хвърляше по едно око на уредите. Всичко беше нормално, автопилотът водеше уверено самолета и екипажът можеше да се отпусне за известно време.

– Прелитаме Родос. Ляво на борд – обади се Петър.Командирът надникна с половин око. Гледката наистина беше прекрасна, но едва

ли можеше да впечатли човек, който я беше виждал стотина пъти.– Ще взема някой ден да дойда на почивка тук. Било много приятно, макар че

гъркините, особено тези по островите, са доста грознички.

28


– Че какво им е?– Трътлести и мустакати са, Пешко. За нищо не стават.– Ами оная лятото в Бургас – обади се бордният инженер, преглъщайки парченце

луканка. – И тя като че ли беше забравила да се обръсне.– И по-грозни сме чукали, бай Станко – въздъхна Никола философски. – Грехота е

да се откаже на жена.– Аз досега не съм изневерявал на жена си – изтърси вторият пилот ни в клин, ни

в ръкав.Колегите му се засмяха непринудено.– То, напоследък, май и аз не съм – промърмори бай Станко с пълна уста. – Не, че

съм нямал желание.– За съжаление, не мога да се похваля със същото – каза командирът замислено. –

Добре бе, Пешко. Ти си младо, хубаво момче. Предполагам, че доста колежки те харесват. Какво ти пречи да ги уважиш?

– Аз ги уважавам – усмихна се Петър, – и именно затова не прекрачвам определена граница.

Бордният инженер привърши обяда си и натисна бутона за повикване на стюардесите. След малко вратата на кабината се отвори и вътре надникна Валя.

– Искате ли нещо? – попита тя, поемайки празната кутия от бай Станко.Пилотите поклатиха глава отрицателно.– Ако Нина е свободна, нека се отбие за малко – каза Никола без да се обръща.– Добре, captain - изчурулика старшата и затвори вратата.– Добре, captain – изимитира я командирът едно към едно и останалите се засмяха.

– Все такива ми се падат на мене. Ако влезне в кабината на кацане, като нищо мога да изпусна щурвала.

– Какво й е на момичето? – попита отново бай Станко.– Тя, ако е момиче, аз съм неродено.– Не си прав. Възрастта не е порок.– По принцип да, но не и за стюардесите.Вратата отново се отвори и в кабината нахлу Нина.– Викал си ме, captain.Лицето на Никола моментално се промени. Нацупеният му израз отстъпи място на

ведра усмивка, а в очите му заблестя похотлив пламък.– Седни малко, де. За къде си се разбързала?– Не мога, captain. Имаме много “Це”-та. И то, не случайни хора. Президенти,

помощник-държавни секретари, посланици и кви ли не.– Добре, де. Значи аз да го духам, щото в “Це”-то има президенти.– Не, бе, captain. Кажи кво искаш, че трябва да бягам.– За мен едно кафенце. Сто и единайсет.– Аз бих хапнал – обади се вторият пилот.– Какво? Ордьовър или топло?– И двете.– Друго?– Най-важното. Много те моля, като ви повикаме, идвай ти. Повече не искам да

виждам Валя в кабината.– Защо? По принцип, старшата трябва да обслужва кабината.- Знам, но ми прилошава от нея.– Добре, captain. Ще се постарая. Дано да не се обиди.– Сладурче – промърмори Никола замечтано, след като Нина затръшна вратата.– Има ли шанс?

29


– Трудна работа. Но от друга страна, ако беше лесно, нямаше да е интересно, нали Пешко?

– Не знам. Не ги разбирам тия работи.– И твоята не е лесна.

***– Наздраве – произнесе Рон бавно на добър български.– Наздраве – отвърна Юлиян, вдигайки чашата си. – Говориш ли български?Американецът поклати отрицателно глава и мина отново на английски.– За съжаление, само няколко думи. Постоянната ми база е в Букурещ, а не в

София, така че нямам възможност да науча повече.– Сам ли пътуваш за Тел Авив?– С един колега, но той е в първи салон. Заклет непушач и трезвеник.Юлиян се усмихна и запали нова цигара. Отпи от уискито и усети, че започваше

да му харесва. Напрежението постепенно го напускаше. Беше му приятно с Рон и Джак Даниълз.

– Съжалявам, каза ли нещо?– Попитах те, а ти сам ли пътуваш за Израел?– Да.– Не си ли семеен?Юлиян се намръщи. Напрежението отново се върна.– Не, вече не.– Наистина ли? И аз. Жена ми ме заряза преди две години. Каза, че мойто не било

живот, а скитничество. Тогава ми беше доста тъпо, но сега ми е супер.Непринуденият начин, по който американецът сподели личните си проблеми,

накара българина да се отпусне отново.– Деца имаш ли?– Не остана време. А ти?Юлиян кимна замислено.– Дъщеричка. Сега трябва да е на осем годинки.– Това е чудесно.– Щеше да бъде чудесно, ако можех да я виждам.– О, съжалявам. Какъв е проблемът?– Замина с майка си за САЩ. Бившата ми съпруга се омъжи в Ню Йорк за някакъв

доктор, който спокойно може да й бъде баща.– Наистина съжалявам.– Няма нищо.

***След като събраха празните кутии и табли от закуската, Нина и Митко тръгнаха с

продажбата.– Дами и господа – прозвуча гласът на Ирена от високоговорителите, – след малко

ще ви предложим стоките от нашата безмитно-валутна продажба. Подробности за асортимента и цените можете да намерите в брошурите, които се намират в джобовете на креслата пред вас. Искаме да ви напомним, че приемаме заплащане само в брой. Бихме желали да ви обърнем внимание върху това, че обменните курсове на различните валути, използвани от авиокомпанията, не са непременно съвпадащи с банковите. Благодаря за вниманието.

Из самолета започна усилено ровене в джобовете на креслата. Скоро повечето пътници разгръщаха съсредоточено брошурите за безмитно-валутната продажба. На

30


някои места, наред с ценоразписите, пътниците измъкваха от джобовете на креслата и всевъзможни боклуци, като обелки от портокали, остатъци от храна, опаковки от шоколади и тем подобни, които чистачките не си бяха направили труда да почистят.

Президентът, въпреки плахите протести на съпругата си, й подари един “Амариж”. Израелският посланик прояви независимо мислене и спестовнически наклонности, поклащайки отрицателно глава на предложенията на Нина. Помощник-държавният секретар придърпа бутилка “Чивас Ригал” и помоли Нина да избере един парфюм за руса млада красавица. Митко се зачуди искрено дали въпросната руса млада красавица бе съпругата или любовницата му, но се оказа, че американецът бе имал предвид преводачката на президента. Тя се смути ужасно, когато стюардът, от името на американеца, й поднесе “Кензо”-то, но шефът на протокола я сръга грубичко, шепнейки й нещо в ухото.

Жената се изправи, обърна се сковано към помощник-държавния секретар и изчервявайки се, промърмори някакви благодарности. Той й целуна галантно ръка и изглеждаше истински щастлив.

– Тоя дъртак наистина ли смята, че преводачката е красавица или вече е пиян? – промърмори Митко, когато стигнаха кухнята.

– Той да не би да е много красив. Като за него, момичето си е супер.– Вярно е. Но ти си сто пъти по-красива от оная кифла. Можеше на теб да ти

подари едно парфюмче.Нина допря леко устни до бузата му.– Благодаря ти, Митак.– Това не е комплимент. Това си е голата истина – отвърна стюардът смутено,

изчервявайки се.– Вместо да се целувате, тръгвайте назад, че няма време – обади се Диди.– Ревнивка – ухили се колежката й. – Айде, Митак, да се махаме.Старите им приятели от първия ред на втория салон разпитаха подробно за всички

артикули от продажбата, настоявайки да ги разгледат поотделно и най-накрая, след продължително съвещание, си купиха един шоколад. Стюардът отново започна да губи търпение, но Нина му действаше успокоително. Винаги, когато беше на път да избухне, поглеждаше чаровната усмивка на колежката си и възвръщаше самообладанието си.

“Как ли го постига?”, мислеше си Митко. “Сигурно и тя не е спала цяла нощ. Доколкото си спомням, добре се беше почерпила на купона. Кога ли си беше тръгнала. Преди него или след него? И с кого? Всъщност, имаше ли някакво значение?”

Спомни си за момичето, до което се беше събудил тази сутрин. Вероника. Беше сладурана, но той се изложи.

– Една бутилка “Джони Уокър” – приятните му спомени бяха прекъснати от един чичо с огромна плешивина на главата.

Стюардът му подаде бутилката, взе предложената му стодоларова банкнота, разгледа я внимателно срещу светлината и върна рестото.

– Истинска ли е? – попита Нина.– Почти като истинска – ухили се Митко.Проблемът с фалшивите банкноти беше много сериозен. Понякога оборотът им за

един полет възлизаше на над хиляда долара, а времето, с което разполагаха беше твърде ограничено, за да могат да проверяват щателно всяка банкнота. При това някои от фалшификатите бяха толкова изкусно изработени, че беше невъзможно да бъдат установени с просто око. Но шефът на Дирекция “Валутни продажби”, въпреки огромните печалби, които реализираше, не смяташе за необходимо да снабди стюардесите с устройства за проверка на банкнотите. Като се прибавят и смешните комисионни, които получаваха за продажбите, не беше чудно, че много от екипажите

31


изобщо не си правеха труда да продават на борда. И бяха прави, тъй като не само че не печелеха нищо, но рискуваха да им набутат фалшиви банкноти.

Най-накрая, след продължително и изнервящо придвижване, достигнаха до последния ред.

– Извинете, господине – усмихна се Рон приветливо, – бихте ли ми казали кой е любимият парфюм на колежката ви, с която сервирахте напитките.

– Какъв парфюм използва Диди? – обърна се Митко към Нина.– Струва ми се, че “Ескада” – отвърна тя несигурно.– Имате ли от него?Подаде му “Ескада”-та, все още объркан от странния въпрос. Да не би този тип да

беше решил да подари парфюм на Диди.Американецът плати парфюма и го върна обратно на стюарда.– Бих искал да ви помоля да го поднесете на вашата колежка…Всъщност как беше

името й?– Диди.– Диди. Интересно. Като лейди Ди, само че двойно. Подарете й го от името на моя

приятел Джулиън. Нали ще запомните. Джулиън.– Но, Рон. Какво си мислиш, че правиш? – запротестира Юлиян смутено.– Окей – отвърна Митко и забута обратно количката. – Нинче, нямаш късмет

днеска. На кой ли не подариха парфюм, само на тебе не.– Такъв е животът - отвърна тя философски. – Няма справедливост.– А като си помисли човек, че от всички, ти най-много заслужаваш. Някой ден, ще

взема да ти подаря един парфюм.– Благодаря, Митак. Само че, по-добре ще е да вземеш някакъв подарък за

сестрата на Даниела. Симпатично момиченце.Стюардът се изчерви и замълча. В този момент светнаха таблата.– Тъкмо навреме – усмихна се Нина. – Не се впрягай. Момичето наистина е

сладко.– Уважаеми пътници – прозвуча отново гласът на Ирена, – след около двайсет

минути ще кацнем на летище Бен Гурион в Тел Авив. Молим ви да закопчаете предпазните си колани, да поставите облегалките на креслата си в изправено положение, да приберете сгъваемите масички и да преустановите пушенето. Благодаря.

***Мохамед и Хюсеин седяха на седемнадесети ред, места В и С. На техния ред

липсваше място А, тъй като имаше авариен люк. Не случайно, те седяха там. За успеха на мисията им бе по-сигурно да са сами на реда. Още по време на демонстрацията на аварийно-спасителните средства, уж проверявайки наличността на жилетките, двамата бяха опипали пакетите под седалките и се бяха убедили, че това, което им трябваше, бе там. По-късно, използвайки момента, когато пътниците бяха залисани с храненето, двамата измъкнаха изпод седалките си два увити в плат пистолета със заглушители и ги мушнаха в джобовете на саката си. След това спокойно се нахраниха и зачакаха настъпването на момента за действие. И двамата бяха опитни и закалени терористи, макар че не бяха по-възрастни от тридесет и пет години. Мохамед беше роден в Ирак, беше завършил военновъздушно училище в Съветския съюз и после беше служил няколко години в иракската армия като пилот на Миг 21. Беше се включил в нелегална офицерска организация симпатизираща на ислямския фундаментализъм, чиято цел беше отстраняването на президента Саддам Хюсеин и провъзгласяването на ислямска република по ирански образец. За зла участ, заговорът беше разкрит от тайните служби, но Мохамед отърва ареста и стопроцентовата смъртна присъда, благодарение на един

32


негов колега, който успя да го предупреди в последния момент, докато изпълняваше тренировъчен полет. Успя да се измъкне и кацна в Иран. Разбира се иракското правителство поиска екстрадирането му, но иранците нямаха никакво желание да им сътрудничат. Междувременно, с помощта на иранското разузнаване, бе прехвърлен в Палестина и стана един от най-близките сътрудници на легендарния партизански командир Абу Муса.

Хюсеин беше иранец по рождение. Беше завършил религиозно училище, след което бе мобилизиран и бе участвал в последната година на иранско-иракската война. На фронта бе вербуван от тайните служби на режима. След подписването на израелско-палестинското споразумение бе изпратен в Ливан, като свръзка в групировката на Абу Муса, която се обяви против мира с Тел Авив и продължи въоръжената борба срещу израелските окупатори и палестинските им лакеи от кликата на Ясер Арафат.

Мохамед и Хюсеин бяха религиозни фанатици и не изпитваха никакви колебания, ако трябваше да жертват живота си в името на Аллах. Изглежда моментът за това беше настъпил.

Когато светлинните табла светнаха и прозвуча информацията за предстоящото кацане, двамата се спогледаха, промърмориха някакви молитви и се приготвиха да действат.

***Митко и Нина бяха стигнали до аварийните люкове, когато започна кошмарът.

Някой подложи крак на стюарда и той се просна на пътеката. Хюсеин го ритна в главата с тежките си обувки, тип кубинки и Митко загуби съзнание. Мохамед прегърна грубо стюардесата през талията и насочи пистолета в слепоочието й. Количката се прекатури на пътеката и от нея се посипаха бутилки, парфюми, стекове цигари и шоколади.

– Никой да не мърда! – изкрещя Хюсеин на развален английски, разхождайки се по пътеката със зареден пистолет в ръка.

Мохамед повлече грубо стюардесата към предния салон. Красивото лице на Нина бе застинало в безмълвен ужас. Тя дори не успя да изпищи. За разлика от нея, някои от пътничките започнаха да надават истерични крясъци.

Разтревожена от необичайната врява, Диди се втурна в задния салон, но бе моментално повалена с удар по главата с дръжката на пистолета и се просна върху количката. Лицето й бе на сантиметри от парфюма, който Рон беше поръчал да й подарят от името на Юлиян.

Мохамед нахлу в кухнята, влачейки Нина със себе си. При появата им, Ирена, която законтряше количките за кацане, едва не припадна от ужас.

– Лягай веднага на пода! – кресна й Мохамед.Ирена не чака втора покана, тъй като краката й без това се бяха подкосили и се

свлече на земята.

***Абу Муса и Ханан използваха момента, когато възрастната еврейка отиде до

тоалетната, за да измъкнат от пакетите под седалките двата увити в плат пистолета със заглушители. Така че, когато светнаха таблата и стюардесата тръгна да проверява дали пътниците са със закопчани колани, бяха готови да действат.

Двамата се изправиха и се запътиха към предната тоалетна.– Много ви моля, по-бързо, след малко кацаме – каза Валя строго.Ханан се усмихна виновно, след това с рязко движение я прегърна през

сбръчканата шия и насочи пистолета в слепоочието й.– Никой да не мърда – изкрещя Абу Муса, размахвайки пистолета си.

33


Избутаха стюардесата в началото на салона.– Едно движение и президентът ще бъде мъртъв – извика арабинът , вземайки на

прицел височайшия пътник. – Знам, че сред вас има въоръжени хора, които се изкушават да се намесят, но това ще бъде фатално за всички. При първия признак за неподчинение самолетът ще бъде взривен.

Думите му бяха заглушени от истерични писъци.– Млъкнете или ще застрелям стюардесата – изкрещя Ханан.В този миг в първи салон нахлу Мохамед, влачейки Нина. Мина транзит пред

слисаните погледи на пътниците и се отправи към пилотската кабина.– Лейла, разсъблечи детето – изкрещя Абу Муса.Жената, седяща до президента, започна да сваля дрехите на бебето, което заплака

на висок глас. Това, което се откри пред очите на присъстващите, беше толкова невероятно, че щяха да го помнят до сетния си ден. Мъничкото телце на пеленачето беше цялото обвито от нещо наподобяващо тръба, облепена с фолио. От нея излизаше тънък кабел, завършващ в устройство с големина на кибритена кутия, което майката стискаше здраво в дясната си ръка.

– Достатъчно е тази жена да натисне едно копче и бомбата ще бъде взривена – каза терористът с мрачен глас.

– Тя не би могла да го направи. Тя не би могла да взриви детето си – обади се президентът с несигурен глас.

– Кълна се в Аллах, че ако се наложи, окото й няма да трепне. Нейният съпруг и баща на това дете бе разкъсан от израелска бомба. Тя е готова да отмъсти за него.

– Какво искате от нас? – попита президентът.– На първо време, всички от вашата охрана, от охраната на господин помощник-

държавния секретар и тази на господин посланика на Израел, които носят оръжие, да го извадят за дулото и да го оставят на пътеката.

Мъжете се спогледаха, но никой не се подчини.– Броя до пет - изкрещя Абу Муса с фанатичен блясък в очите. – Едно, две, три …– Господа, моля ви да изпълните нарежданията на този човек – каза президентът

тихо, но авторитетно.Първо неговите телохранители, а после и останалите се подчиниха с неохота.

Палестинецът мина и събра оръжията в един сак.– Така е по-добре – усмихна се той зловещо. – Все пак, ако някой е решил да се

прави на герой, ще има да страда. По-късно ще ви обискирам лично.– А човекът от службата за сигурност на авиокомпанията? Къде е той и защо не си

предаде оръжието? – извика Ханан със заплашителен глас.– Добър въпрос – подкрепи я Абу Муса. – Къде е човекът от сигурността?– Аз съм – чу се един пресипнал глас и възрастен мъж с очила се изправи на

десетия ред. – Само че не съм въоръжен.– Искрено се надявам да е така. Защото в противен случай сте мъртвец.

***Вторият пилот натисна копчето за включване на светлинните надписи “Затегнете

коланите”. Вече бяха започнали снижение и след двадесетина минути трябваше да се приземят. Командирът му беше поверил кацането и той смяташе да го извърши безупречно. Никола беше сложил слушалките и поддържаше връзка с диспечерите на летище “Бен Гурион”.

Вратата на кабината се отвори и на прага застана Ирена. Пое торбата с безалкохолните напитки от бордния инженер, осведоми се за времето, оставащо до кацане и за температурата на въздуха, след което се оттегли.

34


– Не ви ли се струва, че някой пищи? – попита бай Станко след известно време.– Сигурно е шпекът ми. Писнало му е вече – отвърна командирът и се ухили.– Да не би нещо с налягането да не е наред и да са ги заболели ушите – обади се

вторият пилот.– Мисля, че всичко е нормално – отвърна бордният, поглеждайки показанията на

уредите.В този момент и тримата ясно чуха истерични писъци.– Нещо става. Да ида ли да проверя?– Върви – каза Никола, натискайки копчето за повикване на стюардесите.Бай Станко понечи да стане, но в същия миг вратата на кабината се отвори с

трясък и един мъж нахлу вътре с пистолет, опрян в слепоочието на Нина.– Как предпочитате да си говорим, на руски или английски? – попита той, сякаш

щяха да водят търговски преговори.– На руски – отвърна командирът с пресъхнало гърло. Беше завършил авиаторска

школа в Съветския съюз и руският му беше далеч по-добър от английския.– Веднага преустановете снижението и се насочете към летището в Бейрут.Отвличане. Само това не му се беше случвало в дългата кариера на пилот. Искаха

да ги отклонят за Бейрут. Но, ако щяха да кацат на чуждо летище с терористи на борда, най-добрият вариант бе Тел Авив. Израелците разполагаха с най-опитните антитерористични екипи в цял свят. Изглежда същите мисли минаваха и през главата на втория пилот, защото го чу да казва.

– Нямаме достатъчно гориво, за да стигнем до Бейрут. Трябва да кацнем в Тел Авив за зарядка.

Мохамед го погледна учудено, сякаш не можеше да повярва, че някой се опитваше да му противоречи с такива глупави аргументи. Без да каже нищо, отклони пистолета от слепоочието на Нина и го насочи към гърба на втория пилот. После натисна спусъка. Двамата пилоти и бордният инженер бяха с гръб към терориста и изстрелът, макар че пистолетът беше със заглушител, им дойде като гръм от ясно небе. Отначало Никола си помисли, че куршумът е предназначен за него, но след миг Пешко се свлече върху щурвала и на гърба му разцъфна червено петно. Останал без управление, самолетът се разтресе и започна да губи височина. Командирът нямаше никакво време за губене. Така или иначе едва ли можеше да помогне на колегата си. Сега, по-важно бе да овладее самолета. За пилот с неговия опит, това не беше много трудна задача.

– Господин борден инженер, изнесете тялото на втория пилот от кабината – нареди Мохамед.

След като Никола бе успял да овладее управлението, сега самолетът плавно набираше височина. Бай Станко бе толкова шокиран от случилото се, че изобщо не реагира на заповедта на терориста.

– Не ме карайте да чакам дълго. Би трябвало да сте разбрали вече, че не обичам неподчинението.

– Бай Станко, изнеси Пешко от кабината – обади се командирът с тих, но настоятелен глас.

Бордният се изправи като замаян и се опита да повдигне тялото на втория пилот. Петър си падаше по културизъм и беше доста тежък, така че не успя да го помръдне и обилна пот закапа от лицето му.

Никола се опита да му помогне, но теснотията на кабината не улесняваше задачата му.

– Госпожице, можете да помогнете – каза терористът и пусна Нина.

35


Накрая с общи усилия успяха да извлекат тялото от кабината. Потърсиха някакви признаци на живот, опитаха сърдечен масаж и изкуствено дишане, но душата на втория пилот изглежда бе напуснала тялото му безвъзвратно.

– Госпожице, върнете се в пътническия салон и изпълнявайте заповедите на другарите ми там – провикна се иракчанинът към Нина.

Когато бай Станко застана отново зад контролните уреди в пилотската кабина, Мохамед се беше настанил на мястото на Петър и бе поставил слушалките на ушите си.

– Отсега нататък – обърна се терористът към командира, – аз ще бъда втори пилот и ще поддържам радиовръзката със земята. Но, тъй като опитът ми в авиацията е свързан преди всичко с изтребители, ще се нуждая от вашето съдействие, за да мога да овладея пилотирането на пътнически самолет. Знам, че вие сте един от най-добрите инструктор-пилоти, така че се надявам да бъдете добър учител.

– Какъв самолет сте пилотирали? – попита Никола учтиво. Спомни си, че според инструкциите за сигурност на полетите, в случай на отвличане бе препоръчително да се поддържа диалог с терористите и в никакъв случай да не им се противоречи. Нещо, което Пешко беше забравил и беше заплатил с живота си за това. Не че и той не се канеше да направи подобно възражение, просто вторият пилот го бе изпреварил и по този начин му бе спасил кожата.

– МИГ 21.– Чудесен самолет. И аз съм се обучавал на него във военното училище.В слушалките на Мохамед се чу разтревоженият глас на ръководителя полети на

летище “Бен Гурион”, който ги питаше защо са преустановили снижението.– Налага се промяна в курса. Моля да ни осигурите коридор за Бейрут.– Но защо? Какъв е проблемът?Никола бе успял да излъчи четирибуквения код за бедствие при отвличане и

ръководителят полети се опитваше да събере повече информация.– Самолетът е под контрола на въоръжена група и аз съм един от нейните

представители – заяви терористът не без излишна гордост. – Единственото ни желание е да ни осигурите коридор за Бейрут. В противен случай, не можем да гарантираме живота на пътниците и екипажа.

Мохамед знаеше много добре, че, според Чикагската конвенция за гражданско въздухоплаване, в случай на отвличане, ръководителите на полети са длъжни да оказват съдействие, но израелците бяха мръсни копелета и на тях не можеше да се разчита. Затова си послужи със заплаха.

Настъпи кратка пауза. Чуваха се само някакви приглушени гласове на иврит. После гласът на ръководителя полети прозвуча отново. Беше възвърнал увереността си.

– Правим всичко възможно за осигуряването на безопасен коридор за Бейрут. След минута ще ви дам точните координати.

– Това вече е друго нещо – усмихна се Мохамед. – Капитане, разрешавате ли да се пуши в пилотската кабина?

– Разбира се – отвърна Никола и предложи цигара на терориста.– Благодаря, но предпочитам да запаля от моите.В кабината се разнесе смрад от някаква тежка арабска цигара.– Нека да започнем уроците по пилотаж – предложи терористът, всмуквайки с

наслада никотиновия дим.

***В пътническия салон паниката бе отчасти овладяна. Поне писъците бяха

престанали.

36


Нина премина като замаяна през първия салон, където една жена държеше Валя за заложничка, а един мъж размахваше заканително пистолет току под носа на президента. За неин късмет терористите не й обърнаха внимание. Явно бяха заети с по-важни дела. В кухнята завари Ирена да подсмърча тихо, просната по лице на пода.

– Какво правиш?– Те ще ни убият всичките – отвърна колежката й, хлипайки.“Сигурно си права”, помисли си Нина и пред очите й се появи мъртвото тяло на

втория пилот. Отърси глава и каза с възможно най-твърдия си глас.– Трябва да помогнем на Диди и Митко, хайде.Когато се появиха във втория салон, Хюсеин се разкрещя злобно.– Веднага се върнете в кухнята.– Господине – стюардесата го погледна настоятелно с прелестните си сини очи. –

Позволете ни да помогнем на колегите си и да приберем количката. Опасно е да я оставим така на кацане.

– Добре – изръмжа иранецът, мъчейки се да откъсне втренчения си поглед от нея. – Само по-бързо.

Двете момичета извлачиха колегите си в кухнята, после прибраха и количката.– Подай ми аптечката – каза Нина, навеждайки се над Диди и Митко.Стюардът беше със сцепени устни и подута челюст, но като че ли нямаше

счупвания, с изключение на два-три избити зъба, които тя внимателно извади от устата му. Ирена не можа да издържи и извърна поглед. Усети ужасни спазми в стомаха и едвам се сдържа да не повърне.

Положението с Диди беше малко по-сериозно. Имаше открита, макар и плитка рана на главата, която Нина дизинфекцира и превърза. Наложи им студени компреси и след няколко минути двамата отвориха очи почти едновременно. Изсипа една бутилчица водка в пластмасова чаша и я подаде на Митко.

– Изплакни си устата и си направи гаргара.Той погледна с отвращение чашата.– Недей да я пиеш. Само си дезинфекцирай раните.Митко пое чашата с треперещи ръце и изплакна устата си с алкохола, едва

сдържайки се да не крещи от болка.Накрая все пак предпочете да глътне водката, вместо да я изплюе.– Какво става? - профъфли с усилие.– Временни неприятности. Някакви идиоти завзеха самолета и го отклониха за

Бейрут.– Е, поне ще вземем двойна – ухили се стюардът, показвайки им кървящата си

беззъба уста.За някои полети, които се смятаха за рискови, авиокомпания “Балкан” изплащаше

на служителите си двойни командировки. Полетът до ливанската столица беше точно такъв.

– По-добре недей да си отваряш устата – смъмри го Диди. – Не си особено чаровен без зъби.

– Ти пък, ако си мислиш, че си много красива с тази превръзка на главата, жестоко се лъжеш. Между другото, имаш един ухажор на последния ред, който ти подари парфюм. Можеш да си вземеш “Ескада”-та от продажбата, стига да не сме я изръсили по време на нападението.

– Какво ще стане сега с нас? – изхлипа Ирена ни в клин, ни в ръкав.– Ти нали учиш чужди езици. Случайно да назнайваш арабски?– Не.

37


– Е, тогава ни е спукана работата – профъфли, показвайки отново липсващите си зъби.

– Пешко е мъртъв – каза Нина със забит в земята поглед.Това съобщение пресече отчаяните опити на Митко да представи ситуацията в

шеговит план.– Но защо, да им го начукам на копелетата гадни, защо го убиха? – попита той с

треперещ глас.– Когато терористът ме завлече в кабината и им заповяда да отклонят самолета за

Бейрут, Пешко се опита да го излъже, че нямат достатъчно гориво и му предложи да кацнат в Тел Авив за зарядка. Тогава той просто го застреля.

– Но защо се е опитал да го излъже? – попита Диди замислено.– Защото, ако кацнем в Тел Авив, имаме някакви шансове да ни освободят

израелските командоси, докато в Бейрут ни остава единствено да се молим на Аллах за милост – отвърна стюардът с мрачен глас.

– Мислиш ли, че ще ни убият? - попита Ирена и от очите й закапаха сълзи.– Рано е да се каже. Във всеки случай, на борда има много по-важни от нас особи.

Явно те са целта на терористите, а не ние.– Не знам – Нина поклати недоверчиво глава. – Този човек беше луд. Застреля

Пешко без никаква причина и окото не му мигна.В този момент високоговорителите изпращяха и в самолета прозвуча гласът на

Никола.– Добър ден, уважаеми дами и господа, говори командирът на самолета, Христов.

Временно контролът на полета е поет от група въоръжени лица, чието желание е да се отправим към Бейрут. Току-що се свързахме с авиодиспечерите на бейрутското летище и получихме разрешение за кацане. Така че, моля ви да затегнете добре предпазните колани, да загасите цигарите и да се приготвите за кацане. Очакваме да се приземим на летището в Бейрут след около тридесет минути. Моля ви да запазите самообладание и да изпълнявате всички заповеди на въоръжените лица, които контролират самолета. Съжалявам за причиненото ви неудобство и ви благодаря за вашето разбиране и сътрудничество. Надявам се, с общи усилия да се справим с тази трудна ситуация. Още веднъж, благодаря за вниманието.

Никола повтори съобщението на не особено добър английски и подаде микрофона на Мохамед.

– Дами и господа – заговори терористът на сравнително разбираем английски, – вече разбрахте от обръщението на капитана, че самолетът е под контрола на група въоръжени лица. Аз, като представител на тази група, бих желал да внеса някои уточнения. Ние сме боен отряд на „Партията на Аллах“. Ние се борим за освобождението на палестинските земи от израелска окупация и за създаване на независима държава върху всички принадлежащи ни исторически територии. Ние осъждаме позорното палестинско-израелско споразумение и не признаваме автономната палестинска власт, начело с предателя Ясер Арафат. Също така, не признаваме терористичната държава Израел, тъй като тя е създадена насилствено от световния империализъм и ционизъм върху изконно палестински земи. Това, разбира се, не означава, че ние сме заслепени от ярост и сме готови да убиваме невинни граждани, пък били те и израелци. Напротив, нашето искрено желание е всички пътуващи на борда на този самолет да си тръгнат живи и здрави, след успешното приключване на нашата акция. Трябва да знаете, че ако се подчинявате безпрекословно на нашите заповеди, засега не ви грози никаква опасност. Но искаме да ви уведомим, че оттук нататък, вашата съдба ще зависи до голяма степен от благоразумието и готовността за компромиси на правителствата на Израел, България, САЩ и ръководствата на международните организации. Благодаря ви за вниманието.

38


– Какво мислиш за това? – попита Юлиян, гледайки възбуденото лице на съседа си.

– Мисля, че започва да става изключително интересно. Мисля, че никога не съм бил толкова близо до Пулицър. Мисля, че това е големият шанс на живота ми – отвърна Рон с пламтящ от вълнение поглед.

– Дават ли Пулицър посмъртно? – в гласа ме се долавяше мрачна присмехулност.– Мисля, че да – отвърна американецът, след кратък размисъл, но вече не толкова

ентусиазирано.– Тогава, наистина имаш големи шансове – ухили се българинът.

***Ханан и старшата стюардеса се настаниха на служебните места до първи основен

изход. При вида на безжизненото тяло на втория пилот, проснато като ненужен парцал пред тоалетната, на Валя и се зави свят и тя едва запази равновесие. Почувства как стомаха й се обръща и закуската й тръгва нагоре и трябваше да положи върховни усилия, за да не повърне върху мъртвия. Не че за него това би имало някакво значение.

Абу Муса нареди на съпругата на президента да се премести на отсрещната тройка при охраната. Той и Лейла минаха с едно място навътре и терористът седна до тях, но не си закопча предпазния колан.

– Вие ли сте ръководителя на групата? – попита президентът делово.Палестинецът кимна с подобаваща скромност.– Значи вие сте човекът, с когото трябва да преговарям.– Засега не възнамерявам да преговарям с никого, господин президент – сряза го

терористът. – Въпреки искреното ми уважение към вас, трябва да ви уведомя, че в момента вие сте само един обикновен заложник.

– Много добре разбирам положението си, господин …Всъщност, аз не знам как да ви наричам.

– Джаффар Абдел Хамид.– Господин Хамид, просто бих искал да знаете, че ако мога с нещо да помогна за

осъществяване на вашите намерения, така че да бъде запазен живота на пътниците и екипажа, то аз съм на ваше разположение.

– Благодаря. Ще го имам предвид.– Например, защо не помислите за вариант да освободите пътниците и екипажа и

да оставите само мен. Смятам, че благодарение на поста, който заемам, съм достатъчно ценен заложник.

– Господин президент, оценявам високо готовността ви за саможертва, но бих искал да ви напомня, че тук предложенията правя аз, а не вие. Решенията също вземам аз, а не вие.

– Разбирам, господин Хамид. Мога ли да ви запитам какво стана в пилотската кабина и защо за известно време самолетът като че ли беше неуправляем?

– Доколкото разбрах, вторият пилот е оказал съпротива и е трябвало да бъде отстранен.

– Мъртъв ли е?– Страхувам се, че да.

***– Не беше ли твърде рисковано да стреляте по втория пилот? – попита Никола

предпазливо.– Командирът на самолета е изключително опитен пилот. Предварително сме ви

проучили много внимателно. Сигурен съм, че и сам сте в състояние да се справите с

39


управлението на самолета. Освен това, аз съм бивш военен пилот и ще ви помагам с каквото мога.

– А не мислите ли, че беше твърде рисковано да използвате огнестрелно оръжие на борда? Ако куршумът беше пробил стъклото на някой прозорец щеше да настъпи експлозивна разхерметизация, която би могла да предизвика взривяване на самолета, но дори и това да се разминеше, пътниците не биха издържали дълго без кислород.

– По принцип стъклата на съвременните пътнически лайнери би трябвало да са устойчиви на куршуми, макар че за тази барака не съм съвсем сигурен. Вярно е и че този самолет не разполага с автоматично падащи кислородни маски в случай на разхерметизация, което застрашава безопасността на полета. Но това са проблеми на вашата авиокомпания и не са от моята компетентност.

– Да, но стреляйки вие рискувахте успеха на вашата акция. Защото не виждам каква полза щяхте да имате от една разхерметизация, която в най-добрия случай щеше да завърши с принудително кацане в Тел Авив, а вашата цел е Бейрут.

– Всъщност не съществуваше никакъв риск, просто защото бях сигурен, че куршумът, който изстрелях, ще остане в тялото на втория пилот.

– Не ви разбирам.– Е, вие сте специалист по летенето, аз също, но освен това съм експерт по

оръжията. Куршума, който изстрелях, беше с изместен център на тежестта, така че траекторията, по която се движи в човешкото тяло не е права линия, а по-скоро спирала, следователно попадне ли веднъж там, той се върти из вътрешностите, докато ги направи на кайма и същевременно загуби инерцията си.

Бай Станко почувства, че ордьовърът, който погълна преди по-малко от час, упорито се стреми да излезе обратно от стомаха му. С върховни усилия, успя да се овладее и да се съсредоточи в уредите.

Никола си представи как вътрешностите на Пешко стават на кайма, същият Пешко, който допреди петнадесет минути бе един жизнерадостен млад мъж със силно и здраво тяло, а сега бе само купчина окървавено месо и раздробена карантия. Кой знае защо, му хрумна тъпата мисъл, че вторият пилот умря без да е изневерявал нито веднъж на жена си.

– А нужно ли беше да го убивате? И защо убихте него, а не мене? – попита тихо.– Убихме го, за да ви покажем, че с нас трябва да се отнасяте сериозно и да ни се

подчинявате без никакви шикалкавения. А убихме него, а не вас, защото той не би се справил сам с управлението на самолета. Но хайде да оставим този разговор за после и да продължим с обучението по пилотаж. След десетина минути ще кацнем в Бейрут, а аз все още не съм научил почти нищо.

– Ще мога да се справя и сам.– Знам, капитане. Но желанието ми е да ме обучите така, че и аз да мога да се

справям сам с управлението на този самолет.– И тогава ще можете да убиете и мене – усмихна се Никола мрачно.– Само, ако се наложи - отвърна Мохамед сериозно. - Не мислете, че ми доставя

удоволствие да убивам хора, пък били те и неверници.“Слава Богу, че не ме накараха да обучавам някого от терористите за борден

инженер”, помисли си бай Станко с благодарност. “Аз ще съм им нужен винаги и това може да ми спаси кожата.

***Диди, Ирена, Нина и Митко прибраха всички колички в гнездата им и приготвиха

кухнята за кацане. Трите момичета се сместиха на двете служебни седалки до втори основен изход, а стюардът се настани върху един кашон с вино. Извади една цигара и я

40


мушна в окървавената си уста. “Добре ме разкраси този приятел. Сега, като ме види сестрата на Даниела едва ли ще остане очарована.” Усети се, че мисли за нея като за сестрата на Даниела, а не като за …Всъщностq как се казваше момичето? Вероника. Да, Вероника. Какво ли правеше сега тя? Дали го чакаше? Дали си мислеше за него? Изведнъж си даде сметка, че бе много вероятно никога повече да не я види, поне що се отнасяше до този свят. За пръв път от началото на инцидента почувства истински страх. Тези хора бяха луди. Бяха убили Пешко без никаква причина и нищо не им пречеше да убият и него и всеки, когото пожелаят. Стресна го шумът от пускането на колесника. Погледна през прозорчето на служебната врата. Бяха доста ниско. След няколко минути колесниците опряха полосата. Когато скоростта на самолета намаля, Диди погледна към Ирена.

– Няма ли да им кажеш някаква информация?– Какво да им кажа? Ами, ако терористите ме убият, защото съм говорила без

тяхно разрешение?Кимна разбиращо.– Окей. Аз ще направя информацията. Само се успокой.– Защо не ги питаш преди това?– Мисля, че това би ги ядосало повече.Взе микрофона и натисна копчето.– Уважаеми пътници, току-що кацнахме на летището в Бейрут. Моля ви да

останете със закопчани колани до окончателното спиране на самолета. По-нататъшна информация относно престоя ни тук, ще получите веднага, щом сме в състояние да ви я дадем. Благодаря.

Повтори казаното на английски и остави микрофона. В следващия миг по високоговорителите прозвуча гласът на Мохамед.

– Всички пътници да останат по местата си. Всеки, който се опита да стане и не се подчинява на нарежданията на другарите ми, ще бъде застрелян без предупреждение. Кабинният състав да остане в кухнята и в никакъв случай да не се опитва да отваря вратите на самолета.

Митко беше сигурен, че ще успее да отвори служебната врата в кухнята, да скочи от самолета и да избяга на безопасно разстояние преди терористите да могат да му попречат, но разбираше добре, че това би довело до големи усложнения и жестоки отмъщения спрямо останалите заложници на борда и затова изостави тази изкусителна мисъл.

***След кратко рулиране по пистата, по настояване на Мохамед, спряха на една

отдалечена и изолирана стоянка.– Искаме зарядка от двадесет тона гориво – нареждаше терористът на шефа на

летището. – Цистерната да бъде тук до една минута и зареждането да приключи за не повече от десет минути. В цистерната не трябва да има никой друг, освен шофьора, който лично да се заеме със зарядката. За всяка просрочена минута ще убиваме по един заложник. При най-малкото съмнение, че се опитвате да организирате щурмуване на самолета, ще взривим бомбата. Ясно ли е?

– Разбирам. Ще се постараем да изпълним нарежданията ви, но не съм сигурен дали ще успеем да се справим със сроковете. Десет минути са прекалено малко време за зареждане на двадесет тона. Освен това ще ни трябва време, докато осигурим цистерна.

– Повтарям, че за всяка просрочена минута ще убиваме по един заложник.Никола го гледаше въпросително, тъй като Мохамед си беше говорил с шефа на

летището на арабски.

41


– Повиках цистерна. Всеки момент ще е тук.– Бордният инженер трябва да слезе да контролира зареждането.– Никой няма да слиза. Ако е нужно, ще се свържем по радиостанцията с шофьора

на цистерната и ще му обясните каквото трябва.Стреснат от заплахите на терориста, директорът на летището изпрати веднага една

цистерна с гориво при самолета. Използвайки иракчанина за преводач, бай Станко даде указания на шофьора относно зареждането, което започна веднага.

Командирът натисна копчето на микрофона.– Дами и господа, тъй като зареждаме с гориво, искам да ви напомня, че пушенето

на борда е абсолютно забранено.– Надявам се, това не се отнася за мен – ухили се Мохамед и запали една цигара.– Нито за мен – отвърна Никола и последва примера му.

***Възрастната израелка от първия ред на втори салон се изправи неочаквано и

тръгна към Хюсеин.– Веднага си седнете на мястото – изкрещя терористът и насочи пистолета си към

нея.– Ходи ми се до тоалетната – отвърна жената предизвикателно.– Ако не седнете веднага, ще ви застрелям – предупреди я иранецът и освободи

предпазителя.Нина, чието внимание беше привлечено от крясъците, се появи в салона и с рязко

движение бутна жената в креслото.– Всичко е наред – усмихна се тя пресилено, гледайки Хюсеин в очите. – Но все

пак, мисля че е по-добре да разрешите на пътниците да ходят до тоалетната един по един. Ако желаете, аз ще ги придружавам и ще гарантирам за тях. Предполагам, че не искате да започнат да се изпускат по седалките. Повечето са възрастни хора и не могат да стискат дълго.

– След излитане ще разрешим да се ходи до тоалетните. Дотогава да търпят.– Кога смятате, че ще излетим?– До петнайсет минути.– Разрешавате ли да информирам пътниците за това? Мисля, че ще е по-добре за

всички.– Добре.Диди, която беше чула разговора, пое отново микрофона.– Дами и господа, още веднъж ви напомняме, че не трябва да напускате местата

си. Посещението на тоалетната ще бъде разрешено след излитане. Надяваме, се това да стане до петнайсет минути. Благодаря за разбирането и съдействието ви.

42


ГЛАВА ТРЕТА

В дванадесет по обяд местно време, министър-председателят на Израел свика извънредно заседание на правителството, на което бе поканен и директорът на Мосад, който пръв взе думата.

– Засега нямаме никаква информация за броя, самоличността и мотивите на похитителите. Допускаме, че са палестински терористи, непризнаващи ръководството на Арафат или пък фундаменталисти от други ислямски страни, симпатизиращи на палестинската кауза. Вероятността да са наистина въоръжени и да притежават бомба е твърде голяма, тъй като летището в София е известно като едно от местата със занемарени и неефективни мерки за сигурност.

– Но на борда на самолета е техният президент. Поне това би трябвало да ги накара да вземат подобаващи мерки за сигурност – намеси се премиерът.

Директорът на Мосад поклати скептично глава.– Вие изглежда никога не сте били в София.– Нямаме време за губене. Самолетът всеки момент ще кацне в Бейрут – прекъсна

го министърът на отбраната. – Наш самолет с елитни командоси от отряда за борба с тероризма, излетя веднага след като получихме сигнала за отвличането. Придружават го два изтребителя за в случай, че ливанците откажат да му разрешат кацане и се опитат да му попречат.

– Не можем да рискуваме да действаме през главата на ливанците – обади се министърът на вътрешните работи.

– Министърът на външните работи в момента говори по телефона с ливанския си колега.

– Ако ще предприемаме освободително мероприятие на бейрутското летище, ще трябва да поискаме и съгласието на българите. Според международното право самолетът се смята за тяхна територия – намеси се и министърът на правосъдието.

– Вие какво предлагате? – обърна се премиерът към директора на Мосад.– Кацането в Бейрут е принудително. Вероятно само за зареждане с гориво.

Предполагам, че след това ще отлетят за някоя ислямска държава от региона, която не признава Израел и симпатизира на радикалните палестински партизани. След като веднъж самолетът кацне в Дамаск, Багдад, Техеран или Триполи, ние ще сме с вързани ръце. Случаят ще се проточи в безкрайни безплодни преговори и най-вероятно ще има трагичен завършек.

– Искате да кажете …– Искам да кажа, че, ако смятаме да предприемаме нещо, то това трябва да стане

на летището в Бейрут. После ще бъде твърде късно. Но на всяка цена трябва да имаме, ако не съдействието, то поне съгласието на ливанците.

В този момент в кабинета нахлу министърът на външните работи.– Президентът на Ливан даде разрешение наш екип да кацне на летището в Бейрут

и командосите ни да се опитат да щурмуват българския самолет. Не ме питайте какви усилия и компромиси ми струва всичко това.

– Добре. Свържете се с командира на спасителния екип и му кажете да бъде готов – кимна премиерът. – Ще трябва да получим и съгласието на българите. Действайте. Разполагаме с няколко минути.

В същия миг интерфонът забръмча и в кабинета прозвуча развълнуван мъжки глас. Беше един от заместник министър-председателите, който ръководеше кризисния щаб, отговарящ за спасителната операция.

43


– Полет N371 на “Балкан” току-що се приземи в Бейрут. Нашият самолет получи разрешение за кацане и се насочи към полосата. Придружаващите го изтребители се отправиха обратно към базата си. Очаквам инструкции.

Министър-председателят натисна копчето и се наведе над микрофона.– Ариел, получихме съгласието на ливанския президент. В момента външният

министър преговаря с българите. Имайте готовност да проведете спасителна операция на бейрутското летище.

– Разбрано.Министърът на външните работи нахлу отново в кабинета.– Ще полудея. Отначало някаква си секретарка не искаше да ме свърже с

министъра. Бил на важно заседание. Трябваше да я увещавам и заплашвам. Най-накрая отстъпи. Българската колежка се оказа крайно нерешителна и след кратък разговор ме прехвърли на министър-председателя. Той също беше твърде колеблив и уклончив. Каза, че не можел да вземе самостоятелно и прибързано такова съдбоносно решение. В момента провеждали разширено извънредно заседание на министерския съвет с участието на председателя на Народното събрание и лидерите на парламентарните групи. Искал да чуе и тяхното мнение и тем подобни глупости.

– Не му ли каза, че разполагаме с ограничено време.– Обясних му, че, ако позволим самолетът да излети от Бейрут, шансовете за

спасяване на заложниците, сред които е и техния президент, намаляват значително. Помолих го да вземат решение максимално бързо. Обеща да ми се обади веднага, щом са готови.

Интерфонът отново забръмча. Този път беше секретарката.– Господин министър-председател, президентът на САЩ е на специалната линия.Премиерът вдигна слушалката и включи високоговорителите, така че всички да

могат да проследят разговора.– Здравей, Бен, нямаме време за излишни любезности, затова кажи ми направо

какво смятате да правите. Нали знаеш, че помощник-държавния секретар е на борда?– Здравей, Бил. Разбира се, че знам. На борда, освен него, са и над сто наши

сънародници. Възнамеряваме да предприемем освободителна операция на летището в Бейрут. Решихме, че така е най-добре, тъй като смятаме, че след зареждане с гориво терористите имат намерение да отлетят към някоя враждебна ислямска страна, където заложниците ще бъдат изложени на по-голям риск.

– Разбирам, Бен. Мога ли да помогна с нещо?– Получихме съгласието на ливанците за спасителната операция, но имаме

проблеми с българите. Министър-председателят им не желае да поеме такава отговорност. Би ли могъл да го понатиснеш малко. Обясни му, че ако не действаме светкавично, шансовете ни се стопяват катастрофално.

– Окей, Бен, ще направя каквото мога.

***Секретарката на премиера на България за втори път прекъсна заседанието.– Господин министър-председател, президентът на САЩ желае да говори с вас.Премиерът направи недоволна гримаса, но все пак вдигна слушалката.– Добър ден, господин министър-председател, радвам се да се запозная с вас,

макар че поводът е доста неприятен.– Аз също, господин президент. Уверявам ви, че правителството на България ще

вземе всички необходими мерки за благополучното приключване на кризата с отвлечения самолет. В момента тече разширено извънредно заседание на министерския съвет.

44


– Високо оценявам действията ви, господин министър-председател. Но нашите общи приятели, израелците, са твърде загрижени. Те смятат и аз съм съгласен с тях, че след като заредят с гориво в Бейрут, терористите ще се насочат към някоя от страните в Близкия изток, които се ръководят от крайни ислямистки режими, известни с подкрепата си за тероризма. Тогава животът на заложниците, сред които е и вашият изключителен президент, ще бъди изложен на голям риск.

– А защо смятате, че при евентуално щурмуване на самолета на бейрутското летище, животът на заложниците, сред които е и вашият изключителен помощник-държавен секретар, ще бъде изложен на по-малък риск?

– Разбирам опасенията ви. Рискът безспорно е голям. Но все пак, има някакъв шанс. Израелците разполагат с най-добре обучените антитерористични екипи, повярвайте ми. Те са по-добри дори от нас, американците. Но отлети ли самолетът за Багдад или Техеран, животът на заложниците ще е в ръцете на непредсказуеми фактори.

– Защо мислите, че похитителите ще се насочат към Техеран или Багдад?– Така смятат нашите аналитици.– България поддържа сравнително добри отношения с Ирак и Иран. Не смятате

ли, че преговорите дават повече шансове?– Не си правете илюзии. Похитителите ще се насочат към държава, чийто режим е

на тяхна страна. Те ще ни изнудват. Ще се опитат да ни унижат пред целия свят. Нима не разбирате?

– Не знам. Карате ме да взема много трудно решение, при това без да ми оставяте достатъчно време за размисъл.

– Вижте какво, господин министър-председател – гласът на президента беше все още любезен, но в него се бяха появили стоманени нотки. – Вече допуснахте един гаф, като сте позволили на борда на самолета да се качат въоръжени похитители. Ако откажете разрешение на Израел да опита освобождаване на заложниците, ще допуснете втори гаф. Уверявам ви, че това не ще остане скрито от световната общност. Страхувам се, че това няма да се отрази никак добре на вашето правителство.

Лицето на премиера почервеня от гняв и обида, но гласът му остана непроменен.– Разбирам, господин президент. Веднага щом взема решение, ще се свържа с

министър-председателя на Израел.

***Заместник-директорът (операции) на ЦРУ, Дейвид Ваксберг, слушаше разговора

между президента на САЩ и премиера на България и тайно стискаше палци.“Това момче се оказа голяма находка. Дано да му стигне смелостта и упорството

да устиска още десетина минути.”Той не можеше да знае, че на български това не се наричаше “смелост” и

“упоритост”, а просто “инат”.Президентът затвори телефона видимо ядосан.– Това надуто копеле какво си мисли? Че е лидер на световна сила?– Обикновено ръководителите на малки държавици страдат от комплекс за

малоценност, който се стремят да избиват чрез показно демонстриране на независимост и самостоятелност.

– Какво смятате да предприемете сега?Заместник-директорът на ЦРУ не бързаше с отговора си. Бяха го събудили в пет

часа сутринта и му бяха наредили да се яви незабавно в Белия дом. Направи се на учуден и попита какво толкова се е случило, но му казаха, че въпросът не можел да се обсъжда по телефона. Отпи малка глътка от черното кафе, което му беше сервирала една възрастна и грозна секретарка. След случая с Моника Люински, президентът нарочно се

45


беше обградил със сътруднички, които нямаше опасност да го съблазнят. Запали демонстративно една хаванска пура, макар да знаеше много добре, че президентът не понася никотиновия пушек, а освен това пурата му навяваше неприятни спомени, нямащи нищо общо с Фидел Кастро.

– Да се молим на Бога, господин президент – отвърна примирено.– Виж, сега, Дейв, знам че не можеш да ми простиш отказа ми от преди повече от

пет години за нанасяне на масирани удари срещу държавите с крайни ислямистки режими. Но нима смяташ, че с това щяхме да унищожим тероризма?

– В голяма степен, да. Терористичните организации са безсилни, ако зад тях не стои някоя държава, която да им осигурява средства и оръжие, а също така тренировъчни бази и убежище, когато се наложи. В Западна Европа, през седемдесетте години, левичарските групировки от типа на италианската “Червените бригади”, германската “Фракция червена армия”, испанската “GRAPO”, френската “Аксион директ” и много други, бяха в разцвета си, защото зад тях стояха КГБ и секретните служби на цяла Източна Европа. След краха на комунизма и разпадането на Съветския съюз, те просто изчезнаха, стопиха се, няма ги. Така щеше да се получи и с ислямистките въоръжени групировки, ако бяхме унищожили режимите, които ги покровителстват. Частични и половинчати акции, като миналогодишните удари срещу фабриката за нервно-паралитични газове край Хартум и лагерите за обучение на терористи в Афганистан, обикновено нямат голям ефект, защото не унищожават радикално режимите, подкрепящи тероризма, а причиняват единствено материални и човешки загуби, все неща, които терористите притежават в излишък.

Лекцията на заместник-директора на ЦРУ беше прекъсната от звъна на директния телефон. Президентът вдигна слушалката, слуша известно време, каза две-три думи и затвори телефона.

– Българите са дали съгласието си. Току-що министър-председателят на Израел е заповядал започване на освободителна операция на бейрутското летище. Господ да ни е на помощ.

– Както казах вече, това е единственото, което ни остава. Но преди това, трябва да свърша някои работи. Бихте ли ме извинили, господин президент.?

46


ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Мохамед загаси поредната си цигара и нервно погледна часовника си.– Налага ли се да бързаме? – попита го Никола, стремейки се гласът му да

прозвучи равнодушно.– Да. Може би си мислите, че ние сме луди, че сме фанатици, че сме зверове. Но

това е така, защото не познавате израелците. Те са абсолютно безскрупулни. И ако арабите са придобили някои лоши качества, то това се дължи на евреите. Защото не може противникът ти да е жесток до безумие, а ти да си благороден и милостив.

– Не ви разбирам.– Обзалагам се, че, ако не побързаме да се махнем оттук, израелците ще се опитат

да щурмуват самолета. За тях няма никакво значение, че повечето заложници ще загинат. За тях е важно “терористите” да бъдат обезвредени.

***Абу Муса и Ханан бяха застанали на пътеката до първи ред с насочени пистолети.

Той държеше на прицел левия борд, а тя десния. Цареше напрегната тишина, която бе разкъсана от звън на мобилен телефон. Без да отпуска пистолета, Абу Муса измъкна слушалката с лявата си ръка и я прилепи до ухото си.

– Слушам.– Веднага излитайте. Израелците всеки момент ще се опитат да щурмуват

самолета – нареди един неспокоен глас.Непознатият не дочака отговор и прекъсна връзката.Палестинецът се втурна в пилотската кабина.– Включете двигателите. Трябва да излетим незабавно – изкрещя той на

английски.– Но още не сме приключили със зареждането на гориво – обади се бай Станко с

треперещ глас.– Няма значение. Веднага прекратете зареждането.Мохамед се свърза по радиостанцията с шофьора на цистерната и му нареди

незабавно да преустанови зареждането.Междувременно бордният инженер запусна първи двигател.– Включвай и втория.– Но първият още не е достигнал необходимата мощност.– Няма значение.След две минути самолетът се насочваше към полосата за излитане. Двигателите

работеха на пълна мощност. Вече се движеха по пистата за излитане, когато от една странична рульожка на около сто метра пред тях се появи бронетранспортьор, който зави тромаво и се насочи към самолета.

– Шибаните евреи. Трябва да излетим преди да се блъснем в тях.– Трудна работа.– Капитане, ако ви е мил живота, вашият и на пътниците, направете го.Никола стисна зъби и за миг задържа самолета, докато той започна да се тресе на

място. След това отпусна спирачките и машината се втурна напред, като подивял бик, дразнен с червена мантия. Червената мантия в случая беше бронетранспортьор на израелската армия в защитни цветове, който застрашително се приближаваше към тях. Секунда преди сблъсъка Никола дръпна рязко щурвала, самолетът за миг потрепери, сякаш се колебаеше дали да излети или не, после бавно се отлепи от пистата, като предният колесник облиза купола на бронетранспортьора.

47


В този миг в пилотската кабина се разнесе острият мирис на фекалии. Бай Станко не беше издържал на напрежението и се беше изпуснал.

– Моля за извинение – промърмори той засрамено, когато набраха достатъчно височина. – Ще разрешите ли да отида до тоалетната.

Мохамед го погледна презрително и само кимна с глава.Прегърбен от страх и срам, бордният се вмъкна в тоалетната.– Капитане, още веднъж доказахте, че сте отличен пилот. Възхищавам се от вас. –

Гласът на терориста беше искрен. – Жалко, че не сте се родил арабин.– Знаете ли, понеже съм доста мургав, във военното училище ми викаха Ираки.

Някой беше решил, че приличам на иракчанин.– Самият аз съм иракчанин – каза Мохамед гордо и се усмихна.– А сега накъде? – попита Никола. – Може би към Ирак?– За съжаление, не. В родината си имам смъртна присъда. Но един ден и там ще се

върна – гласът му беше тъжен и сякаш търсеше съчувствие.– Искрено ви го пожелавам. Все пак в каква посока ще поемем?– Към Техеран. Сега ще се свържа с диспечерите и ще поискам коридор. Ако не

друго, поне ще прелетим над Ирак.– Техеран? – командирът погледна притеснено към уреда показващ наличното

гориво. – Ще изчакам инженера да направи точни изчисления, но се страхувам, че горивото може да не ни стигне. Не забравяйте, че не успяхме да приключим със зареждането.

– Капитане, трябва да стигнем до Техеран. Не можем да си позволим повече междинни кацания. Сам успяхте да се уверите, че израелците са готови на всичко, за да щурмуват самолета. Единствено в Техеран ще бъдем в безопасност.

– Ще направя всичко възможно – отвърна Никола, отвори Джепсъна и започна да разучава картите.

– Вие вече доказахте, че сте изключителен пилот. Не се съмнявам, че ще се справите.

Когато бай Станко се върна от тоалетната, командирът му нареди да направи подробни изчисления дали горивото ще им стигне до Техеран. След десетина минути бордният докладва:

– Ако караме на максимално икономичен ешелон, ако намалим отоплението до минимум и ако не се появи насрещен вятър, ще кацнем в с по-малко от половин тон. Но, ако аерогарата в Техеран, поради метеорологични или други причини, бъде затворена, няма да имаме никаква възможност да стигнем до резервно летище.

– Трябва ни прогноза за времето.Мохамед, който току-що се бе свързал с диспечерите в Дамаск, помоли за

метеорологична прогноза. След няколко минути свали слушалките и каза усмихнат:– Имаме късмет. Времето в Техеран е прекрасно. Слънчево и тихо. Не се очаква

промяна. Имаме разрешение за прелитане над сирийска територия и очакваме да получим такова и за Ирак.

***Съпругата на президента продължаваше да седи на дясната тройка при охраната,

докато Абу Муса отново се беше настанил до президента, Ханан и Валя заемаха служебните места до първи основен изход.

– Дами и господа – прозвуча от високоговорителите гласът на Никола, – отново е командирът на самолета. Моля за извинение за неочакваното и не много плавно излитане, но бяхме принудени от обстоятелствата да действаме светкавично. Нашият полет продължава за Техеран. Разстоянието до там ще прелетим за около два часа и

48


половина. Вече можете да използвате тоалетните, но само един по един. Имаме разрешение да бъдат сервирани разхладителни напитки, кафе и чай. Поради ограничените запаси от гориво, отоплението в пътническия салон ще бъде намалено до минимум. Благодаря ви за вниманието и разбирането.

Повтори съобщението на английски и когато каза, че самолетът се е насочил към Техеран, в пътническите салони се чу вопъл на отчаяние. Евреите знаеха отлично, че в страната на моллите и аятоласите не ги очакваше нищо добро.

– Госпожо – прошепна единият от телохранителите, висок здрав мъж на около трийсет години, – струва ми се, че тази тръба около бебето е абсолютно менте.

– Защо мислиш така, Ники?– Първо, защото ако беше истинска, щяха да я засекат на летището. Второ,

съмнявам се, че някоя майка, пък била тя и фанатичка, ще облепи детето си с взрив и трето, просто няма вид на истинска.

– А какво ще кажеш за пистолетите? Те явно са истински, иначе вторият пилот щеше да е още жив. Защо тях не са ги засекли на летището?

– Не знам – отвърна гардът объркано. – Това умът ми не го побира.– Има и друга възможност – обади се вторият телохранител. Той беше по-нисък,

но доста по-широкоплещест от първия. – Пистолетите може да са внесени на борда от някой от обслужващия персонал и то в последния момент, защото самолетът е бил щателно проверен един час преди полета.

– Сега не е важно как са внесени пистолетите. Важното е, че са истински.– Да, госпожо, но по-важно е дали бомбата е истинска. Ако сме сигурни, че не е,

все още имаме шанс да обезвредим терористите преди да сме стигнали в Техеран. После ще бъде твърде късно.

– Така е,Сашо, но след като не сме сигурни, нямаме право да рискуваме живота на сто и петдесет души.

– Все си мисля, че бихме могли да се справим с тези копелета - въздъхна телохранителят.

– Ще предам при първа възможност предложението ви на президента, но дълбоко се съмнявам, че той ще го одобри. А засега забравете за това.

***В кухнята момичетата и Митко подготвяха количката с напитките. Новината, че са

се насочили към Техеран, определено не беше повишила настроението им.– Казват, че в Иран било ужасно – обади се Ирена с треперещ глас.– “Ужасно” е мека дума – ухили й се Митко с беззъбата си уста. – Сигурно си

чувала за акцията на остров Киш. Четирийсет дена не видяхме жена, освен няколко забулени баби. И сух режим, което не ни пречеше да се напиваме всяка вечер.

– Значи не сте били чак толкова зле – обади се Диди. – Освен това, сега не можеш да се оплачеш от липса на хубави жени около тебе.

– Да, бе, да.С лепенки по главата. Айде да тръгваме.– Ти пък къде? – погледна го Нина изумена. – Нима си решил да се появиш пред

пътниците с тая разбита муцуна?– Че кво ми е?– Сядайте с Диди да почивате. Ние с Ирена ще минем.След кратък спор, двамата ранени отстъпиха, седнаха на служебните места и

запалиха по цигара. Нина и Ирена хванаха количката и тъкмо се канеха да тръгват, когато в кухнята се появи Валя. Беше пребледняла като снежен човек и сбръчкана като сушена слива. За няколко минути се беше състарила с години.

– Валя, какво ти е? – попита я Нина загрижено.

49


– Оцеляхме на косъм. На пистата, пред самолета се появи някакъв танк. Доколкото разбрах, израелски. Отлепихме секунда преди да се сблъскаме. – От кокетния й глас не бе останало нищо.

– Значи израелците, все пак, са се опитали да ни освободят. Жалко, че закъсняха – обади се Митко.

– Или по-скоро добре, че закъсняха – поправи го Диди. – Представяш ли си какво щеше да стане, ако се бяха опитали да щурмуват самолета? Може би, вече всички щяхме да сме мъртви.

– Майката с бебето също е от терористите – обади се Валя. – А самото бебе е цялото омотано в бомби.

– Какви бомби?– Около телцето му има някакви тръби, за които терористите твърдят, че били

бомби.– Боже Господи. Те наистина са луди – изпищя Ирена.– Успокойте се – каза Валя, но самата тя имаше нужда от успокоение. – Трябва да

направя едно кафе за командира и един чай за терориста, който зае мястото на Пешко, Бог да го прости.

– Той … тялото му … къде е? – попита Ирена с треперещ глас.– До първи основен изход.– Моля те мини отдолу - обърна се към Нина. – Няма да издържа, ако го видя.Момичетата избутаха количката в началото на салона и започнаха да обслужват

пътниците.Валя приготви кафето и чая и почука на пилотската кабина, налагайки си да не

гледа към проснатото на земята мъртво тяло.Бай Станко отвори вратата и й направи път.“Боже мили, какъв екипаж! Бордният инженер се насира от страх, вторият пилот –

умопомрачен фанатик, а старшата стюардеса – самата смърт!”, помисли си Никола, гледайки с ужас мъртвешкибледото лице на Валя.

Пое кафето мълчаливо, едва кимайки с глава. Мохамед изглежда не се впечатляваше от вида и възрастта на стюардесата, дори се усмихна и й благодари сърдечно.

Валя побърза да се махне от кабината и се запъти към кухнята, но терористката я върна.

– Останете на служебните места до първи изход – нареди й тя.Абу Муса, Ханан и Лейла, пожелаха само по една чаша минерална вода и

настояха бутилката да бъде отворена пред тях. Президентът съпругата му и охраната взеха по един сок. Повечето от пътниците в “Це” класа се задоволиха с безалкохолни напитки, само помощник-държавният секретар на САЩ помоли за едно малко уиски.

Ирена го изгледа възмутено, но все пак се върна до кухнята за една миниатюрка.– Кураж, момичета – усмихна се помощник-държавният секретар, надигайки

чашата.Бабата и дядото от първия ред на втори салон вече нямаха никакво желание да

демонстрират капризите си и се задоволиха с по един портокалов сок. Когато стигнаха до последния ред, влюбените от десен борд не изглеждаха вече толкова щастливи, макар че не спираха да се целуват и държат за ръце. Двамата мъже от ляв борд продължаваха да си пийват уиски, но настроението им не беше приповдигнато като преди.

– Как е колежката ви, която терористите удариха? – попита българинът.– Диди ли? Добре е. Казахме й за парфюма. Много се зарадва – излъга Нина най-

невъзмутимо.

50


– Оставете парфюма – отвърна Юлиян смутено и се изчерви. – Сигурна ли сте, че е добре?

– О, да. Има малка драскотина на главата, но не е нищо сериозно.– Дано да сте права. Колко са терористите?Нина се замисли за миг.– Трима мъже, две жени и едно бебе.– Бебе? Шегувате се, нали?– Една млада майка е омотала бебето си в експлозиви и заплашва да го взриви, ако

се наложи. А тя седи точно до президента.– Значи сме попаднали на истински маниаци. А как са разположени терористите?

В задния салон виждам само един. Останалите къде са?– А вие защо се интересувате толкова? – попита Нина и го прониза изпитателно

със сините си очи.– Ами, как да ви кажа – отвърна Юлиян смутено. – Аз съм бивш полицай от

специалните части за борба с тероризма. Може би, в даден момент ще успея да помогна.Нина прецени за миг думите му, после отговори бързо.– Единият е в пилотската кабина. Седи на мястото на втория пилот, когото

застреля.– Вторият пилот е убит?– Да. Мъжът и жената са в първи салон, а майката с бебето седи на първия ред до

президента.– Хайде да се връщаме – обади се Ирена нерешително. – Терористите може да се

усъмнят, че се забавихме.– Благодаря за информацията. Моля ви, уведомявайте ме за развитието на

събитията. Трябва да измислим нещо.– Трудна работа. Тези типове са луди. Дори бодигардовете на президента седят

кротко като агънца.– Хей, Джулиън. Какво каза момичето? – попита Рон с едва сдържано

любопитство, когато стюардесите се отдалечиха.– Лоши новини, приятелю – отвърна Юлиян и му преразказа накратко получената

информация.– Твоят ухажор е силно загрижен за здравето ти – обърна се Нина към Диди, щом

се върнаха в кухнята. – Успокоих го, че си добре.– Какво иска този досадник? – профъфли стюардът, докато помагаше на Ирена да

разтовари и прибере количката.– Каза, че бил бивше спец ченге и трябвало да измислим нещо, за да обезвредим

терористите.– Дрън-дрън та пляс – подхвърли Митко презрително. – Прави се на герой пред

стюардесите.– Човекът изглежда сериозен и може би наистина се опитва да ни помогне.– Как? Като обезвреди с голи ръце петима въоръжени терористи? Най-много да

направи някоя глупост и да ни избият всичките.– Моля те, недей да говориш така – проплака Ирена.– Колко ли време ще летим до Техеран? – обади се Диди в опит да смени

неприятната тема.– Не по-малко от два часа – отвърна Ирена.– Не ни остава нищо друго, освен да седнем и да почиваме.– И да запалим по една цигара – допълни Нина и се усмихна. – Знаете ли какво ни

каза онзи веселяк, помощник-държавния секретар?– Че ви обича – предположи Митко със сериозен тон.

51


– Глупак. Човекът може да ни е дядо.– И какво ви каза?– Кураж, момичета.

***– Дами и господа – прозвуча отново гласът на Мохамед по високоговорителите, –

знаем че сред пътниците има високопоставени личности и голям брой представители на медиите. Когато случилото се с този самолет се разчуе, а това сигурно вече е станало, много хора ще се опитат да се свържат с вас. Затова искам да ви уведомя, че изрично забраняваме осъществяването на външни контакти без наше разрешение. Поради това, най-любезно настояваме, всички които притежават мобилни телефони, преносими персонални компютри и всякакви други комуникационни средства, да ги изключат и предадат на стюарда, който след малко ще мине през салона. Освен това, искам още веднъж да напомня, че ако някой притежава огнестрелно или хладно оръжие и случайно все още не го е предал, то сега е последния шанс да го стори. Тези, които не се подчинят, ги очаква най-строго наказание. А при нас най-строгото наказание е само едно – смърт. Благодаря за вниманието.

Накараха Ирена да повтори съобщението на български, след което дадоха на Митко един празен сак и той тръгна между редовете. Най-голяма реколта събра в първия салон. Там почти всеки пътник даваше по нещо – я мобилен телефон, я преносим компютър, а някои даваха и от двете. Когато стигна в кухнята, вече имаше достатъчно стока за откриване на двуетажен магазин. Върна се в пилотската кабина, изпразни сака и продължи във втори салон.

***– Джулиън, да си предам ли телефона? – попита Рон шепнешком.– Нали чу какво е наказанието?– Телефонът може да ми потрябва.– За да предадеш пръв шибания си репортаж, си готов да рискуваш живота си.– Не става въпрос само за репортажа. Може да ни потрябва и за друго. Мисля да

го скрия в джоба със спасителната жилетка под креслото.– Поне го изключи. Представям си го как започва да звъни, докато терористите

обикалят наоколо.– Вече го изключих.Рон се наведе уж да завърже връзката на обувката си и пъхна мобилния си

телефон в пакета със спасителната жилетка под креслото.– Бог да ни е на помощ.Когато стюардът мина покрай тях със сака и ги погледна въпросително, те

поклатиха отрицателно глава.

***Полетът до Техеран продължи без да се случи нищо особено. Когато започнаха

снижение и светнаха таблата, извикаха старшата стюардеса в пилотската кабина.– Кацаме след петнайсет минути – каза Никола без да я поглежда и добави сякаш

на себе си. – Ако ни стигне горивото.Валя прехапа устни и с върховни усилия, успя да запази самообладание.– Температура – 21 градуса. Слънчево време.Старшата благодари и се отправи към кухнята.Ирена взе микрофона и натисна копчето.

52


– Уважаеми пътници, след около петнайсет минути ще кацнем на летището в Техеран. Молим ви отново да закопчаете предпазните си колани, да поставите облегалките на креслата си в изправено положение, да приберете сгъваемите масички и да преустановите пушенето. Благодаря.

Валя провери пътниците в предния салон и седна с Ханан до първия основен изход. Нина и Диди провериха втория салон и седнаха на служебните места до тоалетните. Мъжът на последния ред се беше втренчил в нея и Диди му се усмихна.

– Как сте? – попита Юлиян и се изчерви. – Боли ли ви?– О, нищо ми няма. Не се притеснявайте.– Това копеле, което ви удари, ще си плати рано или късно. Заклевам ви се.– Моля ви, недейте да предприемате нищо прибързано. Колежката ми каза, че сте

бивш полицай, но те са много и са въоръжени. Не можем да рискуваме живота на пътниците.

– Не съм глупак, нито авантюрист – усмихна се тъжно и добави с тъжна самоирония. – Вече не съм такъв.

– Благодаря за парфюма. Много мило от ваша страна.Отново се изчерви.– Парфюмът беше идея на приятеля ми. Да ви представя Рон. Той е кореспондент

на Асошиейтид прес. А аз се казвам Юлиян.– Приятно ми е, Дияна. Приятелите ми викат Диди – каза момичето и си стиснаха

ръцете. – А това е Нина.– Извинете – обади се момчето от другата страна на пътеката. – Имате ли

представа какво ще стане с нас.?От самоувереността му не беше останала и следа. Гласът му трепереше, а очите

му се въртяха уплашено. Момичето се беше сгушило в него и телцето й се тресеше от страх.

– Всичко ще бъде наред – усмихна им се Диди окуражаващо.– Мислите ли? – младежът я гледаше с надежда, сякаш от нея зависеше

поведението на терористите.– Сигурна съм – отвърна тя в същия миг, когато колесникът опря пистата и

грохотът на реверса заглуши думите й.– Уважаеми пътници, току-що кацнахме на летището в Техеран – прозвуча

неувереният глас на Ирена. – Моля ви да останете със закопчани колани до окончателното спиране на самолета. Благодаря. Температурата на въздуха е 21 градуса Целзий, а часът е шест следобед местно време. По-нататъшна информация за престоя ни в Техеран ще получите след малко.

“Това за местното време беше особено важно“, помисли си Митко.“ Добре, че не им каза: “Надявам се, че полетът беше приятен за вас.”

Ирена остави микрофона и се обърна към него.– А сега какво?– Можеше да добавиш: “Добре дошли в Техеран. Добре дошли в Ада.” – отвърна

стюардът мрачно и прошепна със зловещ глас: – Надежда всяка тука оставете.

***Когато загасиха двигателите, Мохамед се обърна към Никола.– След малко ще дойде цистерната. Трябва да заредим гориво за минимум

тричасов полет. Бордният инженер може да слезе долу и да ръководи зарядката. Тука израелците няма да посмеят да дойдат.

– Тричасов полет? Къде ще летим? – командирът го гледаше въпросително.

53


– Съжалявам, капитане. Засега е по-добре да не знаете. Можете да заредите храна и напитки, ако желаете. Нека старшата стюардеса да направи подробна заявка и аз ще се обадя в Кетъринга. Освен това, тука ще свалим всичкия багаж, включително и карго, ако има такова.

Понечи отново да попита защо, но се въздържа и само кимна.– Възнамеряваме да освободим част от пътниците. Жените, децата и старците.– Това е едно хуманно действие. Приветствам го искрено. А какво ще правим с

тялото на втория пилот?– Ще го оставим тука. Предполагам, че вашето правителство ще намери начин да

го върне в родината.– Добре.– Ще поставим стълба само на първи основен изход. Забранявам отварянето под

какъвто и да е предлог на всички останали изходи, без изрично мое разрешение. Повикайте старшата стюардеса и й наредете да отвори предната врата.

Бяха паркирали на една техническа стоянка, сравнително отдалечена от сградата на летището и останалите самолети. Секунди след изключването на двигателите, самолетът беше плътно обградени от революционни гвардейци, няколко пожарни и линейки. Кордонът се разтвори единствено, за да пропусне една подвижна стълба, която се прилепи до вече отворения първи основен изход. След малко дойде и една цистерна и спря встрани от самолета, до резервоарите. Потискайки треперенето на краката си, бай Станко слезе по стълбата и се зае със зареждането на гориво. По-късно пристигнаха багажните ленти и хамалите започнаха разтоварването на багажа. На Никола му направи впечатление, че, въпреки засиленото присъствие на революционни гвардейци и полиция, терористите не изглеждаха никак притеснени. От нервността и припряността им в Бейрут не бе останала и следа. Не се тревожеха, че примерно хамалите може да са преоблечени командоси, които да се опитат да щурмуват самолета. Стигна до извода, че местните власти, дори и да не одобряваха действията на терористите, едва ли имаха някакво намерение да им пречат.

– Дами и господа – прозвуча гласът на Мохамед по високоговорителите. – Много хора ни обвиняват, че сме терористи, фанатици и жестоки убийци. Това не е вярно. Ние сме борци за свобода на нашата свещена земя Палестина. За това, в жест на добра воля към вас и към правителствата на Израел, България и САЩ, сме готови да пуснем част от заложниците. Ще бъдат освободени всички жени, с изключение на стюардесите, съпругите и сътрудничките на президента на България и израелския посланик. Също така, ще пуснем всички деца под осемнадесет години и всички мъже над шейсет и пет години. Моля тези, които отговарят на посочените условия, да се отправят към изхода на самолета, но без да се блъскат и създават напрежение, защото в такъв случай ще бъдем принудени да преустановим освобождаването.

***Президентът на България стискаше здраво ръката на съпругата си, която след

кацането, отново се беше върнала при него. Опита се да й каже нещо успокояващо, но прочутият му дар слово го беше напуснал и от устата му излязоха само някакви несвързани думи. За разлика от него, жена му не изглеждаше особено разстроена.

– Така е по-добре, скъпи. Поне ще бъдем заедно, каквото и да се случи.Покрай тях, с плахи стъпки, все още невярващи, че адът за тях е приключил,

минаваха жени, деца и възрастни мъже. Слизаха с треперещи крака по стълбата и се качваха в чакащия ги пред самолета старомоден автобус. Имаше няколко сърцераздирателни сцени на раздели между съпрузи, влюбени, родители и деца, братя и

54


сестри, способни да трогнат всеки друг, освен терористите, които гледаха с безизразни погледи и подканваха с груби гласове за по-голяма експедитивност.

Митко забеляза с голямо облекчение, че сред напускащите е и възрастната двойка от първия ред на втори салон, която му беше лазила по нервите с капризите си.

– Имало Господ на този свят – възкликна стюардът с благодарност, гледайки как двамата му “любимци” се насочват към изхода, където Абу Муса проверяваше напускащите.

Само че радостта му изглежда бе прибързана. Терористът се взираше подозрително в документите им.

– Но, господин Леви, вие нямате навършени 65 години.– Ще ги навърши след по-малко от месец – обади се вместо него съпругата му с

нетърпящ възражение глас.Абу Муса, който до този момент може би беше склонен на компромис, се засегна

от резкия тон на жената и се заяде.– Съжалявам, но не мога да ви пусна.Изглежда, госпожа Леви все пак се осъзна, защото заговори с доста поомекнал

глас:– Но, моля ви, той е много болен. Няма да понесе това заложничество.Зад тях се беше натрупала малка опашка и започна да се създава напрежение.– Съжалявам, господин Леви, трябва да се върнете – каза палестинецът с твърд

глас.– Тогава и аз ще се върна с него. Той не може да остане сам – заяви решително

съпругата му.Абу Муса за миг се разколеба, после махна с ръка.– Добре, щом не ви се живее, връщайте се.Митко забеляза с ужас как възрастната двойка бавно си пробива път обратно към

първия ред на втори салон.– Явно днес не ми е най-добрия ден – промърмори отчаяно стюардът.

***Хюсеин се разходи напред-назад из втори салон, за да провери дали всички,

подлежащи на освобождаване, са напуснали самолета. Имаше някаква дърта еврейка, която беше пожелала да остане с болния си съпруг, останалите бяха мъже. Тъкмо щеше да се връща, за да докладва, че всичко е наред, когато забеляза нещо съмнително на последния ред вляво. Пътникът до пътеката беше младо момче на около двадесетина години, но в скута му забеляза една дългокоса глава. Не би се учудил, ако и тя принадлежеше на мъж, тъй като му беше известно, че сред неверниците има много обратни, но все пак реши да провери.

– Хей, вие, я се изправете.Дългокосата глава се оказа на младо момиче, което освен това, беше и много

красиво.– Защо не напуснахте самолета? – попита Хюсеин строго.– Бих искала да остана с приятеля ми – отвърна тя с треперещ глас.Хюсеин понечи да възрази, но се сети, че Абу Муса бе разрешил на дъртата

еврейка от първия ред да остане, следователно не би имал нищо против. Освен това, девойката беше привлекателна и през мозъка му преминаха скверни мисли, които го накараха да почувства някаква странна сладост в слабините. Тръсна глава, бързо прогони нечестивите желания от съзнанието си и каза със сериозен тон:

– Е, щом искате да умрете заедно, ваша си работа.

55


При тези думи, в очите на момичето заблестяха сълзи и за един кратък миг, Хюсеин почувства нещо подобно на съжаление.

***След освобождаването на жените, децата и старците и изнасянето на трупа на

втория пилот, на борда на самолета останаха петдесет и трима пътника, осем души екипаж и четирима терориста. Лейла и бебето й бяха изпълнили задачата си и също напуснаха самолета. Сред заложниците имаше девет жени – четири стюардеси, съпругата и преводачката на президента, съпругата на израелския посланик, госпожа Леви и Сара. Всички на борда бяха щателно обискирани, но не бяха открити оръжия и мобилни телефони.

Зареждането с гориво приключи и бай Станко се върна пребледнял в пилотската кабина. Подвижната стълба се отдели и Валя затвори вратата. Докато беше долу под самолета, на бордния инженер няколко пъти му мина мисълта да се втурне към кордона от полицаи и да се предаде, но нещо дълбоко в съзнанието му подсказа, че местните власти бяха в комбина с терористите и нямаше да го оставят да се измъкне. Освен това, краката му се подгъваха от страх и той не беше сигурен дали щеше да успее да пробяга двадесетината метра, които го деляха от кордона. В края на краищата стигна до извода, че бе по-добре да се върне на самолета. Терористите имаха нужда от него и нямаше да го закачат.

– Капитане, повикайте старшата стюардеса да даде заявка за храна и напитки - нареди Мохамед.

Никола натисна копчето за повикване на стюардесите и Валя тутакси се появи на прага.

– Госпожо, моля ви да напишете на един лист каква храна и напитки желаете да поръчам. Искам да ви предупредя, че това е последното място, където можем да зареждаме, а не се знае още колко време ще продължи съвместното ни пътуване.

Валя извади тефтера си и с треперещи ръце започна да пише.Половин час по-късно пристигна камионът на кетъринга и Мохамед разреши да се

отвори служебната врата в кухнята.– Капитане, бихте ли дошли с мене. Искам да присъствате на зареждането.Никола го погледна учудено, но вече беше разбрал, че бе излишно да задава

въпроси, така че го последва мълчаливо.В кухнята вече разтоварваха кашоните. Един мургав експедитор с големи черни

мустаци обясняваше на развален английски, помагайки си с жестове, къде какво има. Диди проверяваше съдържанието на кашоните и ги пререждаше в количките, а Митко се бореше с касите с напитки. Когато свършиха, Мохамед каза нещо на персийски и експедиторът се върна в камиона. След малко се появи отново с една портативна радиостанция и три черни дипломатически куфарчета. Терористът накара стюарда да отнесе едното в сервизното помещение в опашната част на самолета, другото остави в кухнята, а третото взе в ръце. Експедиторът му подаде и три черни пластмасови кутийки, които напомняха на уреди за дистанционно управление на телевизор, обяснявайки му съсредоточено нещо. Мохамед извика Хюсеин и му даде едната кутийка, другата пъхна в джоба си, а третата връчи на Абу Муса, който се беше присъединил към тях.

– Капитане, разбирате ли за какво става въпрос?– Мисля, че се досещам – отвърна Никола мрачно.– Всяко от тези куфарчета съдържа пластичен експлозив, достатъчен за да бъде

взривен целия самолет. Едното ще седи в опашната част, другото ще остане в кухнята, а третото ще занесем в пилотската кабина. Задействат се с дистанционно управление. Хюсеин ще отговаря за задното, Абу Муса за средното, а аз за предното куфарче. Всеки

56


един от нас, по всяко време, ще бъде в състояние да взриви самолета. Ако някой от пътниците или екипажа се опита да отвори и обезвреди куфарчетата, също ще последва взрив. Казвам ви всичко това, за да сте наясно, че нямате друг шанс да спасите живота си и този на екипажа и пътниците, освен да ни сътрудничите безусловно.

– Разбрах ви отлично.– А сега нека се върнем в пилотската кабина. Ще ви помоля да вземете

радиостанцията. Предлагам стюардесите да нахранят пътниците. Аз също не бих отказал една вечеря, предлагам ви и вие да хапнете. Мохамед направи обръщение към пътниците и екипажа, в което ги предупреди, че на борда са поставени куфарчета с експлозив, които не трябва да бъдат докосвани, защото могат да се взривят.

В следващия един час стюардесите раздаваха храна и напитки на пътниците. Нина и Ирена обслужваха първи салон, а Диди и Митко втори. Когато стигнаха последния ред, Юлиян им се усмихна и попита шепнешком:

– Куфарчето, което отнесохте отзад е тъпкано с експлозив, нали?– Така казаха терористите – отвърна стюардът намръщено. – Не ви съветвам да

проверявате.– Да, чух предупреждението на терориста. Не споменаха ли случайно за какъв

експлозив става въпрос?Митко понечи да го отреже, но Диди го предвари.– Струва ми се, че споменаха пластичен експлозив.– “Семтекс” - промърмори Юлиян замислено. – Какви са плановете им, имате ли

представа?– За съжаление не – отвърна стюардесата бързо, усещайки че колегата й започва

да нервничи.Юлиян спонтанно я хвана за ръката, гледайки я в очите.– Опитайте се да разберете още нещо за експлозивите, за плановете им, каквото и

да е. Трябва да направим нещо. Не можем просто да седим и да чакаме.– Господине – намеси се Митко, едва сдържайки раздразнението си, – искам да ви

напомня, че златното правило при отвличане е пълно подчинение на заповедите на похитителите. Останалото е въздух под налягане и позьорство, което може да има трагични последствия за всички.

Бившият полицай не отговори, само го измери с поглед, който сякаш казваше: “Ще ми паднеш някой ден.” Не можеше да повярва, че това хилаво копеленце му държеше такъв тон. Ако това се бе случило преди няколко години и при малко по-други обстоятелства, просто щеше да го смачка. Но сега беше друго. Освен това, се беше зарекъл да забрави миналото и да започне нов живот. Живот без насилие.

– Не беше нужно да бъдеш толкова груб с момчето – скара се Диди на колегата си, когато се прибраха в кухнята.

– Тогава му кажи друг път да не те хваща за ръката в мое присъствие.– Защо? На мене ми беше приятно.– На мене пък хич.Когато минаха да съберат празните кутии и чаши, Юлиян не направи опит да ги

заговори. Тъкмо бяха привършили, когато от високоговорителите се разнесе гласът на Мохамед.

– Дами и господа, след малко нашият ръководител, легендарният партизански командир, Абу Муса, ще направи официално изявление. Разрешаваме на всички представители на медиите, които разполагат с необходимата техника, да направят запис и да ни предадат касетите, които ние ще изпратим на съответните адреси. Единственото ни условие е да се спазва ред, защото в противен случай, ще бъдем принудени да вземем извънредни мерки.

57


В самолета настъпи оживление. Повечето репортери бяха в първия салон и веднага се захванаха за работа. От втория салон се присъединиха няколко души, между които и Рон. Юлиян беше върнат от Хюсеин, тъй като не можа да покаже журналистическа карта. Голяма част от техниката на телевизионните екипи пътуваше в багажното отделение и отдавна бе разтоварена, но повечето репортери разполагаха с преносими камери, които бяха имали благоразумието да сложат в ръчния си багаж.

Президентът на България, помощник-държавният секретар на САЩ и израелският посланик бяха заставени да се изправят и да се обърнат с лице към салона. Между тях застана Абу Муса, а отстрани с извадени пистолети стояха Мохамед и Ханан. Абу Муса се прокашля и отправи фанатичен взор в камерите.

– Дами и господа, ние сме въоръжен отряд на Партията на Аллах – заговори той бавно, на сравнително разбираем английски, макар и със силен акцент. – През целия си живот ние сме имали една единствена цел, която винаги сме отстоявали и ще отстояваме до сетния си миг. Това е свободата и независимостта на нашата свещена родина Палестина. След края на Втората световна война, като компенсация за геноцида над евреите, ООН гласува една престъпна резолюция, с която по изкуствен начин, върху изконно палестински земи, бе създадена терористичната държава Израел. Същевременно втората част от резолюцията, за образуване на независима палестинска държава и до ден днешен не е изпълнена. В последвалите няколко войни справедливостта не само че не възтържествува, напротив. Израел окупира части от Сирия, Ливан, Египет и Йордания. Главната причина за това бе, че израелската армия беше подкрепяна и въоръжавана от световния империализъм, начело със САЩ. Другата причина бе, че сред арабските страни липсваше необходимото единство и солидарност, а някои от техните ръководители бяха купени от империалистите и те предадоха палестинската кауза. За голямо съжаление, сред последните се оказа и лидерът на Организацията за освобождение на Палестина, който с подписа си под срамното споразумение с Израел, опозори името на организацията и обезсмисли половинвековните героични действия на нейните членове. Истината обаче е, че гнусният предател Ясер Арафат и неговата клика са едно незначително малцинство, което за съжаление, успя да узурпира ръководството на Организацията за освобождение на Палестина. Всички честни бойци на тази организация, разбраха и осъдиха действията на предателя и се сплотиха в Партията на Аллах, която е призвана да продължи и доведе до край свещеното дело за освобождение на Палестина. По принцип, ние бихме искали да постигнем нашата цел по мирен път, но преследвани и непризнавани, както от израелските власти, така и от главорезите на Арафат, ние бяхме принудени да продължим въоръжената борба и да прибегнем до някои нетрадиционни действия, като отвличането на този самолет, за да може светът да научи за нашето съществуване и нашите цели, съзнателно игнорирани от империалистическите медии. Сега, позволете ми да прочета нашата декларация.

Абу Муса направи кратка пауза, обхождайки с поглед жужащите видеокамери. После извади един лист хартия и зачете с бавен, тържествен глас.

– Днес, въоръжена група на Партията на Аллах, завзе самолет на авиокомпания “Балкан”, изпълняващ редовен полет LZ N471 от София за Тел Авив. По време на акцията, при опит за съпротива, бе застрелян втория пилот.

– Машината бе отклонена за Бейрут, където бе заредено гориво. По време на рулиране за излитане, израелски командоси направиха безуспешен опит за щурмуване на самолета, препречвайки пътя му с БТР, с което безсмислено изложиха на голям риск живота на пътниците и екипажа. Катастрофата бе избягната единствено, благодарение на завидното умение и самообладание на пилота. След излитането от Бейрут самолетът се насочи към Техеран, където се намира и в настоящия момент. Като жест на добра воля към правителствата на САЩ, Израел, България и световната общественост, освободихме

58


по-голямата част от заложниците, сред които почти всички жени, мъже над 65 години и деца под 18 години. С това искаме да покажем, че ние не сме кръвожадни зверове, за каквито някои се опитват да ни представят. Ние се стремим към мирно решаване на проблема и сме готови да извървим нашата част от пътя. Същевременно, заявяваме ясно и решително, че ако исканията ни не бъдат изпълнени или пък, ако бъде направен втори опит за щурмуване на самолета, ще предприемем мерки, които ще накарат света да изтръпне. Искаме да напомним, че сред заложниците, са личности като президента на България и съпругата му, помощник-държавния секретар на САЩ и посланикът на Израел в София.

Абу Муса млъкна отново, за да си поеме дъх и да се наслади за секунда на красноречието си и на влиянието, което то оказваше върху присъстващите. Всички го гледаха като хипнотизирани. Почувства как го обзема сладка възбуда, пое дълбоко дъх и продължи:

– Нашите искания са следните:Първо: незабавно да бъде свикан Съветът за сигурност на ООН, който да приеме

резолюция, в която да се обяви за невалидно споразумението между Израел и ООП, да се осъди терористичната политика на Тел Авив и верния му слуга Арафат и да се провъзгласи създаването на независима палестинска държава със столица Йерусалим.

Второ: САЩ, НАТО и Русия да станат гаранти за създаването на независимата палестинска държава.

Трето: Израел да се оттегли от всички окупирани територии, включително Йерусалим, и да признае правото на съществуване на независимата палестинска държава със столица Йерусалим.

Четвърто: Ясер Арафат и ръководената от него администрация в автономната област незабавно да се оттеглят и тяхното място да се заеме от пратеници, включително военни и полицаи, на Организацията Ислямска конференция, която да организира, в срок до една година, свободни избори за парламент и президент на Палестина.

Пето: От затворите на Израел, така наречената палестинска автономна област, САЩ и други страни да бъдат освободени несправедливо задържаните наши другари, чийто списък ще изпратим в приложение.

– Ако до утре в дванайсет на обяд, не са взети адекватни мерки за изпълнение на нашите искания, ще предприемем действия, които могат да застрашат живота не само на заложниците и екипажа, но и на значителна част от човечеството. Предупреждаваме, че в самолета са заложени експлозиви с изключителна мощност, които ще бъдат взривени и при най-малкото подозрение, че някой се опитва да проникне на борда. Благодаря за вниманието.

Абу Муса млъкна, но погледът му продължаваше да обхожда присъстващите. Настъпилата тишина бе прекъсната от Рон.

– Господин командир, бихте ли отговорили на няколко въпроса.– Съжалявам, но няма да има пресконференция. Засега това е всичко.Но американецът нямаше никакво намерение да се предава.– А ще разрешите ли няколко въпроса към президента на България, помощник-

държавния секретар на САЩ и посланика на Израел?– Казах вече, че това не е пресконференция. Може би, по-нататък ще ви разреша,

но не и преди да видим каква ще бъде реакцията на заинтересованите страни. Моля да изключите камерите и да ми предадете материалите.

Ханан мина по пътеката и събра всички аудио и видео касети, които бяха натъпкани в един найлонов чувал. Мохамед се свърза по станцията с командира на гвардейците, който изпрати едно момче под самолета. Валя получи заповед да отвори

59


първи основен изход и да пусне плика с касетките в протегнатите ръце на младия гвардеец.

– Дами и господа – прозвуча гласът на Мохамед, – през следващите часове, през които ще тече срокът, даден от нас за разрешаване на кризата, ще останем на летището в Техеран. Съветваме ви, да си отпочинете добре. Надяваме се всичко да приключи благополучно до утре на обяд, но ако това не стане, ще бъдем подложени на нови изпитания. В интерес на реда и нашата обща сигурност, забранявам да напускате местата си без изрично разрешение от моите другари. Ако желаете някаква напитка или нещо друго, или пък ви се ходи до тоалетната, първо натиснете копчето за повикване на стюардесата. Когато тя дойде, предайте й желанието си и ако се налага да станете, изчакайте съответното разрешение. Благодаря за вниманието.

Мохамед остави микрофона и се обърна към Никола:– Предлагам ви да поспим. Утре може да ни се наложи да полетим доста.– Само още една цигара, ако разрешите.– О, пушете си на спокойствие, изобщо не ме притеснявате.– Благодаря.– Ако искате, можете да отидете да почивате в пътническия салон.– Аз лично, ще остана в пилотската кабина, но бордният инженер може би ще

предпочете салона, тъй като креслото му е доста неудобно.Бай Станко кимна нерешително с глава.Мохамед отвори пилотската кабина и викна нещо към Ханан. После се обърна

към бай Станко:– Вървете.

***Стюардесите се разбраха да оставят една дежурна в кухнята, която да се сменя

през два часа, а останалите да почиват. Валя помоли първо тя да е дежурна, за да може после да си почива без прекъсване. Диди, Митко, Нина и Ирена се разположиха на първите два реда във втори салон и се опитаха да заспят, но госпожа Леви ги засипа с купища въпроси и молби, които направиха почивката им безпредметна. Митко не издържа дълго и се върна в кухнята да запали една цигара.

– Не ти ли се спи? – попита го Валя с пресипнал глас.– Не ми дават да спя – уточни Митко ядосано и щракна със запалката.

***Президентът на България продължаваше да стиска ръката на съпругата си.– Мислиш ли, че някое от исканията им ще бъде изпълнено? – прошепна тя.Президентът поклати скептично глава.– Исканията им са абсурдни и имам чувството, че този, който ги е формулирал, не

иска те да бъдат изпълнени.– Но това е безсмислено.– Не търси логика у терористи.– И какво ще стане оттук насетне?– Само Господ знае. Хайде да не мислим за това и да се опитаме да поспим.

***Помощник-държавният секретар на САЩ допи бавно уискито си и запали цигара.

Нещо, дълбоко в съзнанието му, го тревожеше. Нещо с този самолет не беше наред. Нещо не се връзваше. Напрегна мозъка си, но не можа да стигне до никакъв отговор. А

60


уискито и умората скоро си казаха думата и той се отпусна на седалката, похърквайки леко.

***Израелският посланик усещаше някакво смътно чувство за беда и трагична

предопределеност. Нещо повече, отколкото общата за всички заложници опасност. Погледна спящата си съпруга и съмнения заглождиха душата му. Щеше ли да се справи сама с децата. Вярно е, че те отдавна бяха пораснали – дъщеря му се дипломираше тази година в един престижен американски университет, а синът му трябваше да се уволни от редовна военна служба в израелската армия. И все пак. Не искаше да си признае, че не те се нуждаеха от него, а той от тях. Искаше му се да люлее внуци, да им се радва…Въздъхна дълбоко, прошепна една страстна молитва и притвори клепачи. Може би нещастието щеше да се размине.

***Бай Станко стискаше очите си затворени, но сънят упорито отказваше да го

навести. Мислите за дъщеря му не му даваха покой. Кой знае защо, в съзнанието му тя винаги се явяваше редом с мъртвото тяло на втория пилот. Допускаше, че това бе някакво злокобно предзнаменование и студена пот избиваше по цялото му тяло. Какво ли не би дал, за да разбере дали дъщеря му вече бе родила и дали тя и бебето бяха добре. Накрая спасителната умора му дойде на помощ и той се унесе, но явно и в съня си виждаше кошмари, защото непрекъснато се стряскаше и бълнуваше някакви несвързани думи.

***Според предварителната уговорка, Митко трябваше да смени Валя и до началото

на дежурството му оставаше малко повече от час. Затова реши, че бе глупаво да се опитва да заспи, а и самата мисъл за досадната дърта еврейка на първия ред, го караше да остане в кухнята. Единственото радостно нещо бе, че махмурлукът му беше попреминал. Погледна към Валя и я съжали. За тези няколко часа, се беше състарила с години или по-скоро, бе изоставила опитите да прикрива годините си.

– Валя, знаеш ли, че имаш нужда от нещо укрепително?– Вече изпих две кафета.– Зарежи кафетата. Имам предвид нещо по-силно.Старшата го изгледа подозрително.– Мислиш ли, че ще ми се отрази добре?– Убеден съм. Аз ще ти правя компания.Тя се усмихна измъчено.– Не се и съмнявам. За мене водка ориндж.– Точно за това си мечтаех и аз – възкликна Митко и се зае да приготвя питиетата.Взе две чаши, сложи по няколко бучки лед, изсипа по една миниатюрка с водка и

ги допълни с портокалов сок. Разбърка получената смес и подаде едната чаша на Валя.– Наздраве.

***Рон разказваше на Юлиян за изявлението на Абу Муса и дотолкова се беше

увлякъл, че повиши глас и започна да ръкомаха.– По-тихо, че оня идиот те гледа подозрително – сряза го Юлиян, охлаждайки

ентусиазма му.“Оня идиот” беше Хюсеин, който се разхождаше напред-назад в задния салон.

61


– Хей, Джулиън, какво ще кажеш, ако се опитам да се обадя по телефона на шефа ми и му предам на живо актуален репортаж за ситуацията на самолета.

– Ако си решил да се самоубиваш, можеш да пробваш. Само че, преди това, кажи на терористите, че нямам нищо общо с тебе.

– Но, ако се скрия в тоалетната, никой няма да разбере.– Така ли мислиш? Не забеляза ли, че при всяко посещение на тоалетната от

пътник, терористът стои отпред и дебне. Дори не позволява да се заключва вратата. Щом те чуе да говориш, ще се досети, че едва ли беседваш с тоалетната чиния, ще влезне вътре и, като те свари с мобилния телефон, можеш да си прочетеш молитвата.

– Изглежда си прав – отвърна Рон след кратък размисъл. Ентусиазмът му се беше изпарил. – И какво? Ще седим и ще чакаме като овце да ни теглят ножа?

– Не. Трябва да предприемем нещо. Непрекъснато мисля върху това. Но разбери, че целта ни е да спасим живота си и по възможност и този на останалите пътници, а не да търсим журналистическа слава.

– Но, ако се обадим по телефона и опишем подробно ситуацията, броя на терористите и бомбите, ще улесним и командосите, ако се стигне до щурмуване на самолета.

– Ще се обадим, но само ако сме сигурни, че рискът си заслужава. Освен това, откъде знаеш, че мобилният ти телефон има роуминг в Техеран?

– Това поне можем да проверим.– Добре, но не сега. Още не е дошъл моментът. Нека изчакаме до утре. Може

нещата да се уредят, колкото и малка да е вероятността за това.

***На съседната седалка Ари и Сара се целуваха ненаситно и сякаш по този начин

забравяха за грозящата ги опасност.– Трябваше да слезеш – каза той в една пауза. – Не беше нужно да рискуваш

живота си заради мене.– Не бих понесла да бъдем разделени в такъв момент. По-лесно ще ни бъде, ако

сме заедно. Освен това, стюардесата каза, че всичко ще бъде окей.– Стюардесата – намръщи се момчето. – Откъде тя може да знае как ще свърши

всичко това?– Явно има нещо предвид. Приятно ми е с тебе. Целуни ме пак.– Обичам те – прошепна той развълнувано и залепи устните си върху нейните.В този момент за тях не съществуваше нищо друго, освен собствената им любов и

вълнуващото преживяване да чувстват физическия си допир.

***Абу Муса се разхождаше из предния салон, като внимаваше да не изпуска от

поглед бодигардовете на президента. Тези момчета го тревожеха. На няколко пъти ги забелязваше да си шушукат нещо. Страхуваше се, да не предприемат някоя необмислена постъпка, макар че с удоволствие би ги застрелял и при най-дребния повод. Ханан се беше отпуснала на една празна седалка и се опитваше да заспи. След два часа, тя щеше да замести Хюсеин в задния салон, а Мохамед щеше да смени него в предния. Така щяха да се редуват цяла нощ и сутринта. Не очакваше някакви изненади от страна на местните власти. Макар че самолетът бе осветен от мощни прожектори и революционните гвардейци продължаваха да го обграждат в плътен кордон, терористът знаеше, че това бе само камуфлаж за пред света. Акцията им беше съгласувана с иранското ръководство на най-високо равнище. И това не беше нещо инцидентно или случайно. След ислямската революция в Иран, вече почти двадесет години, ръководената от Абу Муса Партия на

62


Аллах се подкрепяше финансово и с оръжие от иранските тайни служби. Самият Абу Муса няколкократно бе посещавал Техеран и се бе срещал с неговите ръководители от най-висок ранг, включително и с покойния аятолах Хомейни. Фактът, че работеше за иранското правителство, не го притесняваше, напротив, той се гордееше с това, защото Иран беше показал недвусмислено, че винаги бе в първите редици на борбата срещу израелския ционизъм и американския империализъм, а това бяха най-омразните му неща на света. За него това не бяха абстрактни понятия, а конкретни реалности, изпълнени с отвратително съдържание.

Роден и израсъл в окупираната от Израел Палестина, малкият Джаффар много добре си спомняше как един ден израелски войници нахлуха в бедната им къщурка и измъкнаха баща му направо от леглото. Дори не му дадоха да се облече. Още виждаше как майка му се хвърляше към тях като ранена тигрица, плачейки и проклинайки ги, но те я отблъскваха грубо с прикладите на автоматите си и се смееха шумно. Останалите деца също започнаха да плачат и това изглежда се стори много смешно на войниците, защото смехът им се усили. Той беше единственият, който не заплака. Баща му изглежда оцени този факт, защото секунди преди да го напъхат в камионетката без прозорци, изкрещя: ”Джаффар, ти трябва да отмъстиш за мен и да продължиш делото.” Повече никога не го видя жив. Официалната версия бе, че се бе самоубил в затвора. Майка му не можа да понесе този удар на съдбата, поболя се и след няколко години се пресели при съпруга си. Сестрите му бяха приютени от някаква далечна неомъжена леля, а той и по-малкият му брат попаднаха при другарите на баща му. Така Джаффар стана партизанин на единадесет години, а брат му на девет. На четиринадесет години бе първото му участие в бойна акция, на петнадесет застреля първия израелец, а на седемнадесет се записа доброволец в сирийската армия, където се прояви като смел и способен войник. След края на израелско-сирийската война, завърши военно училище в Дамаск и получи офицерско звание. После се завърна в Палестина и създаде своя собствена партизанска група, която нарече с гръмкото име Партия на Аллах. Сирийците, а след ислямската революция и иранците, го подкрепяха щедро с пари и оръжие. Групата се разрасна бързо и се прочу с безумната смелост на командира си и с изключителната дързост на акциите си. От това време датираше и партизанското име, с което по-късно стана световно известен. Лично Ясер Арафат му предложи Партията на Аллах да стане колективен член на Организацията за освобождение на Палестина и настоя да приеме висок пост в ръководния й орган. Абу Муса беше безкрайно трогнат и поласкан от този жест, защото по онова време Арафат беше кумир за всички бойци и символ на палестинската съпротива. Охладняването помежду им датираше от началото на деветдесетте, когато лидерът на ООП започна да дава сигнали, че бе готов на компромис с израелците, а разривът настъпи след подписването на палестинско-израелското споразумение. Много от радикалните групировки, сред които и Партията на Аллах, напуснаха Организацията за освобождение на Палестина и продължиха въоръжената борба срещу израелските окупатори и палестинските съглашатели. Палестинските власти в автономната област обявиха Партията на Аллах за незаконна и започнаха преследване на членовете й. Една пролетна утрин Абу Муса беше изненадан от бившите си другари по оръжие и бе арестуван. Осъдиха го по някакво скалъпено обвинение и го тикнаха в затвора, в палестински затвор, където довчерашните му бойни другари, сега бяха пазачи и палачи. Това беше най-злокобната и унизителна страница в неговия живот. Единственият светъл лъч в затвора бе съкилийникът му, един сляп имам, който публично бе заклеймил предателството на Арафат по време на петъчната молитва и много бързо бе сменил джамията с пандиза. Въпреки липсата на зрение, той притежаваше свръхестествени способности да вижда в миналото и да прониква в бъдещето. В моменти на просветление виждаше ясно различни сцени от досегашния живот на Абу Муса, като се започнеше от

63


арестуването на баща му, подвизите от партизанския му живот и по време на сирийско-израелската война и се стигне до подлото му задържане от бандитите на Арафат. Но имамът бе допълнил, че това е само временно изпитание на силата и вярата му от страна на Аллах и бе предсказал, че съвсем скоро, Абу Муса ще бъде освободен от свои другари, с един от които ще свърже живота си завинаги. После слепецът беше изпаднал в религиозен транс и изкрещя възбудено, че Аллах бе решил Абу Муса да извърши велико дело, което щеше да сложи началото на свещената война срещу неверниците. Когато се успокои, имамът подробно му разказа какво ще бъде великото дело, за което го бе избрал Всевишният.

Два месеца по-късно, затворът бе нападнат от другарите му и Абу Муса бе освободен. Тогава, просълзен от вълнение, той предложи на слепия имам да тръгне с тях, но старецът поклати тъжно глава: “Прекалено възрастен съм, за да бягам. Но ти върви и помни, че Аллах те е посочил да бъдеш неговия меч.” Сред бойците, участвали в атаката на затвора, бе и една деветнадесетгодишна девойка, с която той щеше да свърже живота си завинаги, точно така, както беше предрекъл слепият имам. А великото дело, за което му беше говорил, беше на път да се осъществи.

Абу Муса погледна с умиление към съпругата си, която спеше кротко на една седалка. Макар че беше прехвърлил четирийсетте, допреди няколко месеца той изобщо не беше спал с жена. Преди появата на Ханан, умишлено отбягваше жените, смяташе ги за нещо незначително, нещо което само би пречило на борбата му за освобождение на Палестина. Истината беше, че някак си подсъзнателно, той се страхуваше от тях. В компанията на оръжията и бомбите се чувстваше по-добре, отколкото в компанията на жените. Първите бяха нещо, което познаваше отлично, а вторите – нещо загадъчно, което криеше изненади. А той не обичаше изненадите, особено неприятните. Стремеше се винаги да контролира положението и да предвижда събитията няколко хода напред. И така, постепенно удоволствието от убийствата, атентатите и взривовете, замени никога неизпитаното удоволствие от секса.

Докато в деня на освобождаването му, не зърна девойката с кърпа на лицето, която се хвърляше безстрашно срещу въоръжената охрана на затвора. Това, което видя тогава, бяха само едни огнени очи, изпълнени с омраза. По-късно разбра, че в тях можеше да блести и пламъкът на любовта. За сближението им, може би, помогна и фактът, че имаха много сходна съдба. Нейният баща, един от лидерите на Фронта за освобождение на Палестина, беше убит подло от агентите на Мосад. Тогава Ханан решила да отмъсти за него и отишла при другарите му, но те я отпратили с мотива, че мястото на една жена бе вкъщи до огнището и децата, а не на барикадите. По-късно случайно се запознала с брата на Абу Муса, който й споделил за предстоящото нападение на затвора. Със сълзи на очи го помолила да я вземат с тях и той не могъл да й откаже. Тя си беше направила сметката, че, ако участва в освобождаването на легендарния затворник, после той нямаше да има моралното право да я отпрати. Още повече, че при нападението на затвора загина брат му и той имаше огромна нужда от някой, който да замести единствения му близък човек. Този някой, разбира се, стана Ханан.

Абу Муса беше крайно религиозен и консервативен човек, затова не си позволи да докосне девойката преди един техен близък имам да ги венчае тайно. Така, на четиридесет години, той за пръв път усети сладостта на любовта и секса. Знаеше, че му остава съвсем малко време, затова бързаше да навакса с пълни шепи това, което беше пропуснал в дългите си самотни нощи. Сега, когато може би му оставаше по-малко от едно денонощие, за пореден път се запита дали има право да принася в жертва и нейния млад живот. Та тя беше само на двайсет години. В интерес на истината, беше се опитал да я отстрани от акцията, но тя, със сълзи на очи, му беше заявила, че за нея нямаше

64


живот без него и предпочиташе да загине с него, отколкото да остане сама. Може би егоистичното начало в душата му бе надделяло и той я беше взел със себе си.

Изведнъж усети някакъв шум зад себе си и рязко се обърна, готов за стрелба.– Спокойно, братко, аз съм. – Мохамед стоеше на прага на пилотската кабина. –

Време е за смяна. Легни да си починеш.Абу Муса отпусна пистолета.– Добре. Нека първо да събудя Ханан.

65


ГЛАВА ПЕТА

Същата вечер ( в САЩ беше още ранен следобед ), CNN, BBC, Българската национална телевизия, Израелската телевизия, а след тях почти всички големи телевизионни мрежи излъчиха записа на декларацията, която Абу Муса бе прочел на борда на отвлечения самолет. Генералният секретар на ООН реагира светкавично, свиквайки извънредно заседание на Съвета за сигурност. Президентът на САЩ отмени всичките си ангажименти за деня и нареди Съвета за национална сигурност да се събере незабавно. Подобни заседания бяха спешно свикани и в останалите засегнати от кризата страни – Израел, България и Палестинската автономна област. Генералният секретар на НАТО обяви среща на външните министри на страните-членки за следващата сутрин в Брюксел, а Организацията Ислямска конференция свика извънредно заседание в Кайро.

***Министър-председателят на Израел пиеше поредното си кафе и едвам сдържаше

раздразнението си от авантюристичните идеи на директора на Мосад.– Не можем да действаме по този начин на прага на двайсет и първия век.– Защо да не можем? На борда на самолета са държани като заложници близо

четирийсет наши съграждани, а иранските власти явно подкрепят терористите.– Именно заради това. Иранските власти несъмнено подкрепят терористите.

Поради тази причина на освободените вече заложници не бе разрешено да напуснат незабавно Техеран. Те продължават да бъдат заложници, само че не на терористите, а на иранското ръководство, което по този начин се застрахова от евентуални наши действия, за каквито вие така прибързано настоявате.

– Не можем ли да принудим Техеран да пусне вече освободените заложници? – попита министърът на отбраната, който също бе склонен да подкрепи силови действия.

– Правим всичко възможно – отвърна нервно министърът на външните работи. - Но след като не поддържаме дипломатически отношения с Иран, процедурата е твърде сложна и бавна. Чрез посолството на трета страна предложихме да изпратим незабавно самолет, който да прибере освободените заложници, но иранците отговорили, че поради инцидента с отвлечения самолет, летището е временно затворено и ще трябва да изчакаме. Нямало защо да се притесняваме за състоянието им. Всички те били настанени в първокласен хотел и били подложени на задължителен медицински преглед. Предложихме да изпратим автобуси, които да ги откарат до Турция, но ни бе отговорено, че пътуването щяло да бъде твърде изтощително за жени, деца и мъже над 65 години, освен това маршрутът минавал през размирни територии, където никой не би могъл да гарантира сигурността на пътниците.

– Това не е лъжа – кимна директорът на Мосад с неохота. – Източната част на Турция е крепост на кюрдските терористи и арена на истинска партизанска война. Наистина, вариантът по суша не е твърде удачен.

– А американците? – попита министърът на отбраната. – Те не предприеха ли някакви дипломатически мерки в тази насока?

– САЩ, както знаете, също не поддържат дипломатически отношения с Техеран. И те са действали чрез посолството на трета страна. Доколкото ми е известно, не са постигнали нищо.

– А българите? И те ли нямат дипломатически отношения с Иран?– Имат, но това не им е помогнало твърде много. Преди малко говорих с външния

им министър. Те, като че ли се надяват да разрешат кризата с преговори и затова не изглеждат склонни да оказват натиск върху Иран.

– А международните организации? Не може ли ООН да натисне Техеран?

66


– Доколкото знам, представители на ООН са предложили на Иран, самолет на Червения кръст да прибере освободените заложници, но отговорът е бил същият, като на нашето предложение.

– Струва ми се, че отделяме прекалено голямо внимание на въпроса с вече освободените заложници – обади се премиерът. Едвам сдържаше раздразнението си. – Това, според мен, измества истинския проблем. На освободените заложници, рано или късно, ще бъде разрешено да напуснат Техеран, но ние трябва да мислим повече за тези, които са останали на борда.

– Нещата са свързани – контрира го директорът на Мосад. – Ако освободените заложници напуснат Техеран, ще можем да се концентрираме изцяло върху проблема със самолета.

– А не можем ли да решим и двата проблема наведнъж? – обади се министърът на отбраната.

– Как? – погледна го скептично министър-председателят.– Като атакуваме едновременно самолета и хотела, където са настанени вече

освободените заложници.– За Бога. Не можем да действаме по този начин. Не можем да нападаме суверенна

държава, пък била тя и Иран.– Суверенна държава, която не ни признава и подкрепя терористите, стремящи се

да ни унищожат – обади се директорът на Мосад.– Освен това, е твърде рисковано – продължи премиерът, без да обръща внимание

на злъчната забележка. – Така ще изложим на опасност живота не само на заложниците на борда на самолета, но и този на вече освободените. Плюс това, такава акция изисква продължителна подготовка, а ние не разполагаме с достатъчно време.

– Можем да сме готови за следващата нощ – обяви министърът на отбраната. – Ако дотогава не настъпят някакви неочаквани събития.

– Ще ни бъде нужно поне съгласието на българите – намеси се колебливо министърът на външните работи. – България ни признава и с нея поддържаме дипломатически отношения. Не забравяйте, че самолетът е българска територия и на борда му се намира техния президент.

– Нали вече ни дадоха разрешение за щурмуване на самолета?– Това се отнасяше за летището в Бейрут.– Какво значение има дали ще щурмуваме самолета на летището в Бейрут или на

летището в Техеран?– Дайте да не спорим за дреболии – намеси се премиерът. – Ако решим да

предприемем акцията, ще намерим начин да получим съгласието на българите.– Това значи ли, че сте съгласен? – погледна го с надежда министърът на

отбраната.– Предприемете необходимите мерки за подготовка на акцията. Ако до утре

следобед нямаме някакъв напредък, ще подложа въпроса на гласуване в министерския съвет. А междувременно ще трябва да приемем официална декларация по повод исканията на терористите. Министърът на външните работи е подготвил един текст, който е съгласуван с нашите съюзници. Предлагам да го чуете, преди да го внеса за гласуване.

***Президентът на САЩ се разхождаше нервно напред-назад из Овалния каинет в

Белия дом. Второто за деня извънредно заседание на Съвета за национална сигурност, този път в разширен състав, обещаваше да бъде дълго и уморително.

– Какво знаем за Партията на Аллах и ненормалния й лидер?

67


Дейвид Ваксберг разгърна бележките си и се приготви да отговаря. Преди да стане заместник-директор на ЦРУ, той ръководеше сектора, отговарящ за Близкия и Средния изток.

– Лидерът на Партията на Аллах, Абу Муса, чието истинско име е Джаффар Абдел Хамид, е роден през 1956 година в едно селце близо до Хеброн. Баща му е бил активист на радикална шиитска групировка. През 1963 година е арестуван от израелските власти и няколко месеца по-късно се самоубива в затвора. През 1967 майката на Джафар също умира и той се озовава при партизаните.

– Но той е бил дете – възкликна държавният секретар.– На единадесет години. Там, госпожо, децата порастват бързо. Когато избухва

израелско-сирийската война, вече е бил завършен терорист. Сражава се като доброволец в сирийската армия, а след края на войната постъпва във военно училище в Дамаск.

– Бил ли е вербуван от сирийците?– Естествено. След завършване на училището, се завръща в Палестина и със

сирийски пари и оръжие създава Партията на Аллах, малка, но изключително дръзка партизанска група.

– След като е сирийски агент, не разбирам защо не отвлече самолета в Дамаск?– И до това ще стигнем. След ислямската революция в Иран, Абу Муса

постепенно се преориентира към Техеран. Това не означава, че е скъсал със сирийците. Просто аятолах Хомейни се оказва по-близък идеологически и по-щедър финансово.

– Какви са били взаимоотношенията му с Арафат?– В края на седемдесетте години, Партията на Аллах е приета за колективен член

на Организацията за освобождение на Палестина, а на Абу Муса е предложен висок пост в ръководството й. Но след подписването на израелско-палестинското споразумение настъпва пълен разрив. Партията на Аллах излиза от ООП и продължава въоръжената борба. Палестинската администрация в автономната област предприема репресивни мерки срещу Абу Муса и сподвижниците му и дори за известно време той е бил в палестински затвор, откъдето е бил освободен преди няколко месеца, след дръзка акция на другарите му, при която е загинал брат му.

– Колко са терористите на борда на самолета?– Трудно е да се каже. Още преди кацането в Техеран, терористите са

конфискували всички мобилни телефони. Все пак, въпреки всевъзможните пречки от страна на иранските власти, успяхме да се свържем с някои от освободените заложници. Сведенията са доста противоречиви, но имаме основания да смятаме, че са пет души – трима мъже и две жени.

– С какво са въоръжени?– На видеокасетата се виждат двама терористи, мъж и жена, с извадени пистолети,

доколкото успях да забележа, “Макаров”.– Как са се качили въоръжени на борда? – попита държавният секретар.– Ако си достатъчно як, за да го носиш, на летището в София, можеш да се качиш

на самолета и с противотанково оръдие – усмихна се Ваксберг. – Но това вече не е толкова важно. Сега терористите са в Техеран и иранските власти явно ги покровителстват. Така, че, ако имат желание, могат да качат и атомна бомба на самолета.

– Ясно. Какво предлагате?– Не е толкова лесно да се отговори на този въпрос. От една страна, очевидно е, че

си имаме работа с фанатици, които са готови на всичко. Исканията , които обявиха са абсолютно неприемливи, така че компромис едва ли е възможен. Съгласен съм, че допреди кацането на самолета в Техеран, най-добрият вариант бе незабавно щурмуване, тъй като на борда едва ли е имало бомба, а дори и да е имало, тя не е била достатъчно мощна, за да причини сериозни щети. Ако израелските командоси бяха успели да

68


атакуват самолета на бейрутското летище, можехме да се надяваме, че терористите щяха да бъдат обезвредени при минимален брой жертви.

– А каква е разликата, ако израелците се опитат да атакуват самолета на техеранското летище?

– Огромна. Първо: Иран никога няма да разреши на израелски командоси да действат на негова територия. Мисля, че не е нужно да обяснявам защо. Т. е., ако израелците все пак решат да го направят, те де юре и де факто нападат суверенна страна. Но нека да се абстрахираме от юридическите и дипломатическите проблеми, които една такава акция би предизвикала. Не в това е основната пречка. В края на краищата ние също сме го правили преди двайсетина години.

– За съжаление операция “Синя светлина” бе пълен провал – обади се директорът на ЦРУ. – Но продължавай, Дейв.

– Според мен и сега подобна операция е обречена на провал. Да допуснем, че по някакъв начин израелските командоси успеят да се доберат до летището в Техеран. Да допуснем, че успеят да пробият кордона от гвардейци около самолета. Да допуснем дори, че успеят да проникнат на борда. Какво ще направят терористите? Ами просто ще взривят самолета. Ако сте слушали внимателно записа на видеокасетата, сигурно ви е направило впечатление предупреждението на Абу Муса, че на борда на самолета са заложени мощни експлозиви. Аз съм склонен да му вярвам, както съм склонен да му вярвам, че те не ще се поколебаят да ги взривят, ако някой се опита да атакува самолета.

– Но защо ни обяснявате всичко това? Нима мислите, че израелците не го знаят и ще се опитат да атакуват самолета? – попита държавният секретар.

Ваксберг замълча за миг, преди да продължи с тих глас.– Израелците са изключително емоционални хора. При тях е много силно

проявена националната солидарност и националната гордост. Нека не забравяме, че повечето от заложниците са техни съграждани. Знаете, че в продължение на векове евреите са били тъпкани и унижавани, вследствие на което те са развили нещо като комплекс. Затова, те не могат да допуснат да бъдат публично унизени от група терористи. За тях е важно да покажат, че никой не може да им диктува условия от позиция на силата. Те са готови да смажат терористите, независимо от цената. За тях е по-важно да спасят националното си достойнство, отколкото живота на пътниците.

– Смятате ли, че те наистина се готвят да проведат акция за щурмуване на самолета?

– Не само, че смятам, но разполагам и с информация, разбира се неофициална, че израелците подготвят операция в Техеран. И забележете, те се готвят да атакуват не само самолета, но и хотела, в който са настанени вече освободените заложници.

– Но това е лудост – възкликна президентът.– Израелците са убедени, че Иран смята да задържи вече освободените от

терористите заложници като гаранция, че срещу него няма да бъдат предприети враждебни действия.

– В това има известна доза логика – обади се директорът на ФБР. – Иначе защо не им разрешиха да напуснат незабавно страната?

– Не трябва да допуснем Израел да предприеме подобна операция – намеси се държавният секретар с решителен глас. – На борда на самолета има и американски граждани, включително и един от помощник-държавните секретари.

– Права си, Мадлийн – каза президентът след кратък размисъл. – Свържи се с министъра на външните работи на Израел и му кажи, че САЩ са много разтревожени от вероятността някои заинтересовани страни да предприемат прибързани действия за разрешаване на кризата с отвлечения български самолет. Използвай възможността, за да

69


обсъдите текста на официалните декларации, с които нашите две страни ще отговорят на исканията на терористите.

– Е, добре, решихме какво не трябва да предприемаме – обади се директорът на ЦРУ, – но все пак ще трябва да решим и какво ще правим оттук нататък. Някакви идеи, Дейв.

– За съжаление, не разполагаме с голям избор. Съществува някаква минимална вероятност терористите да се откажат от основните си искания и да се задоволят с рекламата, която си направиха. Лично аз не храня почти никакви надежди за такъв изход. По-вероятно е да станем свидетели на продължително задържане на заложниците, на игра на нерви, при която, най-важното е, да запазим самообладание и да се въздържаме от прибързани действия. Изходът от такъв вариант е непредсказуем, но в повечето случаи, когато една криза се проточи, обикновено тя завършва благополучно. Само че, аз съм склонен да предвидя развитието на нещата в друга посока, а именно към ескалиране на напрежението. Спомнете си как завършва декларацията на терористите.

Ваксберг придърпа някакви листчета пред себе си и прочете с равен глас, което не намали злокобността на думите му:

– Ако до утре в 12 на обяд, не са взети адекватни мерки за изпълнение на нашите искания, ще предприемем действия, които могат да застрашат живота не само на заложниците и екипажа, но и на значителна част от човечеството.

Млъкна и в кабинета настъпи гробна тишина.– Бихте ли разтълкували тази заплаха – обади се държавният секретар,

нарушавайки мълчанието.– Вижте, госпожо, аз не съм оракул – усмихна се Дейвид тъжно. – Но, ако искате

да чуете личното ми мнение, то аз смятам, че след изтичането на срока, терористите ще започнат да избиват заложници и то не обикновени пътници. Не забравяйте, че на борда на самолета са президентът на България, помощник-държавният секретар на САЩ и посланикът на Израел в София. Утре един от тях тримата ще бъде мъртъв. Ако и след това, исканията на терористите не бъдат изпълнени, а те не могат да бъдат изпълнени, бих се обзаложил, че съвсем скоро в САЩ, Израел и България ще бъде обявен национален траур.

– А какво ще кажеш за заплахата, че ще бъде застрашен живота не само на заложниците, но и на значителна част от човечеството? – обади се директорът на ФБР. – Не означава ли това, че активистите на Партията на Аллах ще предприемат терористични действия на територията на Израел, САЩ и други страни.?

– Абсолютно си прав. Не виждам какво друго би могла да означава тази заплаха.– Трябва да предприемем мерки, за да предотвратим терористични действия на

наша територия – намеси се президентът.– Разбира се. Но смятам, че сме закъснели. Бомбите сигурно са вече заложени.– И все пак какви ще бъдат нашите действия? – попита държавният секретар.– Страхувам се, че е твърде късно да предприемем каквото и да било.– Какво имате предвид?Ваксберг се усмихна тъжно, погледна към президента и заговори бавно.– Преди няколко години, след като стана ясно кой стои зад терористите, взривили

Световния търговски център, разговаряхме с президента. Аз и директорът на ФБР, предложихме да нанесем съкрушителни удари върху страните подкрепящи тероризма, между които, разбира се и Иран. Ако го бяхме направили, сега нямаше да сме тук и да обсъждаме този проблем. За съжаление, не получихме разрешение. Затова сега сме тук.

– Нека не започваме отново този безсмислен спор – обади се президентът с нервен глас. От напрежение и обида, лицето му беше почервеняло като зрял домат. – Дали сме могли да предотвратим тази криза или не, това е проблем, с който трябва да се занимават

70


политолозите и аналитиците. Но тъй като отвличането на самолета е факт, ние трябва да решим какво ще предприемем оттук нататък. Има ли някакви предложения?

Никой не отговори и Дейвид реши, че въпросът е зададен към него.– По-рано днес вече ви отговорих. Единственото, което ни остава, е да се молим

на Бога.

***Извънредното заседание на министерския съвет на България завърши късно след

полунощ. Гласувана бе декларация, в която похитителите се призоваваха към разум и търпение и се настояваше ООН, Израел, САЩ и НАТО да вземат адекватни мерки за разрешаване на кризата. Министърът на външните работи влезна във връзка с иранския си колега и получи съгласието му да пристигне в Техеран за водене на преговори с терористите. Рано сутринтаq специален самолет на авиокомпания “Балкан” излетя от София. На борда му, освен екипажа, имаше само неколцина пътника – министърът на външните работи, един преводач от персийски, един преводач от арабски, един експерт от външно министерство по страните от Близкия и Средния изток и двама души охрана. Около три часа по-късно самолетът се приземи без проблеми на летището в Техеран, където бяха посрещнати лично от първия заместник-министър на външните работи на Иран. Той увери българската си колежка, че иранското правителство прави всичко възможно за мирното разрешаване на кризата и предложи да ги отведе в хотел, за да си починат от пътуването, но тя отвърна любезно, че не е пристигнала в Техеран на почивка и помоли да я свържат незабавно с похитителите.

***До сутринта на следващия ден след отвличането на самолета, повечето засегнати

от кризата страни бяха излезли с официални декларации по случая. Съветът за сигурност на ООН бе гласувал резолюция, в която остро се осъждаха действията на терористите и исканията им се отхвърляха като нереални и неразумни, а правителството на Иран се приканваше да вземе всички необходими мерки за мирно приключване на инцидента. В телевизионно обръщение към нацията на живо, президентът на САЩ заяви патетично:

“ Ние винаги сме осъждали и продължаваме да осъждаме терористичните действия, независимо от техния мотив и преследваната кауза. Ние никога не сме преговаряли и сега нямаме намерение да преговаряме с терористи. САЩ са велика страна и ние няма да допуснем да бъдем унизени от група фанатици. За съжаление, нашата твърда позиция не се споделя от всички засегнати от кризата страни. Ние разполагаме със сериозни сведения, че правителството на Иран не само че гледа благосклонно на терористите от Партията на Аллах, но ги подкрепя финансово и с доставки на оръжие. Предупреждаваме иранското ръководство, че ще го считаме за отговорно, ако допусне кръвопролитие на борда на отвлечения български самолет. Също така, призоваваме терористите от Партията на Аллах да се въздържат от насилие, защото, рано или късно, възмездието ще ги застигне. Уверяваме правителствата на Израел и България и близките на всички заложници, че в този труден за тях момент, ние сме изцяло с тях и ще положим всички възможни усилия за по-бързото приключване на кризата. Бог е с нас.”

Подобна, дори още по-остра, бе и официалната декларация на израелското правителство. Президентът на Палестинската автономна област, Ясер Арафат, също осъди действията на терористите, но призова за разумни компромиси и въздържане от насилие. В изявлението му не се споменаваше дали е готов да изпълни исканията на похитителите.

71


В специална декларация на президента на Русия, наред с общите приказки, осъждащи тероризма, се изявяваше готовност руски официални представители да влезнат в ролята на посредници между терористите и засегнатите страни.

Рано сутринта средноевропейско време, в Брюксел започна срещата на външните министри на страните членки на НАТО, които за по-малко от час стигнаха до съгласие за съвместната им декларация, която в общи линии повтаряше американската позиция, но в малко по-мек вариант, защото турският външен министър имаше известни резерви към отделни параграфи на текста, касаещи ролята на иранското правителство.

Организацията Ислямска конференция също проведе среща на външните министри на страните-участнички. По обяд в Кайро бе огласена общата им декларация, в която се призоваваше за преговори между похитителите и засегнатите страни чрез посредничеството на организацията. Малко по-късно излъчената за целта делегация, състояща се от представители на Иран, Сирия и Египет, отлетя за Техеран.

72


ГЛАВА ШЕСТА

Настъпването на утрото не донесе никакви облекчения на заложниците и екипажа. Водата в тоалетните бе свършила, те започнаха да се задръстват и миризмата им се разнасяше из целия самолет. Към смрадта се прибавяха жегата и задухът, нараснали неимоверно с изгряването на слънцето, което за по-малко от час прогони нощния студ. Климатиците на самолета работеха твърде неефективно на земята и не успяваха да раздвижат натежалия въздух. Командирът помоли Мохамед за разрешение да отворят вратите, но получи категоричен отказ. Все пак, когато смрадта стана непоносима, похитителите се съгласиха да извикат кола за прочистване на тоалетните и за зареждане с вода. Тъкмо бяха приключили с тази операция, когато от контролната кула се свързаха с пилотската кабина и им съобщиха, че бе пристигнала българска делегация, начело с външния министър, която желаела да разговаря с господин Абу Муса. Мохамед отвърна, че нямат намерение да преговарят с никого, докато не бъдат изпълнени исканията им. Тогава българската първа дипломатка помоли да я свържат с президента или с командира на самолета, но отново получи отказ и с това посредническата й мисия се изчерпа.

В единадесет часа Мохамед настрои радиостанцията на вълните на ВВС и изслуша внимателно новините. По нищо не личеше да бе изненадан от чутото. Когато емисията свърши, той стана, отвори вратата на пилотската кабина и извика нещо на Абу Муса. После се върна и отново се отпусна на мястото на втория пилот.

– Капитане, бихте ли поръчали на стюардесата да ми донесе нещо за ядене. Съветвам ви и вие да хапнете, защото може би ни очаква дълъг полет.

Никола извика Валя и й поръча да им сервира обяда. След малко стюардесата се появи с подносите в ръка. Мохамед я накара да хапне по малко от двете порции и да разпечата пред тях бутилката с иранска минерална вода. Когато приключиха с храната наближаваше дванадесет местно време. Мохамед взе микрофона и натисна копчето.

– Дами и господа, нашият ръководител, легендарният борец за свободата на Палестина, Абу Муса, ще направи изявление. Моля, представителите на пресата да имат готовност.

Отново настъпи оживление и в първи салон се струпаха всички репортери и оператори. Този път, палестинецът остави президента на България и помощник-държавният секретар на САЩ по местата им. Само на израелския посланик бе наредено да стане и да застане с лице към салона. Съпругата му беше обзета от зловещо предчувствие и се вкопчи в ръката му, но той й се усмихна измъчено и прошепна:

– Трябва да бъдеш силна, скъпа.Абу Муса застана до посланика и насочи взор към включените камери. От двете

му страни стояха Ханан и Мохамед с извадени пистолети. През отворената врата на пилотската кабина Никола и бай Станко точеха вратове да доловят някоя дума.

– Дами и господа, преди няколко минути изтече срока , който бяхме предоставили на заинтересованите по случая страни, за да предприемат необходимите мерки. Какво мислите се случи през това време?

Направи драматична пауза и след като се убеди, че никой няма намерение да отговори на въпроса му, продължи с повишен патос.

– Отговорът е, че не се случи нищо. САЩ и Израел, не само че отказват да преговарят с нас, но реагират така, сякаш ние сме престъпниците. За съжаление, Съветът за сигурност на ООН още веднъж доказа, че не може да взима самостоятелни и независими решения, че е пионка в задкулисните игри на империализма и ционизма. Разочароваща е и колебливата позиция на Организацията Ислямска конференция, а Ясер Арафат за сетен път показа, че е предал палестинската кауза. Учудващо е и

73


двусмисленото и непоследователно отношение на Русия. За позицията на НАТО е излишно да говорим. Единствено българското правителство прояви известна загриженост и изпрати външния си министър в Техеран, за да преговаря с нас, но за съжаление България не е страната, която може да разреши поставените от нас проблеми.

Абу Муса направи нова пауза, придаде си замислен вид и продължи с тъжен глас:– Имахме искреното желание да приключим тази история без проливане на повече

кръв, но кажете ми какво да правим след като ООН, НАТО, САЩ и Израел се отнасят с нас като с престъпници, с които дори не си заслужава да се преговаря. За тях е по-удобно да имат за партньори предатели и слуги като Арафат и шайката му. Принудени сме да накараме света да погледне сериозно на нас и да се замисли за незаслужените страдания на палестинския народ, причинени му от несправедливата и недалновидна политика на великите сили. Дами и господа, ние не сме безчувствени убийци, но когато става въпрос за съдбата на свещената наша родина Палестина, ние сме готови да пролеем и кръв.

Терористът млъкна и в настъпилата злокобна тишина се чуваше единствено жуженето на камерите. Израелският посланик в София се досещаше какво ще последва и полагаше отчаяни усилия да запази самообладание.

– Дами и господа – продължи Абу Муса с тържествен глас, – принудени сме да екзекутираме посланика на Израел в София, господин Коен. С това…

Думите му бяха прекъснати от истеричния писък на госпожа Коен. Мохамед се приближи до нея и най-безцеремонно и зашлеви няколко здрави шамара, които я накараха да млъкне.

– Господин посланик – обърна се палестинецът към жертвата, – желаете ли да кажете нещо преди да умрете?

– Жалки нищожества, които посягате на беззащитни жени. Вие никога не ще успеете да унищожите Израел. Вие тъпи, гадни, страхливи копелета… – гласът на посланика се разтрепери и той не можа да завърши.

– Доста смислени думи – заяви Абу Муса присмехулно. – Мохамед, изпълни присъдата.

– Не! – изкрещя посланикът с пресипнал от ужас глас и понечи да се скрие при останалите пътници, но иракчанинът го избута грубо в предверието до изхода, откъдето се чуха два зловещи изстрела. После настъпи неестествена тишина, която бе прекъсната от Ханан.

– Има ли лекар на борда? Ако има, нека се погрижи за госпожа вдовицата на израелския посланик. Струва ми се, че е загубила съзнание.

Извикаха от втория салон един възрастен евреин, който се наведе загрижено над припадналата жена, напипвайки нежно пулса й.

– Достатъчно – каза Абу Муса. – Изключете камерите.– Господин командир, обещахте ни пресконференция – обади се Рон настоятелно.– Не съм забравил. Ще отговоря на въпросите ви по време на полета.– За къде ще летим?– Ще разберете след малко. А сега, моля ви, предайте касетите.Валя, пред чиито очи бе станала екзекуцията на израелския посланик, който в

отчаянието си се бе хвърлил към нея и когато куршумите го застигнаха, се свлече в краката й, трепереше неудържимо и всеки момент щеше да изпадне в истерия. Мохамед й нареди да отвори първи основен изход, а на бордния бе заповядано да изхвърли трупа навън. Докато се опитваше да избута все още топлото мъртво тяло, едва не се изпусна отново. Въпреки че покойният израелски посланик бе дребен и слаб мъж, бай Станко трябваше да положи върховни усилия, за да контролира треперенето на ръцете си и да помести все още кървящия труп. Валя хлипаше тихо, извърнала глава встрани, за да не гледа. Най-накрая инженерът успя да изтика краката навън и с едно последно усилие

74


наруши крехкото равновесие. Мъртвото тяло много бавно, сякаш с нежелание, се отдели от самолета и полетя надолу, където тупна с глух трясък на пистата. Преди да затворят вратата, Ханан пусна плика с касетите, на които бе заснета зловещата екзекуция. Долу, двама санитари положиха останките на посланика на носилка, а един гвардеец прибра видеоматериалите.

– Бай Станко, целият си в кръв – изхлипа Валя, вперила ужасен поглед в тъмночервените петна по ръцете и дрехите му.

Бордният се огледа уплашено и се втурна в тоалетната.– По-бързо – извика Мохамед след него. – Време е да излитаме.След няколко минути, инженерът, измит и освежен, но все още с треперещи ръце,

започна запуск на двигателите.– За къде ще летим? – попита Никола мрачно. Бруталната екзекуция на израелския

посланик изглежда бе сломила и неговия иначе жизнерадостен дух.– Букурещ.– Букурещ? – погледна го учудено. – Защо Букурещ?– Съжалявам, капитане, но засега това е всичко, което мога да ви кажа.– Може ли да информирам пътниците?– Разбира се.Никола натисна копчето на микрофона.– Дами и господа, говори командирът на самолета. Продължаваме нашия полет за

Букурещ. Умолявам ви да заемете местата си, да закопчаете предпазните си колани и да не пушите по време на излитането.

След като повтори съобщението на английски, остави микрофона в гнездото му и се обърна към Мохамед.

– Имаме ли разрешение?– Ако питате за разрешение за излитане, да.– А коридор? Трябва да направим полетен план.– Изпратен е телекс до всички авиодиспечерски служби по трасето. Не се

притеснявайте за това, а се съсредоточете върху излитането. Кажете ми какво точно да правя.

– Просто ми четете параметрите.Излитането, макар и без истински втори пилот, не бе никакъв проблем за Никола.

След няколко минути носовият колесник се отлепи от пистата и самолетът, подобно на птица, държана дълго време в клетка, се устреми към необятните висини. Мохамед говореше нещо в микрофона на неразбираем език. Командирът включи на автопилот и запали поредната си цигара. “Така и така ще се мре, поне да си попуша на воля.”

– Имаме разрешение за навлизане в турското въздушно пространство – каза Мохамед, откачайки слушалките. – Очакваме подобни разрешения от България и Румъния.

Никола се взираше внимателно в картите. Лятото беше изпълнявал полети от Варна до Техеран и обратно, така че маршрутът му беше познат. Просто трябваше да продължи още малко на северозапад и да се приземи в Букурещ. Не беше кацал там от няколко години, но това нямаше да го затрудни. Този път разполагаха и с предостатъчно гориво, така че от техническа гледна точка, можеше да бъде спокоен. Но какво щеше да стане след като кацнеха в румънската столица? Кой щеше да бъде следващата жертва? Вече бяха загубили един член на екипажа и един пътник. Макар че нямаше никаква вина, като командир на самолета, Никола се чувстваше отговорен за тяхната смърт.

– Бихте ли повикали стюардесата – стресна го гласът на Мохамед.Никола натисна копчето и на вратата се показа лицето на Валя, което напомняше

на восъчна маска от музея на мадам Тисо.

75


– Госпожо, ако все още разполагате с някакви хранителни запаси, можете да сервирате обяд на пътниците.

– Добре, господине – отвърна старшата, стремейки се гласът й да прозвучи спокойно. Зачуди се дали този интелигентен и почтен на вид човек, с безупречно държане бе същият онзи хладнокръвен убиец, който застреля втория пилот и израелския посланик, без да му мигне окото. – Капитане, би ли ми казал разчета?

Никола се наведе за миг над бележките си.– Около три часа.Валя се върна в кухнята и заедно с колежките си започна да подготвя сервирането

на обяда. “Обяд” беше доста силна дума, тъй като снощи им бяха заредили само някакви подобни на банички дълготрайни сухари, малко бисквити и кафе.

– Ирена ще направиш ли информация. Три часа.– Какво прелитаме?– Чак такива подробности не ми казаха.Ирена направи бърза справка в картите с маршрутите, взе микрофона и натисна

копчето.– Дами и господа, светлинните табла угаснаха. Можете да разкопчаете

предпазните си колани и да пушите, ако желаете, но само на своите места. Напомняме ви, че пушенето в тоалетните, на пътеката и в зоните за непушачи, не е разрешено. За ваше сведение, нашият полет до Букурещ ще продължи около три часа. Ще летим на височина десет хиляди метра със средна скорост деветстотин и петдесет километра в час. По време на нашия полет ще прелетим над Иран, Турция, Черно море, България и ще кацнем на летище Отопени. Благодаря за вниманието.

– Пропусна да кажеш за тоалетните – подхвърли Митко иронично, възхитен от ненужно подробната й информация.

Ирена го изгледа възмутено и повтори казаното на английски, като добави и информация за тоалетните. Въпреки трагичността на положението, стюардът усети, че го напушваше смях. Стисна зъби и почувства болка в челюстта, което му напомни за разбитата уста и вече не му беше никак смешно.

Независимо от безнадеждната ситуация, в която се намираха, повечето пътници изгълтаха лакомо скромния си обяд. Все още разполагаха с достатъчно безалкохолни напитки, бира и вино, така че наредиха една количка и тръгнаха през салона.

Президентът на България имаше унил и отчаян вид. Митко си спомняше неговия образ в драматичните за страната моменти, когато със собствената си увереност бе успявал да вдъхне надежда и на обезверените си сънародници. Сега изглеждаше така, сякаш самият той имаше нужда да бъде окуражен. Кутийката със сухарите седеше недокосната пред него. Портокаловият сок, който си беше поръчал, също стоеше непокътнат на масичката. Стана му жал за него и му се прииска да му каже нещо ободряващо, но не се сещаше какво.

– Митко, готов ли си? – стресна го гласът на колежката му.– Да – кимна той и избута количката напред.– Дали ще бъде много невъзпитано от моя страна, ако си поръчам едно уиски? –

обърна се помощник-държавният секретар към Диди. На устните му се беше появила невинна усмивка.

Стюардесата се опита да му се усмихне в отговор, но се получи някаква гримаса. Все пак, тя кимна и се върна в кухнята за уиски.

Американецът се почувства неудобно.– Съжалявам, че ви разкарах. Но имам неприятното предчувствие, че следващият

заложник, който ще бъде екзекутиран, ще бъда аз. Затова се нуждая от малко алкохол.

76


– Недейте да мислите за такива неща – отвърна стюардесата, но гласът й не беше много убедителен. – Наздраве.

– Наздраве – усмихна се помощник-държавният секретар и отпи от уискито. – Сега се чувствам по-спокоен.

Възрастната двойка от първи ред на втори салон се беше поокопитила от първоначалния стрес и отново напомни за себе си. Госпожа Леви се оплакваше на висок глас от мизерния обяд, а съпругът й мърмореше, че лекарствата му свършили и настояваше да му бъдат намерени.

– За какви лекарства става въпрос? – попита Митко, когато ги отминаха.– Нещо за бъбреци – отвърна Диди. – Нямаме ги в аптечката. Питахме и лекаря,

който се погрижи за съпругата на посланика, но и той не можа да намери. Предложи му някакви подобни, но човекът си искаше точно неговите. Нищо повече не можем да направим.

– И това е прекалено много – промърмори Митко.Когато стигнаха до последния ред, Юлиян веднага ги засипа с въпроси.– Защо летим за Букурещ?– Нямам представа – отвърна Диди.– Румънците уведомени ли са, че ще кацаме при тях? Не трябва ли да искаме

разрешението им?Митко му обясни хладно, че не знаят нищо повече от останалите и човекът

млъкна смутено.– Какво става? – попита Рон нетърпеливо, когато останаха сами.– За съжаление нищо ново – отговори Юлиян, потискайки раздразнението си.Стана му криво и обидно. Той се опитваше да помогне, търсеше начин да спаси

всички, а това мършаво копеленце се държеше с него, като с провинил се ученик. А Диди? Тя защо не го защити? Да не би да бе любовница на стюарда? Едва ли. Той изглеждаше доста по-млад от нея, но в тия объркани времена всичко беше възможно. Усети се, че мислеше непрекъснато за стюардесата, а вече беше почнал и да я ревнува. Защо го привличаше така неотразимо? Пред очите му започна да изплува един съзнателно заличаван образ. Кога я беше видял за пръв път?

Беше лятото на 1988 година. Току що бе завършил обучението си и бе получил назначение в Специализирания отряд за борба с тероризма. Вместо подарък, баща му го уреди с карта за почивка във ведомствената станция на МВР в курорта “Дружба”. Всичко беше чудесно. Разполагаше със самостоятелна стая с баня, плажът беше просторен и никога не се препълваше, можеше да ползва безплатно чадър и водно колело, цените в барчето бяха народни, а в лятното кино даваха сравнително нови филми. Имаше само един проблем. Беше сам. Бяха го обучили да обезврежда мини и бомби, да обезоръжава терористи, да оцелява в екстремални условия, но никой не се беше сетил да го научи на нещо съвсем просто – как да общува с хората. В станцията беше пълно със скучаещи жени, които му хвърляха подканящи погледи при случайните им срещи, но той само се изчервяваше и извръщаше очи встрани. Беше си харесал едно момиче, може би още ученичка. Почиваше с родителите си. Баща й беше някакъв голям шеф в министерството и беше пряк началник на неговия баща, но тогава това изобщо не го интересуваше. Девойката се движеше с още две приятелки, понякога към тях се присъединяваха и някакви момчета с младежки пъпки. Юлиян я наблюдаваше тайно, но така и не събра смелост да се приближи и да я заговори. Всяка вечер се отбиваше в барчето, сядаше на някоя празна маса и пиеше по едно питие. После се разхождаше по пустия плаж, гледаше безбройните звезди и ги питаше какво да направи, за да впечатли момичето, така че да я накара да му обърне внимание и да се влюби в него. В дългите самотни нощи, си представяше как някоя вечер хулигани нападаха момичето, но той бе наблизо, втурваше

77


се и сам самичък с голи ръце се справяше с цяла банда, която обръщаше в позорен бяг. После прегръщаше нежно хлипащото от уплаха девойка и й казваше да не се страхува, че всичко щеше да бъде наред и когато той бъдеше с нея, нищо лошо не можеше да й се случи. Тя го поглеждаше с благодарност, после изваждаше кърпичката си и внимателно избърсваше кръвта от разраненото му лице. Или пък я виждаше как някоя сутрин се втурваше навътре в морето, смеейки се безгрижно, но в един момент й се схващаше крак или ръка и тя започваше да маха отчаяно към брега и да вика за помощ, но никой не я чуваше, тъй като спасителят бе отишъл до барчето за кафе. Тогава той се хвърляше в бурното море и започваше да гребе бясно към нея, но когато я достигаше, тя вече беше потънала. Той се гмуркаше самоотвержено в мътните дълбини, където го засмукваше коварно подводно течение, но нищо не бе в състояние да го спре. Все пак успяваше да грабне почти безчувственото й телце и загребваше отчаяно към брега. Когато я изнасяше на пясъка, тя беше в безсъзнание, но той знаеше как да й помогне. Обръщаше я с главата надолу, докато повърнеше погълнатата вода, после й правеше сърдечни масажи и изкуствено дишане уста в уста. Накрая тя отваряше очи, помътнелият й поглед се взираше в него и, когато го познаеше, се усмихваше измъчено, но с благодарност. После го прегръщаше нежно и започваше да плаче, но той я успокояваше, че всичко вече бе свършило и нямаше за какво да се тревожи. Представяше си още как я отвличаше терорист, който държеше насочен в слепоочието й пистолет, но той го застрелваше хладнокръвно и мозъкът му се пръсваше по дрехите й. Тя пищеше ужасено, но той я взимаше в прегръдките си, успокоявайки я, че всичко бе наред и т. н. Какви ли не видения минаваха през замаяната му глава през дългите самотни нощи, когато се въртеше неспокойно в леглото целият плувнал в лепкава пот. И когато призори заспиваше изтощен, в съня му отново се явяваше тя.

Смяната неумолимо вървеше към своя край и изглеждаше, че всичко щеше да си остане само някакви си романтични младежки фантазии, ако една сутрин, излизайки от морето, баща й не мина случайно покрай неговия чадър и погледът му се спря върху него.

“Хей, момче, ти да не си малкият син на подполковник Михайлов?”“Тъй вярно, другарю полковник”, отвърна той, скачайки на крака.“Е, е, е, засуети се бащата на момичето. Тука сме на почивка, а не в казармата.”Юлиян стоеше в поза мирно и не знаеше какво да каже.“Защо не дойдеш при нас? Трябва ни четвърти за едно каре.”“Слушам, другарю полковник.”“И престани с това “другарю полковник”. Викай ми “чичо Иван”. Помня те от ей

такова хлапе, когато баща ти те водеше в службата, защото не смеел да те остави сам в къщи, понеже си правел много бели. Между другото, как е бащата ти?”

“Благодаря, добре е, дру…чичо Иване.”“Така те искам, момче. Как ти беше името?”“Юлиян.”“Хайде да вървим, Юлияне.”Играха белот срещу двама застаряващи майори с бирени шкембета и ги скъсаха от

бой. Чичо Иван изглеждаше истински щастлив. Юлиян се озърташе срамежливо през цялото време, но не можа да забележи дъщеря му никъде наблизо, а не смееше да задава въпроси. Някъде по обяд полковникът се обърна към жена си и я попита ядосано:

“Какво става с това момиче? Да не е болно?”“Нищо й няма. Сигурно още спи.”“Как няма да спи, като се прибира по никое време. То от тия дискотеки как

изобщо й остава време за спане.”“Нека да ходи. Сега й е времето”, защити я майка й колебливо.

78


Отидоха да обядват в стола, после отново се върнаха на плажа и продължиха да шляпат картите.

Тя се появи някъде към три часа следобeд, прозявайки се сънливо. Промърмори някакъв поздрав, долепи устни до бузата на баща си и се просна под чадъра.

“Сега ли ставаш, Надя?”, попита я полковникът строго.“О, не”, излъга тя без да й мигне окото. “Просто чаках да отслабне слънцето.

Страх ме е да не слънчасам.”“Да слънчасаш”, изсмя се баща й гръмогласно. “Още не съм чул някой да

слънчаса в дискотека.”“Какво против дискотеките имаш, татко?”, попита тя вяло, затваряйки очи.“Не ми харесва да се прибираш сутрин по никое време.”“Но, татко, аз съм вече голяма. Обеща ми, че, ако ме приемат в Университета,

няма да ми налагаш ограничения кога да се прибирам.”Баща й не отговори, защото се беше съсредоточил в играта. Следобед картата се

беше обърнала и майорите бяха на път да спечелят втора игра. Това изнервяше допълнително полковника.

“Не ми харесват тези дискотеки”, промърмори той в една пауза, докато раздаваха картите. “Музиката, която пускат, оказва лошо влияние.”

“Татко, това са глупости. Музиката не може да оказва лошо влияние.”“Освен това, сигурно пиеш алкохол и пушиш цигари.”“Никога не пия повече от едно мартини. А цигари изобщо не пуша.”“Сигурно има и нахални младежи, които те закачат.”“Мога да се справям с нахалниците”, отвърна тя решително.Сега не му изглеждаше толкова безпомощна, колкото се явяваше във фантазиите

му.“Юлияне, ти ходиш ли по дискотеки?”, попита неочаквано полковникът.“Ами аз…такова…май скоро не съм ходил”, отвърна смутено. Въпросът го беше

сварил неподготвен.“Не обичаш ли дискотеки?”“Не че не обичам, но не съм много добър в танците.”“Ще се научиш. Младо момче си. Довечера отиваш с Надя на дискотека. Като ще

я няма по цели нощи, поне искам да знам, че ще е в сигурни ръце.”“Слушам…Всъщност може би трябва да я питаме дали тя е съгласна.”“Разбира се, че е съгласна. Надя, запознай се с Юлиян. Той е син на подполковник

Михайлов. Като малки сте си играли заедно, но едва ли си спомняте.”Момичето се изправи неохотно, подавайки ръка.“Приятно ми е”, промърмори той смутено, стискайки нерешително нежната й

ръчичка.Тя го изгледа полупрезрително полулюбопитно, после отново се просна на

надуваемия дюшек.Загубиха и третата игра. Тогава единият от майорите подметна закачливо,

намигайки на Юлиян:“На когото не му върви на карти, му върви в любовта.”– Хей, Джулиън, какво ти става? Къде се отнесе? – Рон го гледаше тревожно.– Тук съм, просто се замислих за нещо.– Изглеждаше като дрогиран. И какво измисли?– Нищо. А ти?– Не знаем какви са плановете им. Изобщо не ми е ясно защо са избрали Букурещ.

За тях беше много по-сигурно да си стоят в Техеран.– Може би са оказали натиск върху иранското правителство да ги изгони.

79


– Съмнявам се. Техеран трудно се поддава на международен натиск по простата причина, че не му пука за спазването на някакви общопризнати норми на поведение. Иран, така или иначе, не поддържа нормални връзки с цивилизованите страни. Има нещо гнило в този Букурещ – каза Рон замислено.

– Може би си прав.Вечерта отиде на дискотека с Надя и двете нейни приятелки. Пъпчивите младежи

ги нямаше. Отначало Надя се държеше с него хладно, като с някакъв досадник, натресен от баща й, за да я следи. Почерпи момичетата с по едно мартини, а за себе си взе водка. Цените в дискотеката нямаха нищо общо с тези в тяхното барче, но той разполагаше с доста пари, тъй като до този момент почти не беше напускал станцията, а там просто нямаше къде да се охарчиш, понеже всичко беше или безплатно или безумно евтино. Надя запали цигара и го погледна строго.

“Баща ми не знае, че пуша.”“Няма и да узнае“, отвърна смутено. „Поне не от мен.”След малко момичетата отидоха да танцуват и той остана сам на масата. Допи

водката и си поръча втора. Чувстваше се неловко и глупаво. През цялото време беше мечтал за момента, в който щеше да бъде с Надя, а сега, когато бяха заедно, не знаеше какво да прави. Когато момичетата се върнаха уморени от дансинга, вече пиеше третата си водка и главата му се беше замаяла.

“Не те ли е срам, пиеш си сам, а за нас не се сещаш”, скара му се Надя.Промърмори смутено някакво извинение и отиде до бара да вземе три мартинита.“Това вече е нещо друго”, каза Надя, когато постави чашите пред тях.”Само че,

позволи ми този път да платя аз.”Пъхна му някаква банкнота в ръцете, той отказа категорично и се опита да й я

върне, но тя не я искаше. След кратък спор, се видя принуден да отстъпи и да прибере парите.

“Ти си бил сладур”, усмихна се момичето, вдигайки чашата си. ”Наздраве.” После го погледна строго и допълни: “Баща ми не знае, че пия повече от едно мартини.”

“Няма и да узнае”, отвърна Юлиян, този път по-смело. “Поне не и от мене.”“Започваш да ми харесваш.” Надя и го дръпна за ръката. “Хайде да танцуваме.”“Но аз не мога да танцувам”, възпротиви се той.“Ще се научиш”, изсмя се тя и го завлече на дансинга.Под влиянието на трите водки, се поотпусна и горе долу успяваше да хване

ритъма.“Не е лошо като за начало”, смееше се момичето окуражително.Когато пуснаха един блус, тя съвсем спонтанно сложи ръце на шията му.“Може ли?”“Разбира се”, отвърна той с пресъхнала уста, изтръпнал от нежния допир на

ръцете й, за който беше мечтал в безсънните си нощи.Надя се притисна плътно до него и той усети устните й само на милиметри от

неговите. Трудно му беше да прецени кой пръв преодоля това символично разстояние, тя или той, но след секунди езикът й докосваше неговия.

“Баща ми не знае, че се целувам с момчета”, каза тя престорено строго в една пауза.

“Няма и да узнае“, отвърна Юлиян задъхано. „Поне не и от мене.”“Ти наистина ми харесваш,” устните й отново се долепиха до неговите.Продължиха да излизат заедно до края на смяната. Целуваха се ненаситно всяка

вечер, разхождаха се прегърнати по пустия нощен плаж и гледаха звездите. После сядаха на студения мокър пясък на брега на морето и вълните галеха босите им крака. Баща й усети, че има нещо между тях и започна да го гледа подозрително, сякаш искаше да му

80


каже: “Аз ти поверих дъщеря ми да я пазиш, а ти какво направи.” Във всеки случай, нямаше смелост да стигне докрай в ухажването си, но не защото се страхуваше от баща й, а защото никога досега не го беше правил и просто не знаеше как да постъпи. Инициативата дойде от нейна страна. Последната вечер имаше нещо като неофициално закриване на смяната и барчето беше претъпкано с добре почерпени курортисти. Надя беше с родителите си и се чудеше как да се отърве от тях, за да бъде насаме с Юлиян, който пиеше самотно на бара, обзет от тъжни мисли за предстоящата раздяла. Минавайки уж случайно покрай него, Надя прошепна в ухото му: “Ще те чакам на плажа след петнайсет минути.” Не успя да й отговори, защото докато се усети, тя беше изчезнала. Допи водката си, изпуши една цигара и озъртайки се като престъпник, се отправи към плажа. Никой не му обърна внимание. Слезе по стълбичките и нагази пясъка. На плажа беше тъмно като в стар гроб. Небето беше покрито с черни облаци и нямаше нито звезди, нито луна. Тръгна с протегнати напред ръце, за да не се блъсне в някой чадър.

“Стой, не мърдай”, извика един глас и в първия миг той се вцепени, но след това Надя се хвърли на врата му, смеейки се доволно. “Май те уплаших, а? А уж си безстрашен антитерорист и барета. Или това е само за пред мацките, за да ги омайваш?”

“Струва ми се, че ти мен омая”, отвърна смутено.“Знаеш ли, имам страхотна идея”, продължи тя със сериозен тон. “Искаш ли да

поплуваме?”“Да поплуваме?”“Да, да поплуваме. Можеш ли да плуваш?”“Разбира се, но не е ли студено?”“Ама каква барета си, щом се плашиш от студено?”, погледна го тя насмешливо.“Не че се плаша,но…”“Какво но?”“Не знам дали е разрешено да се плува нощем.”“Ама ти сериозно ли говориш?”, погледна го тя разочаровано. “Какво значение

има дали е разрешено или не? Това да не ти е казармата?”“Добре”, отвърна колебливо.Тя започна да се съблича непринудено, сваляйки първо тишъртката си. Беше без

сутиен и гърдите й щръкнаха като муцунки на сърдити катерички. После свали късата си дънкова пола и събу чорапите и обувките си. Накрая със съвсем естествен жест смъкна бикините си и остана чисто гола. Очите му вече бяха привикнали с тъмнината и гледаха втренчено голото й тяло.

“Какво ме гледаш, сякаш не си виждал гола жена?”, попита го тя подигравателно.“Само на картинки”, отвърна той с пресъхнала уста.“Какво чакаш? С дрехите ли ще плуваш?”Юлиян започна да се съблича, оглеждайки се срамежливо. Когато остана по

слипове, спря нерешително.“Сваляй всичко”, заповяда му тя и той се подчини.После го дръпна за ръката и го поведе към морето. Водата не беше много студена

и те поплуваха десетина минути без да навлизат много навътре. Когато излязоха на брега, тя започна да трепери.

“Студено ми е, прегърни ме”, прошепна тя с пресипнал от възбуда глас.Той я прегърна, отначало сковано, след това постепенно се отпусна и ръцете му

започнаха да галят голото й тяло.“По-силно”, молеше се тя.Юлиян я притисна плътно до себе си и усети как членът му щръква непокорно.“Искам те”, прошепна тя в ухото му, захапвайки го страстно.

81


Любиха се там, на брега на морето, върху мокрия пясък. За голяма негова изненада, тя се оказа девствена, а и на него му беше за пръв път, така че имаха известни проблеми с техническото осъществяване на акта, но все пак се справиха, макар и непохватно. Въпреки всичко, той все още смяташе, че това е най-прекрасното му сексуално изживяване.

Продължиха да се срещат и в София. Тя беше първа година студентка, а той напредваше в службата. Ожениха се през пролетта, а следващата година се роди дъщеричката им. Всичко вървеше чудесно, баща й му удари едно рамо в службата. Въпреки настъпилите промени след 10.11.1989 година, Юлиян като млад и сравнително необременен идеологически офицер, не само че запази работата си, но и направи сравнително бърза кариера. Беше произведен предсрочно в звание старши лейтенант и го назначиха за командир на взвод. Докато един ден не се случи онази нелепа история.

Отвори очи и разтърси глава, за да се отърве от спомените. Рон се беше облегнал назад със затворени очи и изглежда беше задрямал. Юлиян погледна часовника си. Летяха вече близо час и половина. След още толкова щяха да кацнат в Букурещ. Какво щеше да стане тогава?

82


ГЛАВА СЕДМА

– Ако бяхме действали по-решително и навреме, може би щяхме да успеем да спасим живота на посланика ни в София – отбеляза мрачно министърът на отбраната.

Току-що израелската телевизия беше излъчила видеозаписа от екзекуцията. Събралите се членове на Съвета за национална сигурност, изглеждаха потиснати и отчаяни. Вакханалията на насилието беше започнала и вече никой не можеше да я спре.

– Знаете много добре, че нямахме готовност да предприемем нищо преди настъпването на нощта – обади се премиерът с уморен глас. – Така че недейте да отправяте напразни обвинения.

– Аз не обвинявам вас, господин министър председател. Поне, не само вас. Обвинявам всички ни, включително и себе си, че не действахме по-решително.

– Няма смисъл от тези обвинения – намеси се министърът на външните работи. – Защото е по-важно да действаме решително и хладнокръвно оттук нататък, вместо да си посипваме главите с пепел. Успях да се свържа с румънския си колега и той прояви разбиране. Обеща до един час правителството да вземе благоприятно решение по въпроса. Очаквам всеки момент да се обади и колежката ми от София, за да потвърди съгласието на българското правителство да атакуваме отвлечения самолет, само че този път на летището в Букурещ.

– Каква е готовността ни да предприемем освободителна операция на румънска земя, ако уредим дипломатическите формалности? – попита премиерът.

– Самолетът със спасителния екип отлетя за Букурещ – отвърна делово заместник министър-председателят, натоварен с координацията на спасителната операция. – Надяваме се да пристигне там преди отвлечения самолет. Специалистите смятат, че е най-добре да атакуваме българския самолет веднага след кацане, докато още рулира.

– Какви са шансовете ни?– Надяваме се загубите сред заложниците да са под десет процента, но има един

проблем.– Какъв проблем, Ариел?– Специалистите смятат, че съществува твърде голям риск сред тези десет

процента да бъдат президента на България и помощник-държавния секретар на САЩ.В кабинета настъпи неловко мълчание.– Разбирам - каза министър-председателят, след кратък размисъл. – Опитайте се

да сведете този риск до минимум.– Естествено.– А сега мисля, че е време да тръгваме за летището - каза делово министър-

председателят, поглеждайки часовника си. – Самолетът ще кацне след десетина минути.

***Веднага след излитането на отвлеченият самолет за Букурещ, иранското

правителство разреши на българската машина, докарала външния министър, да натовари освободените заложници, както и тленните останки на втория пилот и израелския посланик и да напусне Техеран. Два часа по-късно самолетът се приземи на летище Бен Гурион край Тел Авив, където бе приет с военни почести, а целият кабинет, начело с министър-председателят, се бе строил на пистата, за да посрещне освободените заложници и да отдаде последна почит на втория пилот и посланика.

***

83


– Защо Букурещ? – попита президентът на САЩ, след като изгледа видеозаписа с екзекуцията на израелския посланик.

– Може да има няколко причини за това – отвърна замислено заместник-директорът на ЦРУ.

– Нека да ги чуем.– Има вероятност иранското ръководство да се е уплашило, че прекалено явната

му подкрепа за терористите ще съсипе и без това не особено добрия му международен имидж и да е решило да хвърли малко прах в очите на световната общност, изгонвайки терористите от своята територия, като по този начин демонстрира, че няма нищо общо с тях.

– Как ти се струва това, Мадлийн? – обърна се президентът към държавния секретар.

– По разбираеми причини, никога не съм имала преки контакти с ирански ръководители, но от това, което съм чувала за тях, мога да кажа, че нищо не би ме учудило. Те са откровени поддръжници на тероризма, но в същото време за пред света могат да бъдат големи опортюнисти.

– А ти какво мислиш, Дейв? – попита директорът на ФБР.– Аз лично смятам тази версия за малко вероятна. Иранското правителство никога

не се е притеснявало кой знае колко за международния си имидж.– Тогава нека чуем по-вероятните версии – намеси се президентът нетърпеливо.– Съществува възможност терористите да са тръгнали на пропагандно пътуване,

нещо като световно рекламно турне. За тях е ясно, че исканията им са абсолютно неприемливи. Така че, те едва ли се надяват условията им да бъдат изпълнени. Следователно, би трябвало да имат друга по-реална цел. Вече споменах веднъж, че акцията им може би преследва рекламен ефект. Между впрочем, голяма част от действията на терористите, независимо дали те са крайно леви, крайно десни, фундаменталисти, националисти или обикновени престъпници, по принцип целят рекламен ефект. Терористите са много суетни, те обичат около тях да се шуми, да ги дават по телевизията, да ги обсъждат в пресата, оправдавайки се, че по този начин каузата им придобива обществен резонанс, но всъщност това си е чиста проба суета. Аз съм убеден, че, ако медиите в световен мащаб обявят бойкот на отразяването на терористични действия, нашата планета ще стане едно много по-спокойно място. Разбира се, това е чиста утопия, тъй като, както пиявиците, така и медиите, не могат да живеят без кръв.

– Това са доста интересни разсъждения – прекъсна го президентът. – Но струва ми се, че се отклонихте от въпроса.

– Веднага се връщам на въпроса – усмихна се мрачно заместник-директорът на ЦРУ. – В Техеран терористите екзекутираха израелския посланик, в Букурещ ще застрелят помощник-държавния секретар на САЩ, после ще отлетят примерно за Тирана, където ще убият българския президент и така ще си пътуват по света, докато не остане жив заложник. Досещате се, че по този начин, рекламният ефект ще е максимален.

– Наистина ли смятате, че те ще убият помощник-държавния секретар? – попита го държавният секретар уплашено.

– Да, госпожо. Това е една възможност, съществуват и други.– Какви?– Трудно ми е да кажа засега. Но фактът, че терористите напуснаха удобното си

убежище в Техеран и заплахите им, че, ако исканията им не бъдат изпълнени, ще бъде застрашен живота не само на екипажа и заложниците, но и на значителна част от човечеството, ме карат да бъда крайно притеснен.

84


– Но нали израелците се готвят да предприемат освободителна акция веднага, щом самолетът се приземи в Букурещ? – обади се президентът с пресилен оптимизъм. – Според техните предвиждания, загубите сред заложниците ще бъдат по-малко от десет процента.

– Именно това ме притеснява – отвърна замислено заместник-директорът на ЦРУ. – Терористите не може да не са наясно, че израелците отново ще се опитат да атакуват самолета, веднага след като се приземят в Букурещ. Следователно те държат някакъв скрит коз, за който не искам да мисля. Освен това, дълбоко се съмнявам, че при една спасителна операция, жертвите ще бъдат под десет процента. Не забравяйте предупреждението на терористите, че на борда на самолета има бомби с изключителна мощност, които те ще взривят и при най-малкото подозрение, че някой се опитва да атакува самолета. Както вече имах повод да ви кажа, аз съм склонен да им вярвам. Смятам, че, ако те бъдат принудени да взривят самолета, едва ли изобщо някой ще оцелее.

– Имате ли някакво предложение? – попита държавният секретар.– Струва ми се, че е твърде късно. Президентът вече даде съгласието си на

израелците да атакуват самолета в Букурещ. Предполагам, че българите и румънците ще сторят същото. Отвлеченият самолет ще кацне в Букурещ след по-малко от час. Единственото, което ни остава, е да се надяваме, че израелските командоси ще сторят чудо и ще успеят да ликвидират терористите преди да са взривили самолета. Господ да ни е на помощ.

***Вторият видеозапис от отвлечения самолет беше излъчен от всички големи

телевизионни мрежи, но убийството на израелския посланик не промени с нищо позициите на засегнатите страни. В специална декларация президентът на САЩ осъди остро бруталното злодеяние на терористите и отново ги заплаши, че рано или късно, възмездието ще ги настигне. Позицията на израелското правителство беше още по-категорична. В драматично обръщение по националната телевизия на живо министър-председателят на Израел се закле пред паметта на покойния посланик, че убийците ще бъдат заловени и наказани и заплаши, че действията на терористите могат да предизвикат спирането на мирния процес в Близкия изток.

Убийството на израелския посланик бе осъдено и от страните-членки на НАТО, Русия и България. Президентът на Палестинската автономна област Ясер Арафат също изрази загриженост от ескалацията на напрежението и призова Израел да не прекратява мирния процес. Организацията Ислямска конференция апелира към терористите да преустановят насилието и настоя заинтересованите страни да започнат преговори за разрешаване на кризата. Генералният секретар на ООН заяви, че няма причини да се свиква ново заседание на Съвета за сигурност, тъй като вече има приета резолюция по случая.

На драматично извънредно заседание на министерския съвет на България бе решено да се даде разрешение на Израел за щурмуването на отвлечения самолет при кацането му в Букурещ. Румънското правителство също даде съгласието си.

Около 13.10.часа местно време, на летище Отопени край Букурещ, се приземи транспортен самолет на израелските военновъздушни сили, пренасящ необходимото оборудване за спасителната операция, както и един взвод от елитните израелски антитерористични части. По това време отвлеченият български самолет бе някъде над Черно море и се очакваше да пристигне след около 40 минути, които бяха напълно достатъчни за извършване на необходимата за акцията подготовка.

85


ГЛАВА ОСМА

Бяха изминали почти половината път, когато Мохамед взе микрофона и натисна копчето.

– Дами и господа, нашият лидер, легендарният командир Абу Муса, ще направи ново изявление и ще отговори на вашите въпроси.

Мохамед остави микрофона и се обърна към Никола:– Ще ви оставя за малко. Поддържайте курса. Забранявам ви да се свързвате със

земята, освен когато е необходимо за полета. Ще оставя вратата отворена. Моля да не я затваряте.

Никола кимна леко и запали цигара.В първия салон цареше обичайното оживление. Видеокамерите и касетофоните

бяха включени и Абу Муса бе вдигнал ръка, за да въдвори тишина. От двете му страни застанаха Ханан и Мохамед с извадени пистолети.

– Господин помощник-държавен секретар, елате при нас.Изведнъж в салона настъпи гробна тишина. Всички, включително и помощник-

държавният секретар, разбраха за какво става въпрос.– Един момент само, да си допия уискито – опита да се пошегува той, но гласът

му беше изтънял от ужас, а ръката му се разтрепери и изпусна чашата. – Жалко.Американецът се изправи и, полагайки отчаяни усилия да запази самообладание,

се отправи към началото на салона.– Застанете до мен, ако обичате – каза Абу Муса и му направи място.– О, прав ли ще трябва да стоя. Дано поне да не друса много – профъфли

помощник-държавният секретар в нов опит да се пошегува. По лицето му бяха избили ситни капчици пот.

– Не се безпокойте, няма да е задълго – отвърна терористът с мрачна усмивка.Никой друг не се усмихна.Палестинецът се прокашля и продължи с тържествен глас:– Дами и господа, Аллах ми е свидетел, че исках всичко да завърши мирно и без

кръв. Дадохме достатъчно време на заинтересованите страни да обмислят ситуацията и да вземат адекватни решения. Уви, ООН, САЩ, Израел и НАТО за сетен път показаха, че са неспособни да реагират разумно на извънредни ситуации. Единственото, което направиха, бе да ни заклеймят високомерно. Дори и екзекуцията на израелския посланик не ги стресна. За съжаление, този факт говори красноречиво, че те са ви прежалили. Те са готови да рискуват вашия живот, само и само да покажат, че не преговарят с терористи. Е, това си е тяхна работа. Нашата работа пък, е да ги накараме да ни обърнат внимание. Това, рано или късно, ще стане. Въпросът е на каква цена? И кой ще плати тази цена? Те или вие?

Абу Муса направи кратка пауза, отпи глътка минерална вода и продължи с тъжен глас:

– Дойде редът и на господин помощник-държавния секретар на САЩ, страната, чието правителство има най-голяма вина за страданията на палестинския народ. Страната, която безрезервно подкрепя незаконната израелска държава в терористичните й действия срещу нашите беззащитни майки и бащи, дъщери и синове, братя и сестри. И господин помощник-държавният секретар, като член на правителството на САЩ, ще трябва да поеме своята отговорност.

При тези думи Ханан и Мохамед хванаха грубо американеца и го проснаха на пода.

86


– Имате ли да кажете нещо, господин помощник-държавен секретар? – попита палестинецът превзето.

Американецът само поклати глава и профъфли нещо неразбираемо. При просването му на пода си беше прехапал езика от страх и не беше в състояние да каже нищо смислено.

Абу Муса кимна леко. Иракчанинът насочи пистолета си в гърба на жертвата и натисна спусъка. Изстрелът отекна зловещо в затвореното пространство, въпреки че пистолетът беше със заглушител. Тялото на помощник-държавния секретар за миг се сгърчи, но изглежда смъртта настъпи моментално и го отпусна. Мохамед и Ханан издърпаха трупа до първи основен изход. После той се върна в пилотската кабина, а тя в салона.

– Дами и господа, сигурно се питате какво следва оттук насетне? Искрено се надявах, че няма да се стигне до този момент, но след като с безумното си високомерие и арогантност САЩ и Израел не ни оставиха друг избор, ние ще извървим и останалата част от пътя. Няма да кацаме на летището в Букурещ, както ви бяхме съобщили предварително, защото там със сигурност ни очакват малоумните израелски командоси, които се готвят да щурмуват самолета и да предизвикат кървава баня. Няма да им доставим това удоволствие. Кацането в Румъния беше заблуда за глупаци. След около час, ще се приземим на едно летище, което засега, поради съображения за сигурност, ще запазим в тайна. Там ще заредим самолета с максималното количество гориво, ще излетим отново и ще започнем да кръжим над атомната електроцентрала в Козлодуй. Горивото ще ни стигне за около пет часа. След тези пет часа или светът ще ни обърне внимание и ще изпълни исканията ни или ще се забием в един от шестте атомни реактора и ще предизвикаме екологическа катастрофа, която ще засегне цяла Европа и Близкия изток.

В салона настъпи напрегната тишина. Думите на терориста бяха толкова зловещи, че на всеки от присъстващите бе необходимо малко време, за да осъзнае техния ужасен смисъл.

– А сега съм готов да отговоря на вашите въпроси – допълни палестинецът след кратка пауза.

– Господин Муса – обади се президентът на България с пресъхнал от напрежение глас. – Вие определихте като главни виновници за съдбата на палестинския народ САЩ и Израел. Защо тогава наказвате България. Ако предизвикате авария в атомната електроцентрала в Козлодуй, от това най-много ще пострада моята страна. А тя винаги се е обявявала за справедливо разрешаване на палестинския въпрос и е давала своя принос за това.

– Разбирам ви, господин президент. Искате да попитате защо не се забием в някоя американска или израелска атомна електроцентрала. Причините са чисто прагматични. С този самолет и да искаме, не можем да стигнем до САЩ, Израел пък е прекалено близо до Палестина, а ние не искаме тя да пострада. Има и още нещо. Ние, разбира се, нямаме нищо против България, но вашата страна заема много стратегическо положение. Ако взривим атомната електроцентрала в Козлодуй, от това ще пострада почти цяла Европа и част от Близкия изток. Надяваме се този факт да стресне света и исканията ни да бъдат изпълнени. Ако ли не, отговорността за катастрофата не ще бъде наша.

– Господин командир, смятате ли, че ще ви оставят да изпълните плана си? – обади се Рон с възбуден глас. – Не мислите ли, че когато намеренията ви станат ясни, военновъздушните сили на България просто ще бъдат принудени да свалят самолета.

– Добър въпрос - усмихна се Абу Муса мрачно. – Както вече казах, надявам се, че, когато светът научи за намеренията ни, заинтересованите страни ще изпълнят условията ни. Но, ако това не стане, за българските военновъздушни сили ще бъде твърде

87


рисковано да свалят самолета, защото, когато касетките със записите попаднат в ръцете на властите, ние вече ще кръжим над Козлодуй. В края на краищата дали те ще ни свалят или ние сами ще се забием в реакторите, няма кой знае какво значение. Ефектът ще бъде един и същ – световна екологическа катастрофа.

– Ами, ако на летището, на което ще кацнем след малко, откажат да ви заредят с гориво? – попита един брадясал мъж с репортерско касетофонче.

– Нямат причини да го направят. Те още няма да знаят за плана ни да взривим атомна електроцентрала, а не забравяйте, че техният президент е заложник на борда на самолета. Мисля, че няма да имаме проблеми с горивото. Едва след като заредим, минута преди да излетим, ще подхвърлим касетите, от които те ще разберат какво им готвим. Докато ги изгледат и разберат за какво става въпрос, ние вече ще сме над Козлодуй.

– Ами пилотът? Той може да се свърже със земята или просто да откаже да излети.

Палестинецът се усмихна тъжно.– Защо да го прави? Той също не знае нищо за плановете ни. Ще разбере в

последния момент, когато вече сме над Козлодуй. Освен това не забравяйте, че в пилотската кабина е и нашият другар Мохамед, който е отличен пилот и ще се справи и сам, ако се наложи.

– Господин командир – намеси се Рон отново, – вие сам казахте, че когато заинтересованите страни се запознаят с видеоматериала, ние вече ще кръжим над Козлодуй и горивото ще ни стигне за пет часа. Не мислите ли, че това време е крайно недостатъчно и практически е невъзможно исканията ви да бъдат удовлетворени в такъв кратък срок?

– ООН, НАТО, САЩ и Израел разполагаха с достатъчно време досега, за да се заемат с изпълнението на нашите искания. Вместо това, те високомерно ни заклеймиха. Сега, ако наистина искат да спасят света от катастрофа, ще трябва да си размърдат затлъстелите задници. Ние разбираме, че е невъзможно всичките ни искания да бъдат изпълнени в такъв кратък срок. За нас ще бъде достатъчно да получим сигнал, че заинтересованите страни са се заели сериозно с нашите условия. За такъв сигнал бихме сметнали незабавното свикване на Съвета за сигурност на ООН и приемането на желаната от нас резолюция. Също така, абсолютно задължително е в рамките на тези пет часа да бъдат освободени всички наши другари, излежаващи несправедливи присъди в израелски, американски, европейски и палестински затвори. Те трябва да бъдат натоварени на самолети, които ще се отправят в посочена от нас страна. Ако тези две неща бъдат изпълнени, ние сме готови да дадем известна отсрочка за останалите ни искания. Мисля, че бях пределно ясен.

В салона настъпи мълчание.– Ако няма други въпроси, нека да приключваме. И без това ми се струва, че

започнахме снижение. Моля изключете камерите и предайте касетите на стюарда.Неочаквано самолетът беше навлязъл във въздушното пространство на България.

На командира беше заповядано да се свърже с Ръководство въздушно движение във Варна и да уведоми ръководител полетите, че самолетът се насочва към София.

– Защо се отказахте от Букурещ? – попита Никола объркано.– Никога не сме имали намерение да кацаме в Букурещ – отвърна Мохамед

насмешливо. – Обзалагам се, че там вече ни чакат израелските командоси.– Но те може да ви чакат и в София, ако не израелски, то български .– Българските не са толкова откачени като израелците. Освен това, ние нямаме

намерение да кацаме в София.– Какво? – от изненада командирът изпусна за секунда щурвала и самолетът се

раздруса.

88


– Спокойно, капитане, спокойно. Ще кацнем на летището в Горна Оряховица.– Можехте да ме уведомите предварително, а не да ме разигравате – отвърна

сърдито. – Ние почти подминахме Горна Оряховица.– Ако трябва, ще се върнете – отвърна Мохамед със стоманен глас. – Все пак, не

забравяйте кой командва самолета.Никола се свърза с дежурния ръководител полети в Горна Оряховица и го

уведоми, че самолетът ще се приземи там след няколко минути.– Кажете им отсега да приготвят цистерната с гориво – обади се Мохамед. –

Искам веднага след кацане да започнем зареждането. И още нещо. След като се приземим, незабавно да затворят летището. Докато ние сме там, не искам да приемат други самолети, ясно ли е?

Командирът кимна и предаде заповедите му.

***Докато Рон му разказваше новините от пресконференцията на Абу Муса, Юлиян

ставаше все по-нервен.– Трябва да действаме незабавно. Дай си телефона.Рон го погледна учудено.– Но ти сам каза, че е лудост да опитваме да се обадим по мобилен телефон. Ако

ни хванат, ще ни убият.– Вече не става въпрос за нас. Ако тия смахнати копелета взривят атомната

електроцентрала в Козлодуй, ще загине половин Европа. Хайде, дай телефона. Терористът не гледа насам.

– Но идва стюардесата.– Няма защо да се страхуваме от нея. Тя е с нас. Хайде, дай телефона.– Добре де, ще ти го дам. Само бъди предпазлив.Рон бръкна внимателно в пакета със спасителната жилетка и измъкна телефона.– Моля да закопчаете предпазните си колани – каза Диди и изведнъж млъкна,

съзирайки слушалката в ръцете на Рон. – Вие полудели ли сте?– Джулиън смята, че трябва да се обадим – вдигна рамене американецът.– Чудесна идея, само че GSM едва ли има покритие тук.Рон включи телефона.– Права сте. Няма никакво покритие.Юлиян изпсува тихо, но веднага се усети и се изчерви.– Съжалявам.– Няма нищо – усмихна се Диди. – Трябва ви мобифон.– Чудесно. Бихме могли да отскочим до най-близкия магазин и да си купим -

промърмори бившият командос разочаровано.– Не е нужно. Аз ще ви дам.– Вие? – ченето му увисна и от вълнение заговори на български. – Не сте си

предали мобифона, въпреки заплахата от смъртно наказание?– Точно така. Както между впрочем е направил и вашият приятел, а сигурно и

някои други пътници. – Стюардесата се усмихна отново и добави: – Подарък ми е от скъп човек.

За миг бе обзет от ревност, но бързо се овладя.– Добре. Тогава да действаме. Предлагам следния план – наведе се към ухото й и

зашепна забързано.След минута Диди се върна при тях и оглеждайки се предпазливо, извади

мобифона изпод сакото си. Юлиян го грабна веднага и го мушна във вътрешния си джоб.

89


След това изведнъж се хвана за корема и започна да издава такива звуци, сякаш всеки момент щеше да повърне.

Хюсеин веднага дотърча при тях.– Какво става тук? – извика той, насочвайки пистолета си към гърчещия се.– Зле му е на стомаха. Изглежда го е хванала въздушна болест – извика

стюардесата уплашено. – Да го заведа ли до тоалетната?Иранецът се поколеба за миг, но Юлиян зина срещу него и дори го опръска с

малко слюнка.– Добре, но по-бързо. След малко кацаме.Превит на две, бившата барета се дотътри до тоалетната и продължи да издава

звуци, имитиращи повръщане.Хюсеин и стюардесата останаха пред отключената врата.В този миг от първия ред на салона се надигна някаква врява, която прерасна в

скандал. Възрастната еврейка отново беше попитала за лекарството, необходимо за мъжа й, при което Нина се беше разкрещяла, че й бе писнало от нейните капризи. Възмутена от държането й, госпожа Леви също започна да крещи, намесиха се съпругът й и пътниците от съседния ред.

След кратко колебание, терористът се отправи към първия ред да види какво става. Диди почука леко по вратата и Юлиян започна да набира. Вече бяха доста ниско и мобифонът имаше сравнително добро покритие. С треперещи пръсти избра до болка познатия номер. По челото му бе избила студена пот, а напуканите му устни отчаяно се молеха терориста да не се върне. Най-после апаратът изпиюка и той въздъхна с облекчение. На третото позвъняване отсреща благоволиха да вдигнат.

– Поделение 21114. Дежурният офицер слуша.– Свържете ме с полковник Ненов.– Полковник Ненов отсъства в момента. Нещо да му предам.– Свържете ме с някой от заместниците му. Случаят е спешен.– Кой се обажда? – попита подозрително гласът отсреща.– Старши лейтенант Михайлов. Бивш ваш служител – каза Юлиян по инерция,

макар че отдавна не беше старши лейтенант, дори и о. з.– Един момент. Свързвам ви с началник-щаба, майор Кирилов.Това име не му говореше нищо. Явно беше дошъл след неговото напускане.– Майор Кирилов слуша.– Господин майор, обаждам се от отвлечения самолет.– Откъде се обаждате? – попита офицерът недоверчиво. – И кой сте вие всъщност?– Аз съм бивш ваш служител, но съм напуснал преди вашето постъпване. Казвам

се Юлиян Михайлов. Обаждам ви се от борда на отвлечения самолет на “Балкан”.– Вие луд ли сте? Откога в самолетите има телефонни кабини?– Звъня ви от мобифон. Моля да ме изслушате. Трябва да ви предам нещо

изключително важно.– Добре, казвайте – изсумтя майорът, но си личеше, че не бе много убеден дали

насреща си няма някой избягал пациент на психиатрията.– След малко ще се приземим на едно малко летище. Стюардесата предполага, че

е Горна Оряховица. Не трябва в никакъв случай да се разрешава на самолета да зареди с гориво и да излети отново. Разбрахте ли ме?

– Нищо не разбирам. Какво общо имам аз с летището в Горна Оряховица и зареждането с гориво?

Юлиян стисна здраво слушалката, едва сдържайки се да не напсува глупака отсреща. Трябваше да си наложи да говори спокойно и убедително.

90


– Молбата ми е да предадете на висшестоящите в никакъв случай да не допускат отвлеченият самолет да излети от Горна Оряховица, защото смахнатите копелета …

– Какви смахнати копелета?– Терористите ще се опитат да взривят електроцентралата в…В този миг се чу тревожно почукване по вратата, с което Диди му съобщаваше, че

Хюсеин се връща.– Нищо не разбирам – промърмори майор Кирилов.Юлиян беше принуден да прекъсне връзката. Нямаше смисъл да рискува повече,

тъй като събеседникът му едва ли щеше да схване за какво става въпрос, дори ако му се обясняваше до довечера. Оставаше му единствено надеждата, че щеше да съобщи информацията на началниците си и те щяха да предотвратят катастрофата, задържайки самолета на летището в Горна Оряховица.

– Хайде излизай – кресна Хюсеин.Юлиян пръсна малко вода по лицето си и придавайки си изтормозен и болнав вид,

се дотътри до мястото си. Стюардесите седнаха на служебните места между тоалетните, а Хюсеин се върна в средата на салона.

– Какво стана? – прошепна Диди.– Благодаря ви и на двете. Успях да се свържа и да ги предупредя.– И сега какво ще стане? – попита Нина и в очите й се четеше страх.– Не знам – вдигна рамене бившата барета.– Хей, говорете на английски – обади се Рон сърдито. – Искам и аз да разбирам

какво става.– Всичко е наред. Обадих се – успокои го Юлиян и пак се обърна към Диди. – По-

добре да задържа мобифона у мене. Не искам да рискуваш да го намерят в тебе.– А защо трябва ти да рискуваш?– Ще го скрия под седалката. Освен това, може пак да ми потрябва.– Окей – усмихна се стюардесата и на бузите й се появиха чаровни трапчинки,

които го накараха да изпита някакво болезнено чувство за нещо вече виждано. – Само че ще ми платиш сметката.

Понечи да отговори нещо, но в този момент колесникът опря пистата и Никола включи реверса, чийто грохот щеше да заглуши думите му. Направи опит да се усмихне окуражаващо, но беше прекалено напрегнат и се получи някаква гримаса. Това изглежда развесели Диди, защото тя се засмя и спонтанно го хвана за ръката.

– Не се притеснявай. Има кой да ми плаща сметките – изкрещя тя, надвиквайки рева на двигателите.

***Мохамед взе микрофона и натисна копчето.– Дами и господа, настоятелно ви моля да не напускате местата си по време на

престоя ни на летището. Забранявам на кабинния състав да отваря основните или аварийните изходи без изрична заповед от мен или другарите ми.

Терористът остави микрофона и се обърна към Никола.– Спрете самолета на самата писта, така че да бъде невъзможно приземяването на

друга машина. Наредете на шефа на летището веднага да изпрати цистерна, защото ако до пет минути не започне зареждането, ще екзекутирам президента ви. Ясно ли е? Ще заредите максималното количество гориво, с което можем да излетим. Освен шофьорите на цистерната и АПА-то, не искам никой друг да се приближава до самолета.

– За къде ще пътуваме?– Засега не мога да ви кажа. Ако искате президентът ви да остане жив, недейте да

задавате повече въпроси, а се заемете с изпълнението на заповедите ми.

91


Командирът се свърза с директора на летището и му предаде исканията на Мохамед. След по-малко от пет минути цистерната спря до самолета и шофьорът, следвайки указанията на бай Станко, се зае със зареждането. Мохамед се оглеждаше нетърпеливо, но около самолета не се забелязваше нищо подозрително. Освен шофьорите на цистерната и АПА-то, наблизо нямаше никакви представители на летището. На аерогарата не разполагаха дори с необходимия брой полицаи, за да направят кордон около самолета. Летището в Горна Оряховица, макар и да се водеше за международно, беше един малък провинциален аеродрум с много рехав трафик. От него излитаха и кацаха предимно товарни самолети. Докато зареждаха с гориво, Абу Муса заповяда на стюарда да отвори първи основен изход и да изхвърли тялото на помощник-държавния секретар на САЩ. Потискайки гаденето си, Митко избута трупа навън. Ханан му подаде плика с видеокасетите и Митко изхвърли и него. Когато приключи със зареждането, шофьорът вдигна мъртвото тяло и го набута в цистерната на мястото до него. После взе плика с видеокасетите, запали двигателя и побърза да се оттегли. Бордният запускаше двигателите, когато шефът на летището получи лично от министър-председателя заповед да задържи самолета на всяка цена. Веднага се свърза с пилота и му нареди да преустанови излитането, но Мохамед само се изсмя презрително.

– Кажи му на този нещастник, че нищо не е в състояние да ни спре.– Ами, ако аз откажа да излетя? – попита Никола със забит в уредите поглед.– Няма да откажете, капитане. Защото в противен случай ще започна да избивам

заложниците. Първо ще застрелям стюардесите, после съпругата на президента, самия президент и така нататък. Ако все още продължавате да отказвате, ще избия всички заложници. Накрая ще убия и вас и ще излетя сам. Мисля, че вече мога да се справя.

– Разбирам – кимна командирът мрачно и отговори на директора на летището, че в интерес на сигурността на президента на България и останалите заложници, бе принуден да излети.

След няколко минути предният колесник се отлепи от пистата, носът на самолета се вдигна нагоре и се устреми към пухкавите бели облаци.

92


ГЛАВА ДЕВЕТА

Майор Кирилов затвори телефона, чудейки се какво да предприеме. На първо времеq реши да направи справка дали в поделението наистина бе служило лице на име Юлиян Михайлов. Това, което откри, беше доста любопитно. Оказа се, че старши лейтенант Юлиян Михайлов е бил командир на взвод и се е ползвал с добро име сред колегите си, но през 1991г. внезапно е бил уволнен и предаден на военен съд. В досието не беше упомената причината за това, а майор Кирилов не разполагаше с достатъчно време, за да предприеме допълнително проучване. Реши, че не бе негова работа да преценява дали обаждането беше гадна шегичка на обиден от системата бивш служител или пък действително сериозно предупреждение. Поиска да докладва незабавно на министъра, но той отсъстваше в момента, така че го свързаха с главния секретар, който го изслуша внимателно.

– Нещо не ви разбирам. Сигурно искате да кажете, че терористите ще се опитат да взривят самолета.

– Не, господин полковник. Не знам какво е имал предвид старши лейтенант Михайлов, но точните му думи бяха, че ако не задържим самолета в Горна Оряховица, терористите ще се опитат да взривят електроцентралата.

– Каква електроцентрала? – попита събеседникът му с растящо безпокойство.– Не можах да разбера, господин полковник, тъй като точно тогава връзката

прекъсна.– Благодаря ви, господин майор. Информацията ви може да се окаже

изключително важна.– Служа на република България.Главният секретар на МВР затвори телефона и усети как хиляди мравки полазват

по гърба му. Това, за което експертите от цял свят отдавна предупреждаваха, беше на път да се сбъдне. Той нито за миг не се усъмни, че терористите се готвеха да взривят атомната електроцентрала в Козлодуй. Самолетът беше кацнал в Горна Оряховица преди петнайсетина минути и нямаше никакво време за губене. Знаеше, че министърът бе на поредното извънредно заседание на кабинета, затова, пренебрегвайки всички йерархични правилници, поиска да го свържат направо с министър председателя. Отначало секретарката на премиера не беше много отзивчива, но когато й каза, че информацията бе изключително важна и засягаше отвлечения самолет, отстъпи с неохота.

– Свързвам ви.– Да, моля.– Господин министър-председател, безпокои ви главният секретар на МВР,

полковник Антонов.– Господин полковник, предполагам, че са ви свързали грешно. Сигурно сте

искали да говорите с министъра на вътрешните работи.– Не – главният секретар преглътна мъчително и облиза пресъхналите си устни. –

Времето е критично недостатъчно, затова се обръщам направо към вас. Обадете се веднага на летището в Горна Оряховица и наредете в никакъв случай да не допускат излитането на отвлечения самолет.

– Не ви разбирам.– Просто го направете, а след това ще ви докладвам подробно.Тъкмо беше поставил слушалката, когато интерфонът забръмча и се чу гласът на

секретарката.– Министърът на външните работи на Израел търси министъра на външните

работи на България.

93


Министър-председателят подаде слушалката на външния министър и нареди на секретарката да го свърже незабавно с летището в Горна Оряховица.

– Господин министър-председател – външният министър беше закрила микрофона на слушалката с ръка. – Израелският спасителен екип, който очакваше самолета в Букурещ, е излетял за Горна Оряховица. Израелците молят за разрешение за прелитане над въздушното ни пространство и за потвърждаване на съгласието ни да атакуват отвлечения самолет. Какво да им кажа?

– Имат го – въздъхна премиерът, гледайки в земята.– И още нещо. Молят ни да задържим самолета в Горна Оряховица поне още

половин час.– Точно това се опитвам да направя в момента. Предупреди ги обаче, че

отвлеченият самолет е спрял на средата на пистата, така че кацането на летището е невъзможно.

Министърът на външните работи предаде думите му на израелския си колега. После изслуша отговора му, кимна няколко пъти, промърморвайки нещо и затвори телефона.

– Благодари за предупреждението, но каза, че на тях и половин писта им стига, а, ако се наложи, ще кацнат и на полето.

– Господин министър-председател – прозвуча гласът на секретарката по интерфона, – свързвам ви с директора на летището в Горна Оряховица.

Премиерът вдигна слушалката и му нареди на всяка цена да задържи отвлечения самолет на летището. След няколко минути директорът се обади отново и с покрусен глас съобщи, че въпреки заповедта му, командирът на самолета заявил, че, в интерес на сигурността на президента и останалите заложници, бил принуден да излети.

– Не можахте ли да им попречите по някакъв начин? – извика премиерът, неволно повишавайки тон.

– Как? – попита смирено директорът.– Можехте да поставите на пистата някакво препятствие или нещо подобно. Вие

би трябвало по-добре да знаете как.– Когато ми се обадихте, самолетът беше с включени двигатели. След две минути

вече беше във въздуха. Какво можех да направя? - гласът на човека трепереше от страх и звучеше така, сякаш всеки момент щеше да премине в хленч.

Премиерът се почувства неудобно.– Вие нямате вина. Съжалявам, че бях малко рязък, но това е от напрежението –

каза той с по-мек тон и понечи да прекъсне връзката, но го спря разтревоженият глас на директора.

– Господин министър-председател, има още нещо. Преди да излетят, от самолета изхвърлиха едно мъртво тяло и плик с няколко видеокасети.

– Имате ли на разположение самолет, по който да ги пратите?– Да. Разпоредил съм се вече. Всеки момент ще излети.– Благодаря ви.Премиерът прекъсна разговора и нареди на секретарката да го свърже с главния

секретар на МВР.– Полковник Антонов слуша.– Не успяхме да спрем самолета. Преди минута е излетял.– По дяволите – промърмори главният секретар, но веднага се усети с кого

разговаря и се сконфузи. – Съжалявам, господин министър-председател.– Оставете това. Кажете ми какво става.

94


– Получено е обаждане от пътник в отвлечения самолет. Казва се Юлиян Михайлов, бивш наш служител. Вече направих справка на софийското летище. Той наистина е на борда на самолета.

– Как се е обадил?– Изглежда по мобифон. Според него, терористите се готвят да взривят

електроцентралата.– Коя електроцентрала? – попита премиерът, усещайки ледени тръпки по тялото

си.– Михайлов не е могъл да уточни, тъй като връзката е прекъснала, но мисля, че не

е много трудно да се досетим.– Благодаря ви, господин полковник.Остави слушалката и изгледа присъстващите с празен поглед.– Изглежда ще трябва да обявим извънредно положение. Терористите се готвят да

взривят атомната електроцентрала в Козлодуй.– Какво? – изкрещя министърът на екологията. – Шегувате се, нали? Как могат да

взривят централата? Нали са в самолета?– Именно – промърмори с пресъхнала уста. – Те ще забият самолета в реакторите.– Трябва да ги спрем – обади се решително министърът на отбраната. – Веднага

ще изпратя два изтребителя да посрещнат отвлечения самолет.Премиерът погледна напрегнато часовника си. – Дано да не е твърде късно. Действай.Министърът на отбраната се втурна към телефона.– Господин министър-председател – чу се по интерфона гласът на секретарката. -

Обадиха се от летището в София. След няколко минути очаквали да се приземи самолет от Горна Оряховица с един труп и някакви видеокасети. Питат какво да правят.

– Да ми изпратят касетите веднага. Искам ги максимално бързо. Ако трябва, да спрат движението. А трупът идентифициран ли е?

– Доколкото разбрах, предполагат, че е на помощник-държавния секретар на САЩ.

– Боже Господи, уведомете американския посланик.– Господин министър-председател – обади се военният министър, – изтребителите

ще излетят всеки момент. Командирите чакат указания какво да правят, ако отвлечения самолет не се подчини на заповедите им.

Премиерът усети, че започва да се побърква. Не беше подготвен за този въпрос.– В никакъв случай не трябва да допуснат самолета да се разбие в реакторите.– И, ако въпреки всичко, самолетът се насочи към електроцентралата?– Мили Боже, нима аз трябва да взема това решение?– По конституция, главнокомандващ е президентът, но той е на борда на

отвлечения самолет и в качеството си на заложник, не е в състояние да изпълнява функциите си – намеси се министърът на правосъдието.

– Тогава, главнокомандващ става вицепрезидентът – промърмори премиерът.– Вицепрезидентът се съвзема от сложна стомашна операция и все още е в

реанимацията. Състоянието му не позволява да взема такива отговорни решения. Освен това, въпросът е не само от военно естество, той има и политически характер – продължи министърът не много убедено. – Ние, като върховен политически орган, трябва да вземем това решение.

– Господин министър-председател, изтребителите трябва да излетят. Какво да заповядам на командирите им? Да прекъснат ли полета на отвлечения самолет, ако той се насочи към електроцентралата?

95


“Що за глупав евфемизъм: “Да прекъснат ли полета?”, помисли си премиерът и промърмори, смазан от огромната отговорност:

– Да. Ако самолетът тръгне да се разбива в реакторите, да прекъснат полета му.

***– Къде отиваме? – попита Никола, палейки поредната цигара. Отдавна бе

привършил пакета, който си носеше от вкъщи, но бе помолил за една кутия от продажбата. Ако оживееха, щеше да я плати.

– Козлодуй – отвърна Мохамед.– Козлодуй? – погледна го объркано. – В Козлодуй няма летище. Може би искате

да кажете Видин, макар че не съм сигурен дали тамошното летище функционира.– Засега не ни трябва летище. Скоро няма да се приземяваме.– А какво ще правим?– Ще кръжим над Козлодуй.По лицето на командира изведнъж премина сянка.– Заради атомната електроцентрала ли?– Точно така, капитане – ухили се терористът зловещо.– Не мога да го направя.– Капитане, вече говорихме по този въпрос – напомни му иракчанинът хладно.– Да, но не знаех какви са намеренията ви.– Намеренията ни са просто да покръжим малко над Козлодуй, за да стреснем

шибаните американци и израелци.– Не, не мога да направя това. Нали казахте, че можете да се справите и сам.– Така ли? Чудесно.Мохамед натисна бутона за повикване на стюардесите. След минута вратата на

пилотската кабина се отвори и на прага застана Валя.– Слушам ви.Мохамед се обърна бавно, изгледа я продължително, сякаш се колебаеше, после с

рязко движение измъкна пистолета със заглушител и изстреля един куршум в сърцето й. Чу се съвсем леко изпукване.

“Какво ще правят децата без мен”, помисли си Валя, гледайки с недоумение кървавото петно на гърдите си.

– Ще тежиш на съвестта на капитана – каза й арабинът секунда преди смъртта да я застигне.

Тялото й политна назад, но бай Станко успя да я прихване и да я положи внимателно на пода.

Терористът натисна отново бутона за повикване на стюардесите.– Какво правиш? – попита Никола с треперещ глас.– Викам следващата стюардеса – отвърна Мохамед безизразно. – Нали ти обещах,

че първо ще избия екипажа.– Достатъчно – каза със съкрушен глас, хващайки щурвала. – Насочвам самолета

към Козлодуй.В този миг зад тях се чу ужасен писък. Всички се извърнаха едновременно. На

прага стоеше Нина и красивите й сини очи се взираха изцъклено в трупа на Валя.– Бихте ли прибрали колежката си – обърна се терористът към нея с такъв тон,

сякаш я молеше да вземе празната му чаша от кафе.Хълцайки неудържимо, стюардесата издърпа мъртвото тяло в предверието на

самолета.– Колко беди можехте да си спестите, ако изпълнявахте нарежданията ми веднага

и без пазарене – промърмори иракчанинът замислено.

96


След десетина минути мълчаливо летене, Никола се обади.– Стигнахме Козлодуй.– Чудесно. Слезте на ешелон осем хиляди метра и започнете кръгове с диаметър

десет километра, така че в центъра да е електроцентралата.– На осем хиляди метра разходът ни на гориво ще е по-голям – обади се бай

Станко с треперещ глас.– Няма значение. Няма да пестим гориво. Ще го изхарчим всичкото – заяви

Мохамед с фанатичен блясък в очите.

***– По дяволите – извика Юлиян, когато предният колесник се отлепи от пистата. –

Рискувахме живота си, за да ги предупредим, а тези тъпи копелета не направиха нищо, за да задържат самолета.

– Сигурно не им е стигнало времето. Ти им се обади преди не повече от половин час – отвърна Диди от служебното място между тоалетните.

– Трябваше да се справят. Половин час е много време, но те просто са мърлячи.Когато светлинните табла изгаснаха, стюардесите се отправиха към кухнята.– Опитайте се да научите нещо – помоли ги Юлиян. – Вече не можем да разчитаме

на никого. Трябва сами да си помогнем.

***Никола пръв забеляза на локатора двете малки точици, които бързо започнаха да

растат. Дали щяха да стрелят по тях без предупреждение или щяха да се опитат да преговарят. Мохамед също се беше взрял в локатора.

– Изтребители – промълви той с пресъхнала уста. – Не очаквах да реагират толкова бързо.

– Полет пет седем едно – прозвуча в слушалките им един дрезгав глас. – Тук е командният пункт на ВВС базата в Доброславци. Веднага преустановете кръженето над Козлодуй и последвайте изтребителите.

Те вече можеха да се видят и с просто око през форточките на пилотската кабина. Единият летеше пред тях, а другият постепенно изостана и ги следваше отзад.

– Какво искат? – попита терористът.– Да ги последваме.– Как пък не.– Иначе ще ни свалят.– Няма да посмеят.– Полет пет седем едно. Отговорете веднага – прокънтя отново дрезгавият глас в

слушалките.– Чувам ви – отвърна Мохамед на руски. – Няма да се подчиним. Продължаваме

да кръжим над Козлодуй.– Полет пет седем едно, имаме заповед да ви отведем в София. Ако откажете да се

подчините, ще бъдем принудени да ви свалим.– Изчакайте секунда – помоли иракчанинът. След това се обърна назад и кресна на

бай Станко. – Веднага повикайте президента.След по-малко от минута той седеше на допълнителното столче между двамата

пилоти и преговаряше с офицера от командния пункт в Доброславци.– Тук е президентът на република България и върховен главнокомандващ на

въоръжените й сили.– Чувам ви господин президент – отвърна дрезгавият глас малко стегнато. – Аз

съм полковник Тодоров и съм дежурен на командния пункт на ВВС база Доброславци.

97


Имам заповед да не допусна отвлеченият самолет да се насочи към реакторите на атомната електроцентрала.

– Полковник Тодоров – каза президентът любезно, но със стоманена нотка в гласа си. – Искам да ви напомня, че по конституция, аз съм върховен главнокомандващ и докато съм жив, заповедите ще издавам аз.

– Тъй вярно, господин президент.– Сега, слушайте ме внимателно. Докато разполага с гориво, отвлеченият самолет

само ще кръжи над електроцентралата и реално няма да представлява опасност за нея. Според изчисленията на екипажа, горивото ще стигне за около още четири часа. Така че, заповядвам ви да не предприемате никакви действия срещу самолета до 19 часа местно време. Ако дотогава не бъде постигнато разрешение на кризата, действайте според заповедите, които ще получите от вашите началници. Разбрахте ли ме?

– Тъй вярно, господин президент.Президентът свали слушалките и ги върна на Никола.– До 19 часа местно време изтребителите няма да предприемат принудителни

действия спрямо нашия самолет – каза той на английски, обръщайки се към Мохамед. – Призовавам ви дотогава да намерите взаимноприемлив компромис.

– Благодаря, ви господин президент – кимна терористът любезно. – Уверявам ви, че каквото зависи от нас, ще го направим. Можете да се върнете в салона при съпругата си.

Изтребителите продължиха да ги придружават на известно разстояние, но повече не ги обезпокоиха.

***– Господин министър-председател – каза министърът на отбраната, – току-що ми

докладваха, че дежурният на командния пункт на ВВС базата в Доброславци е влезнал във връзка с отвлечения самолет и е получил лично от президента заповед да не предприема никакви принудителни действия до 19 часа местно време. Дотогава самолетът щял само да кръжи над Козлодуй.

Премиерът погледна нервно часовника си.– Разполагаме с по-малко от четири часа.– Господин министър-председател – прозвуча по интерфона гласът на

секретарката. – Донесоха някакъв плик с видеокасети.След няколко минути правителството на България седеше в импровизираната

видеозала и наблюдаваше запис от екзекуцията на помощник-държавния секретар на САЩ и изявленията на водача на терористите Абу Муса.

Когато екранът на монитора замръкна, известно време никой не се осмели да прекъсне настъпилата злокобна тишина.

– За съжаление сведенията, които получихме от господин Михайлов, излязоха верни – въздъхна премиерът. – Много се надявах, той да се окаже лъжец и психопат. Уви, всичко съвпада. Психопати на борда на самолета наистина има, но това са терористите.

– Какво ще правим оттук нататък? – попита министърът на отбраната.– Най-напред трябва да се погрижим заинтересованите страни да получат

незабавно този видеоматериал, защото дори и да решат да предприемат някакви компромисни действия, времето е твърде ограничено.

– Разпоредих се за това, още преди да започнем да гледаме нашия запис. Трябва вече да са ги получили – обади се министърът на външните работи.

– Благодаря. Има още един въпрос, който трябва да решим веднага. Да предоставим ли копия от материалите на медиите или не?

98


– Ако записът бъде излъчен по радиото или телевизията, ще настъпи истински хаос – предупреди министърът на вътрешните работи. – Спомнете си какво стана преди няколко години след неуместната шегичка за атомната електроцентрала в предаването на “Ку-ку”.

– Само че сега, тези които отвлякоха самолета, наистина са ку-ку и съвсем не се шегуват – намеси се министърът на здравеопазването, известен бивш психиатър. – Не е нужно да си специалист, за да разбереш, че имат сериозни ментални отклонения.

– Има ли някой, който да защитава противното мнение? – попита премиерът и след като никой не се обади, продължи делово: – Но ще трябва да помолим за същата дискретност и страните, до които сме изпратили копия от видеоматериалите.

Министърът на външните работи скочи на крака.- Веднага ще се свържа с тях.– Следващото нещо, което трябва да направим, е да създадем незабавно комисия

включваща специалисти по атомна енергетика и екология, представители на Гражданска защита и военните, чиято задача ще бъде в рамките на един-два часа да подготви доклад за последствията от евентуалното сваляне на отвлечения самолет над Козлодуй. Какви са рисковете части от самолета да нанесат сериозни повреди на електроцентралата, какви превантивни мерки трябва да бъдат взети и т.н. Създаването на комисията възлагам на първия заместник-министър председател. Свободен сте да напуснете заседанието и веднага да се заемете с тази задача.

– Имам едно предложение – обади се министърът на отбраната. – Предлагам да се пренесем в Централния пункт за управление на военновъздушните сили край София. Оттам ще можем по-удобно да ръководим действията на изтребителите, ако се наложи прекъсване на полета на отвлечения самолет. Освен това ЦПУ разполага с най-съвременна комуникационна техника и противоатомно убежище, в случай че настъпи авария в електроцентралата в Козлодуй.

– Добре – съгласи се премиерът след кратък размисъл.

***Йордан Димитров беше втори пилот на самолет L-400 на Българския червен

кръст. Бяха го изпратили в Горна Оряховица, за да вземе и докара в София някаква важна клечка, заместник-министър или нещо подобно, който беше пострадал по време на лов и се нуждаеше от спешна операция във Военна болница. Пациентът беше качен на борда и двамата пилоти запускаха двигателите, когато най-неочаквано на летището се приземи някакъв Ту-154 на „Балкан“ и спря по средата на пистата, така че излитането им стана невъзможно. Йордан Димитров се свърза с кулата и попита възмутено какъв беше този идиот и кой му бе дал бревет. Дежурният авиодиспечер му отговори с напрегнат глас, че това беше отвлеченият самолет и го посъветва да изгаси двигателите си, тъй като терористите са поставили условие никой да не каца и излита. Пилотите на червенокръсткия самолет изпсуваха звучно и се подчиниха с неохота. Вратата на кабината се отвори и на прага се показа придружаващият важната клечка лекар.

– Какво става момчета?Йордан му обясни, човекът кимна и се върна при пациента си. Обаче важната

клечка не беше съгласен със забавянето и започна бурно да протестира. Докторът отново се върна при пилотите. Изглеждаше доста притеснен.

– Господин Николов настоява незабавно да излетите.– Докторе, вече ви обясних, че това е невъзможно.– Знам – отвърна разтревожено, – но господин Николов е силно притеснен, че

закъснението може да се окаже фатално за него.– А вие, като лекар, какво мислите?

99


– Не мога да преценя точно. Смятам, че състоянието му не е чак толкова тежко, че да не може да почака, но бих ли могъл да бъда сигурен?

– Тогава ще почака.Лекарят се върна при пациента си, но не бяха минали и две минути и се появи

отново на прага на пилотската кабина.– Господин Николов заплаши, че, ако не излетим веднага, ще ни уволни и тримата

и ще ни даде под съд.На командира на самолета му писна. Цял живот беше търпял капризите и

заплахите на какви ли не идиоти, но този прекаляваше. Откопча колана си, изправи се и се насочи към пътническия салон, където беше закрепена носилката на пациента.

– Господин Николов, аз съм командирът на самолета, Панайотов. Много ви моля да престанете с вашите претенции. Летището в Горна Оряховица е затворено, поради това, че отвлеченият самолет на “Балкан” е застанал на средата на пистата. Освен това, терористите изрично са заповядали да се преустанови всякакво излитане и кацане.

– Но аз умирам - простена пациентът с патетичен глас. – Не разбирате ли, че моят живот е твърде ценен, за да бъде рискуван?

– По-ценен от този на заложниците в отвлечения самолет? – попита пилотът със зле прикрита ирония. – По-ценен от живота на президента на България, който е един от тях?

– Нямах това предвид - смотолеви раненият притеснено. Явно беше осъзнал, че бе прекалил с грандоманията си. – Просто ме е страх да не умра.

– Че кой не го е страх? – отвърна командирът и се прибра в пилотската кабина.Господин Николов се съгласи да му поставят една спринцовка с успокоително и

престана да ги тормози. След петнайсетина минути, отвлеченият самолет на “Балкан” приключи със зареждането на гориво и излетя.

Йордан се свърза с кулата и поиска разрешение за излитане.– Запуснете двигателите, но не тръгвайте, преди да ви предадат един плик с

касети.Понечи да попита за какво става въпрос, но в същия момент един електрокар се

насочи към тях и след минута спря пред самолета. Вторият пилот отвори вратата и един дългокос младеж в работен комбинезон му подхвърли найлонов плик с видеокасети.

– Какво е това? – изкрещя вторият пилот, за да заглуши рева на двигателите.– Не знам. Изхвърлиха ги от отвлечения самолет. В София ще ви чакат.Пое плика и понечи да затвори вратата, но младежът го възпря.– Има още нещо, но трябва да ми помогнеш.Йордан го погледна въпросително и младежът посочи към един черен найлонов

чувал в каросерията на електрокара.– Какво е това?– Доколкото разбрах от шефа, това е господин помощник-държавния секретар на

САЩ.– Моля?– По-скоро, неговият труп.– Труп ли? Откъде се взе?– И него го изхвърлиха от отвлечения самолет.Погледна въпросително към командира на самолета, но той само вдигна рамене.

Шофьорът на електрокара и вторият пилот качиха найлоновия чувал и го поставиха в пътническата кабина до носилката на важната клечка.

Когато разбра какво е съдържанието на чувала, господин Николов започна да протестира енергично, но младежът с дългата коса го сряза с безцеремонен тон:

100


– Това е заповед лично на министър-председателя. Предоставя ви се изключителната възможност да се запознаете с господин помощник-държавния секретар на САЩ. Това може да се окаже най-важната среща в политическата ви кариера.

– Но аз не мога да пътувам с труп - простена пациентът.– Защо? – погледна го шофьорът презрително. – Тъкмо ще видите как ще

изглеждате в бъдеще.Смеейки се доволно на дебелашката си шега, младежът скочи от самолета, помаха

на летците и подкара електрокара към сградата на летището.След около половин час червенокръсткия самолет се приземи на аерогара София.

Още не бяха загасили двигателите, когато пред вратата спряха една линейка и един джип. Въпреки протестите му, господин Николов отново беше принуден да пътува до Военна болница заедно с трупа в чувала. Фактът, че това бе тялото на покойния помощник-държавен секретар на САЩ, не го утешаваше особено. Някакъв млад мъж с тъмен шлифер показа карта на служител на Министерския съвет и помоли за плика с видеокасетите. Йордан му го даде и джипът моментално отпраши през правителствена стоянка към града.

– Данчо, аз тръгвам с линейката, че закъснях – извика командирът и се набута при важната клечка и покойника.

Вторият пилот кимна и се зае с формалностите по приключване на полета. Когато понечи да постави бордния дневник на мястото му, забеляза че там имаше някаква касета от тези, които се използват за видеокамери. Явно беше изпаднала от плика. Йордан се огледа неспокойно, но джипът отдавна беше заминал.

– Една повече или една по-малко, има ли някакво значение – каза си той успокоително и пъхна касетата в джоба на ризата си. – Предполагам, че на всички касети е записано едно и също нещо.

Десетина минути по-късно, с грозно бумтене, поради спукания й ауспух, старата му лада го носеше към двустайната му панелка в Люлин.

– Какво е това? – попита жена му, когато слагаше мръсната му риза в пералнята. – В джоба ти има нещо.

– А, това ли? – отвърна Йордан с уморен глас, отпускайки се на дивана. – Касета.– Каква касета?Обясни й накратко за отвлечения самолет, за трупа в найлоновия чувал и плика с

касети.– Ще ми донесеш ли една бира от хладилника? – помоли той, когато привърши

разказа си. – Пресъхна ми устата.– Какво смяташ да правиш с тази касета?– Не знам. Може би трябва да я предам на шефа.Съпругата му отиде в кухнята и след малко се върна с една чаша бира, в която

предварително беше разтворила сънотворно хапче.– Заповядай, скъпи.Йордан надигна халбата и след две минути спеше като мечка зимния си сън.Жена му грабна касетата, метна се на старата лада и подкара с бясна скорост към

сградата на частната телевизия, в която работеше.

***– Но това е кошмар – простена президентът на САЩ, след като изгледа

видеозаписа.– Какви мерки ще предприемем? – попита министърът на отбраната.– Не можем да направим никакъв компромис. Не и след убийството на помощник-

държавния секретар.

101


– Израелците са на същото мнение – обади се държавният секретар. – Току-що говорих с външния им министър.

– Значи ще оставим тези копелета да се забият в атомна електроцентрала насред Европа? – попита възмутено директорът на ЦРУ.

– Е, чак дотам няма да се стигне. Въпреки че българите настояват да направим някакви компромиси, съвсем ясно заявиха, че ако до 19. 00. часа тяхно време не бъде намерено решение, ще наредят на военните да свалят самолета.

– Това не крие ли големи рискове? Не искам да мисля какво ще стане, ако някоя по-голяма отломка попадне в реакторите.

– Безспорно. Но все пак е по-добре, отколкото да оставят самолета сам да се разбие в реакторите.

– Какъв ще бъде нашият отговор? – попита министърът на отбраната. – Не можем да оставим виновниците ненаказани.

– Виновниците ще загинат заедно с жертвите – заяви президентът не много убедено.

– Нямам предвид преките извършители, а тези, които стоят зад тях.– Нима можем да сме сигурни кой точно стои зад тях?– Да, господин президент, можем – намеси се заместник-директорът на ЦРУ.– Слушаме.– Както израелското разузнаване, така и ние разполагаме с неоспорими

доказателства, че зад групата на Абу Муса, наричаща се Партия на Аллах, стоят висши представители на режимите в Дамаск и Техеран.

– Какво предлагате?– Това, което ви предложих преди повече от пет години, когато стана ясно, че зад

атентата в Световния търговски център, стоят същите тези злокобни режими. Тогава вие отказахте и аз ви попитах какво трябва да се случи, за да се съгласите. Вашият отговор бе: “Нещо много по-ужасно.” И сега това “нещо много по-ужасно” е на път да се случи.

– Мисля, че господин Ваксберг е напълно прав – подкрепи го държавният секретар. – Освен това, една проява на решителност от страна на президента би отвлякла вниманието на обикновените американци от скандалите около неговата личност и би повдигнала авторитета му.

– Трябва веднъж завинаги да се разправим с тези копелета. Трябва да им дадем такъв урок, който да им държи влажно поне сто години напред – намеси се и министърът на отбраната с треперещ от омраза глас.

– Добре – въздъхна президентът. – Ще разпоредя масирани въздушни удари върху всички военни и стратегически обекти на територията на Иран и Сирия. В момента, в който отвлеченият самолет бъде свален, нашите бомбардировачи ще излетят от Инджирлик. Бог да ни е на помощ.

– Ако използваме база на турска територия, можем да поставим светското правителство в твърде деликатно положение. Не забравяйте, че радикалната Партия на благоденствието е най-голямата политическа сила. Това би й дало допълнителни дивиденти и би могло да предизвика политическа криза, която да докара ислямистите на власт.

– Имаме един самолетоносач близо до Кипър и един в пристанището на Пирея – обади се министърът на отбраната.

– Добре. Поставете ги в пълна бойна готовност. Военновъздушната ни база в Турция, ще бъде използвана само в краен случай.

– Господин президент – обади се директорът на ФБР, – смятам да поискам разрешение от главния прокурор за започване на масови арести на територията на САЩ на всички заподозрени във връзки с фундаменталистки групировки.

102


– Добре. Ще подготвя обръщението си към нацията.– Още нещо – намеси се държавният секретар. – Българите ме помолиха, засега да

не разпространяваме сведения за заплахата надвиснала над атомната електроцентрала и да не предоставяме видеоматериала на медиите, за да не се създава излишна паника.

***Държавният секретар на САЩ не можеше да знае, че в същото време

видеоматериалът се излъчваше по един частен телевизионен канал в България, а след по-малко от час всички големи телевизионни мрежи щяха да покажат запис на убийството на помощник-държавния секретар на САЩ и зловещите заплахи за взривяване на атомната електроцентрала в Козлодуй. В България и в съседните балкански страни настъпи страхотна паника. Обезумели от страх хора товареха каквото сварят на колите си и се отправяха колкото се може по-далеч от опасната зона, сякаш можеха да избягат от радиацията. По шосетата и магистралите се образуваха страхотни задръствания, станаха няколко тежки катастрофи. Не по-розово бе положението по международните летища и големите гари. Всички билети за междуконтиненталните полети бяха продадени. Влаковете за Западна Европа бяха препълнени до дупка. Пред бюрата на авиокомпаниите и железниците се виеха страхотни опашки, често възникваха спорове и скандали, които прерастваха в масови побои. Паниката се усилваше и от слуховете, че цялото българско правителство се било скрило в противоатомно убежище.

Министър-председателят беше принуден да се върне в сградата на “Дондуков” N1 и да направи по телевизията обръщение към нацията на живо, в което заяви, че се бе пристъпило към изключване на шестте реактора в Козлодуй и че българските военновъздушни сили нямаше да допуснат отвлечения самолет да се забие в атомната електроцентрала и да причини радиоактивно изтичане. Никой не обърна внимание на изявлението му, защото хората отдавна бяха напуснали домовете си и се опитваха да се спасят, бягайки колкото се може по-далеч. Подобно беше положението в Румъния, Сърбия, Гърция, Македония, Албания, Турция, че и в по-отдалечени страни. Държавите, към които терористите бяха предявили исканията си, засега запазваха пълно мълчание. Съветът за сигурност на ООН бе свикан на спешно заседание, но нямаше никакви изгледи до изтичане на ултиматума да бъде гласувана задоволителна за терористите резолюция. А часовете течаха безмилостно.

***– Нещо не ми харесва в цялата тази работа – заяви директорът на Мосад

замислено.– Какво имаш предвид? – попита го нервно премиерът.Току-що бяха изгледали записа на убийството на помощник-държавния секретар

на САЩ, след което външният министър се бе свързал с българския и с американския си колега и се беше осведомил за намеренията на правителствата им.

– Досега терористите постъпваха доста хитро. Спомнете си как ни се изплъзнаха в последния момент на летището в Бейрут. После ни заблудиха, че ще кацнат в Букурещ, а се приземиха в Горна Оряховица, откъдето излетяха пет минути преди нашето пристигане.

– Пак не разбирам какво имаш предвид.– Терористите са обявили, че ще кръжат над Козлодуй до изчерпване на горивото

и ако дотогава не бъдат изпълнени условията им, ще забият самолета в някой от реакторите.

– Е, и?

103


– Предполага се, че никое нормално правителство не би допуснало това да се случи. Т. е., ако до 19 часа местно време не бъде постигнат компромис, българските военновъздушни сили ще бъдат принудени да свалят самолета, независимо че на борда му се намира техния президент. Наистина съществува риск някоя по-голяма отломка да падне върху един от шестте реактора, но това е за предпочитане пред директното забиване на самолета в централата.

– Арон, би ли могъл да бъдеш по-кратък и ясен – помоли министър председателят нетърпеливо, изнервен от пространните и мъгляви обяснения.

– Почти свърших. Съдейки по досегашното поведение на терористите, те са сравнително интелигентни и не може да не си дават сметка за това. Според мен, те отлично знаят, че исканията им са неизпълними и едва ли се надяват да се постигне компромис. Оттук нататък, пред тях има две възможности. Едната е да се откажат от всичко и да се върнат безславно в Техеран, където да се предадат на властите и да поискат политическо убежище, задоволявайки се единствено с шума, който вдигнаха. Според мен, този вариант е много малко вероятен. Втората им възможност е да изпълнят заплахата си и да се забият в някой от реакторите на централата, предизвиквайки атомна катастрофа. Смятам, че те са готови да жертват живота си за тази цел.

– Аз ли съм много глупав или нещо не съм разбрал, но според мен всичко това, което каза, не е нищо ново – прекъсна го отново премиерът. – Все още не мога да схвана какво се опитваш да ни кажеш.

– Това, което се опитвам да ви кажа, господин министър-председател, е – продължи директорът на Мосад с тих глас, в който прозираше скрита заплаха, – че ако терористите са избрали втората възможност, а аз съм убеден в това, те няма да чакат да стане 19 часа местно време, за да бъдат свалени от българските ВВС, а ще се забият в някой от реакторите много по-рано.

В заседателната зала настъпи гробна тишина. Бяха необходими няколко секунди, за да могат присъстващите да осъзнаят злокобността на предупреждението.

– Искаш да кажеш, че те могат да се забият в централата всеки момент? - прошепна премиерът покрусен.

– Просто изказах едно предположение.– Едно много логично предположение – обади се министърът на отбраната.– Какво предлагате?– Да се свържем с българите и да ги предупредим за нашите съмнения – намеси се

министърът на външните работи. – Да се опитаме да ги убедим, че трябва да свалят самолета незабавно.

– Не забравяйте, че техният президент е на борда.– Не забравяме. Както не можем да забравим, че на борда има близо четирийсет

наши сънародници. Но самолетът, така или иначе, ще бъде свален. Няколко часа по-рано или по-късно, това няма кой знае какво значение за заложниците. Важното е да се предотврати радиационната катастрофа.

– Добре. Ще говоря с българския министър-председател.

***Премиерът на България току-що беше приключил обръщението си към нацията,

което Българската национална телевизия излъчи на живо, когато секретарката му го свърза с израелския му колега. Слуша известно време мълчаливо и иначе мургавото му лице започна да става все по бледо и бледо.

– Ще обсъдим въпроса веднага. Благодаря ви за предупреждението.

104


– Няма време за губене, господин министър-председател. Терористите всеки момент могат да забият самолета в централата и от това ще пострада най-много вашата страна. Трябва да се действа незабавно.

– Не мога да взема еднолично решение. Уверявам ви, че ще поставя въпроса веднага пред министерския съвет.

Израелският премиер разбра, че беше безсмислено да настоява повече, пожела му успешна работа и затвори телефона.

Министър-председателят на България удържа на обещанието си и веднага, след като правителствения хеликоптер го закара в командния център на ВВС, запозна колегите си с предупреждението на израелците.

– Те настояват да свалим незабавно отвлечения самолет – завърши той със забит в земята поглед.

– Ами, ако грешат. Ако терористите просто изпробват здравината на нервите ни. Все още има шанс да се постигне компромис – намеси се министърът на външните работи.

– Ами, ако не грешат – обади се министърът на екологията. – Представяте ли си какво ще стане, ако самолетът се забие в някой от реакторите. Това ще означава край на България като държава.

– Какво предлагате? попита премиерът с изтънял от напрежение глас.– Може би, както винаги, решението е някъде по средата – каза министърът на

отбраната. – Нашите изтребители ще следват самолета на близко разстояние и ако преценят, че се готви да се забие в електроцентралата, ще прекъснат полета му.

– Ще имат ли достатъчно време да реагират?– Надявам се, че да.– Добре. Ако всички сте съгласни, спираме се на това решение.Никой не се обади.– В такъв случай, инструктирайте пилотите.Министърът на отбраната отиде в съседната зала, където главнокомандващият

ВВС поддържаше непрекъсната връзка с изтребителите.– Какво стана със специалната комисия от експерти? – попита министър-

председателят.– Събраха се и в момента подготвят доклада.– Нямаме много време. Нека побързат.– Господин министър-председател, смятам че е необходимо да се свържете с

похитителите и да се опитате да ги убедите да се приземят – обади се министърът на външните работи. – Обещайте им каквото поискат. Дайте им гаранции за тяхната сигурност.

– Мислите ли, че ще ме послушат?– Нищо не губим. Длъжни сме да опитаме.– Добре. Свържете ме с отвлечения самолет.

105


ГЛАВА ДЕСЕТА

Вече повече от час кръжаха над Козлодуй. Мохамед слушаше непрекъснато различни радиостанции и лицето му ставаше все по-мрачно Никола беше изпушил кутията с цигарите и беше помолил Нина да му донесе от продажбата още една. Отлично разбираше, че САЩ и Израел едва ли щяха да капитулират пред ултиматума на терористите, а българското правителство нямаше да допусне самолетът да се забие в Козлодуй, така че, най-много след три часа, изтребителите, които ги следяха неотлъчно, щяха да изстрелят ракетите си срещу тях. Знаеше, че вече не можеше да разчита на външна помощ и като командир на самолета, беше длъжен да предприеме нещо и да се опита да спаси живота на пътниците. Рискът щеше да бъде огромен, а шансът за успех нищожен, но все пак беше по-добре от нищо. Въпросът беше какво точно да предприеме и кога.

В този момент в слушалките на Мохамед прозвуча някакъв нервен глас:– Полет 571. Полет 571. Свързвам ви с министър-председателя на България.– Слушам – каза терористът и стана напрегнат.– Говори министър-председателят на Република България.Никола също надяна слушалките и понечи да каже нещо, но иракчанинът му

направи знак да мълчи.– Слушам ви, господин министър-председател.– Вие ли сте ръководителят на похитителите?– Първо, ние не сме похитители, а борци за свободата на палестинския народ.

Второ, аз не съм ръководителят, но той едва ли ще пожелае да разговаря с вас. Трето, ако имате да казвате нещо, моля.

– Защо мислите, че ръководителят ви няма да желае да разговаря с мен?– Ами най-малкото, защото, ако иска да преговаря с представител на българските

власти, президентът му е под ръка.– Разбирам. Все пак, от името на българското правителство, аз ви умолявам да се

приземите на някое от нашите летища, като ви гарантирам, че няма да предприемаме никакви враждебни действия спрямо вас. Ще ви оставим да заредите с гориво и да отлетите, където пожелаете.

– Колко мило от ваша страна – каза Мохамед с неприкрита ирония. – Но, все пак, искам да ви напомня, че ние сме поставили определени условия и само тяхното изпълнение ще ни накара да се откажем от намерението ни да се забием в атомната електроцентрала.

– Уверявам ви, че заинтересованите страни проучват много внимателно условията ви. Но времето е твърде ограничено. Можете да се приземите на летището в София и там да изчакате развитието на събитията. Можете да разчитате на мен да ви бъда посредник в преговорите.

– Наистина сте много мил, господин министър-председател, но ви уверявам, че си губите времето. Всичко, което имахме да кажем, е записано на видеокасетите, които сте получили. Оттук нататък топката е в полето на противника.

– Но аз бих могъл да…– Беше ми приятно, господин министър-председател – прекъсна го терористът и

свали слушалките.Никола запали поредната цигара.– Мохамед, може ли да те попитам нещо като мъж?– Разбира се.– Наистина ли смятате да забиете самолета в атомната електроцентрала?

106


– Ако исканията ни не бъдат изпълнени, да.– Нали знаеш, че аз не бих могъл да направя това.– Знам. Не е нужно да го правиш ти. Мисля, че ще се справя и сам.– И какво ще спечелите от това? С какво ще помогне на палестинския народ

радиоактивното заразяване на половин Европа?– Това ще накара света да се замисли. Хората ще разберат, че срещу палестинците

е извършена огромна несправедливост. Ще им стане ясно, че за да могат за в бъдеще да живеят в мир, ще трябва да премахнат тази несправедливост.

– Аз пък си мисля, че това само ще настрои хората срещу палестинците и тяхната иначе справедлива борба.

– Виж какво, капитане. Ти си свестен мъж, затова ще се постарая да ти обясня. Свободата никога не се дава даром. Тя винаги се извоюва. И колкото повече кръв се пролее за нея, толкова по-истинска е тя. Нима Великобритания щеше да даде независимост на Ирландия, ако не беше въстанието през 1918г. и последвалите го кървави партизански акции в началото на двайсетте години. Нима руснаците щяха да се изтеглят от Чечня, ако не беше отчаяната съпротива на чеченците и кървавите им набези на руска територия? Агресорът е свикнал да използва сила и отстъпва само срещу по-голяма сила.

– Но нима България е агресор? Защо отвлякохте наш самолет? Защо искате да взривите наша електроцентрала?

За миг Мохамед изглеждаше притеснен.– Това беше чиста случайност. Нямаме нищо против България. Просто знаехме, че

контролът на летището в София е един от най-слабите в Европа, а и вашият президент щеше да пътува за Тел Авив в компанията на помощник-държавния секретар на САЩ. Освен това, атомната ви електроцентрала е на много стратегическо място

– А не те ли е страх да загинеш?– Не. Всеки истински мюсюлманин мечтае да загине в джихад. Душата му веднага

отива в Рая.– А какво ще кажеш за нас, екипажът и пътниците? Ние не мечтаем да загинем.– Съжалявам за вас – въздъхна терористът и в гласа му се долавяше искреност. –

Ще се моля за душите ви.

***Юлиян погледна часовника си. Вече близо два часа летяха над Козлодуй. Най-

много след още два часа самолетът щеше да се разбие в атомната електроцентрала и да предизвика радиационна катастрофа. Трябваше да измисли нещо. Независимо от риска и нищожните шансове за успех. Само че, не знаеше дали ще може да го направи. Щеше ли да трепне ръката му, ако се наложеше да стреля срещу човек? Щеше ли да натисне спусъка, след като се беше зарекъл никога повече да не хваща оръжие? Ако успееше, щеше да спаси живота на заложниците в самолета. И не само техния. Щеше да спаси половин Европа от втори Чернобил. Трябваше да го направи. Длъжен беше да опита. Може би Господ нарочно го беше поставил в тази ситуация, за да изкупи вината си. Макар че, ако Господ съществуваше, не трябваше да го праща на онази акция.

На пръв поглед всичко беше нормално. Изпратиха ги да арестуват виден бос от престъпния свят. Дадоха им адреса и ги предупредиха, че бил много опасен и можело да бъде въоръжен. Позвъниха няколко пъти и тъй като никой не отвори, разбиха вратата. Нахлуха в апартамента и се разпръснаха по стаите. Той се озова в една от спалните и веднага забеляза неестествената подутина зад завесата на прозорците и подаващите се отдолу чехли.

107


“Полиция. Не мърдай!”, извика той и в същия миг забеляза подаващото се измежду пердетата черно дуло.

“Хвърли оръжието!”, изкрещя почти истерично, но дулото продължаваше да гледа към него.

Тогава нервите му не издържаха и той натисна спусъка няколко пъти. Дъжд от куршуми засипа издутината зад завесата, чу се някакъв сподавен писък, който съвсем не подхождаше на голям мъж. После пердетата се разтвориха и върху окървавения килим се свлече едно малко детско телце. Пистолетът играчка беше отхвръкнал далеч встрани. Широко отворените очи на момчето гледаха недоумяващо. Защо този батко беше стрелял по него с истински патрони? Нали всичко беше само една игра? После смъртта нежно положи черната си сянка върху него.

“Хей, какво става тук? Добре ли си?”, извика един от колегите му, нахълтвайки в стаята. Тъкмо навреме, за да го прихване преди да изгуби съзнание.

А на долния етаж престъпният бос, чувайки стрелбата, се изнесе моментално от апартамента си и през мазетата успя да се измъкне от блокадата.

Някакъв тъп чиновник бе допуснал фатална грешка. Беше сбъркал адреса с един етаж.

Няколко дни Юлиян беше в шок. Отказваше да яде и да пие. Не искаше да вижда никого, дори съпругата и дъщеричката си. Не отговаряше на въпросите на психиатъра и отказваше да сътрудничи на следствието.

Съдиха го на закрит съдебен процес. Прокурорът настояваше, че не можело един професионалист да не забележи, че издутината зад пердетата е била прекалено малка, за да бъде на възрастен човек. Същото се отнасяло и за чехлите, които са се виждали. Било очевидно, че това са били чехли на дете. А пистолета? Можеше ли командир на взвод от Отряда за борба с тероризма да не различи пистолет играчка от истински пистолет? Освен това, старши лейтенант Михайлов, като командир на групата, би трябвало да провери адреса на място и да се увери, че издирваното лице живееше именно там.

Признаха го за виновен в престъпна небрежност при изпълнение на служебните си задължения и в непредумишлено убийство. Осъдиха го на дванайсет години, макар че родителите на убитото момче настояваха за смъртна присъда.

Още на първата година, жена му поиска развод. Каза, че не можела да понася позора, който й лепнал и било по-добре и за двамата, а най-вече за детето да се разделят. Нямаше избор. И да не се съгласеше, тя щеше да постигне своето. Даде й развод, но я накара да се закълне, че един ден, когато излезеше от затвора, щеше да му позволява да вижда детето. Тя се съгласи, но не изпълни обещанието си. Две години по-късно се омъжи за някакъв застаряващ американски доктор и замина за Ню Йорк. Юлиян прекара в затвора близо седем години. Имаше предостатъчно време за размисъл. През първите няколко месеца, всяка нощ сънуваше един и същ неизменен кошмар. Сънят започваше със сцени от действителната случка. Как нахлуваше в апартамента, как виждаше издутината зад завесата и подаващите се отдолу чехли, как крещеше: “Полиция. Предай се!”, как виждаше насоченото срещу него дуло и викаше: “Хвърли оръжието!”. Оттук нататък кошмарът се отклоняваше от действителността. Зад пердетата не беше момченцето, а дъщеричката му, която се хвърляше с радостен вик към него. Само че той, вместо да разтвори ръце и да я прегърне, натискаше спусъка и куршумите от пистолета му се забиваха в крехкото й телце, разкъсвайки го на кървави парцали. “Татко, защо стреляш?”, питаше тя, гледайки го недоумяващо с широко отворените си лешникови очи. “Не ме ли обичаш вече?” Искаше да й изкрещи, че я обичаше, че винаги щеше да я обича, но вместо това продължаваше да стреля, докато дъщеричката му се превърнеше в кървава пихтия. После на вратата се появяваше съпругата му и казваше с обвинителен тон: “Ти уби дъщеря си. Ти си звяр.” Той се опитваше да й отговори нещо, да се

108


оправдае, да й обясни, че го бешие направил без да иска, но челюстта му се беше схванала и от устата му излизаха само нечленоразделни звуци. Обикновено в този момент започваше да се задушава и се събуждаше разтреперан, облян в ледена пот.

Постепенно появяването на кошмара започна да се разрежда и след около година почти изчезна, но споменът за окървавеното, безжизнено детско телце, нямаше да го напусне никога. Тогава, всеки ден се заклеваше, че никога повече през живота си нямаше да употреби насилие, независимо от обстоятелствата. Защото насилието, дори и когато се използваше с добри намерения и в името на благородни цели, в крайна сметка си оставаше едно зло. Защото Бог бе казал: “Не убивай!” и никой нямаше право да нарушава заповедта Му. Другото нещо, което откри в затвора, бе религията. Юношеството и младостта му бяха преминали по времето на комунизма, така че възпитанието и образованието, които беше получил, бяха белязани от войнствения атеизъм. Трябваше да влезне в затвора, за да намери своя път към Бога и да открие мъдростта на свещените книги. Тъй като родителите му не го бяха кръстили като малък, прие Светото кръщене в затворническия параклис, в чието изграждане беше участвал с доброволен труд.

На трети март 1998г., по случай 120-годишнината от Освобождението на България, вицепрезидентът на Републиката издаде указ за помилване на голяма част от затворниците нерецидивисти, които бяха излежали повече от половината от присъдата си и имаха добро поведение. На следващия ден Юлиян напусна затвора. Тъст му го съжали и се съгласи да му даде адреса на дъщеря си, но го предупреди, че нямаше смисъл да я безпокои. Тя вече си била устроила живота по нов начин и се стремяла да забрави всичко, свързано с миналото й. Дори и с родителите си не поддържала връзка, пращала им само по една картичка за Коледа, а на намеците им да й погостуват, отговаряла, че не било удобно. Човекът се държа добре с него, съчувстваше му, дори му предложи да започне работа при него, в една частна фирма, в която беше постъпил след пенсионирането си. “Сам разбираш, че не можеш да се върнеш в Отряда.” Юлиян му благодари, но отказа предложението, без да му обяснява, че се бе заклел никога повече да не хваща оръжие в ръка. Написа няколко писма на бившата си съпруга, но тя не отговори на нито едно. Накрая успя да се свърже с нея по телефона, но тя го отряза и с леден глас го помоли никога повече да не я безпокои.

“Искам да чуя гласа на Ралица”, помоли я той отчаяно. “Все пак аз съм й баща.”“Дъщеря ми се опитва да забрави, че е имала баща убиец, лежал в затвора. Вече

тъкмо започна да чувства съпруга ми като свой истински баща. Нима искаш да й причиниш болка? Да разровиш старата рана, която е почти зараснала?

“Но аз я обичам.”“Аз също я обичам и затова се опитвам да я предпазя от всичко, което може да я

нарани. Най-добре е да се опиташ да ни забравиш.”Юлиян не беше съгласен с нея. Би могъл да се опита да забрави съпругата си, но

дъщеря си, никога. Направи опит да си извади американска виза, но се сдоби единствено с черен печат в паспорта. Изглежда наистина трябваше да се примири с мисълта, че никога вече нямаше да види дъщеря си. Но тук всичко му напомняше за нея. В детската стая още стоеше ненужното вече бебешко креватче, а по пода се въргаляха старите й кукли, които го гледаха с изцъклени мъртви очи. Продаде апартамента и се премести да живее под наем в една мизерна квартира. По това време получи писмо от Сони – български евреин, осъден за някакви финансови далавери, които така и не можа да схване. В затвора споделяха една килия и се бяха сприятелили. След амнистията той беше заминал за Израел и сега му пишеше, че се бе устроил добре и ако Юлиян искал, можел и на него да му намери работа на един строителен обект като фаянсаджия, специалността която беше усвоил зад решетките. Не се двуоми дълго. Вече нищо не го

109


задържаше в България. По-добре да се махнеше някъде далеч оттук. Така по-лесно щеше да забрави преживения кошмар и нищо нямаше да му напомня, че някога бе имал красива съпруга и прелестна дъщеричка, които беше обичал безумно.

Само че се беше озовал в нов, още по-ужасен кошмар. Намираше се в самолет, отвлечен от маниаци, които вече бяха убили четирима души и се готвеха да предизвикат най-голямата екологична катастрофа след Чернобил. Нима бе възможно това? Летяха високо в лазурните сини простори, там където би трябвало да бъдат царството на Бога и вратите на Рая. А те бяха олицетворението на Ада, който щеше да се сгромоляса над милиони невинни хора. “Ад пред вратите на Рая”, помисли си Юлиян с някаква зловеща ирония. Ад, който той трябваше да предотврати.

***Двамата телохранители на президента седяха мълчаливо на първия ред и

наблюдаваха безпомощно насочените срещу тях пистолети на Абу Муса и Ханан. Вече повече от два часа кръжаха над Козлодуй. След по-малко от още два часа всичко щеше да е свършило. По-високият от двамата се обърна към колегата си и заговори бавно с равен глас, сякаш обсъждаха времето или вчерашния мач.

– Сашо, какво смяташ да правим? Не можем да се оставим да ни поведат като говеда към кланицата. Трябва да предприемем нещо. Така или иначе, вече няма какво да губим.

– Прав си, Ники. Непрекъснато се мъча да измисля нещо, но все ми се струва, че нямаме никакъв шанс.

– Стига разговори – прекъсна ги Абу Муса. – Остава ви малко време да живеете, така че по-добре се помолете за душите си.

Телохранителите млъкнаха и потънаха в мислите си.

***Ариел Барух, сътрудникът на покойния израелски посланик, който освен това,

беше и офицер от Мосад, прехвърляше през главата си всичко, което беше научил в дългогодишната си кариера за тероризма и начините да му се противодейства. Според наблюденията му, похитителите бяха четирима, а в първи салон само двама, от които една жена. От друга страна тука се намираха двама бодигарда на българския президент, един – на помощник-държавния секретар на САЩ, служителят от сигурността на “Балкан” и той. Общо пет души, обучени да се справят с терористи. Това, че не бяха въоръжени, а похитителите разполагаха с пистолети и бомби, не беше от голямо значение. Ариел беше убеден, че те можеха да неутрализират терористите, преди да успеят да натиснат спусъците на пистолетите или да взривят бомбата. Проблемът беше, че нямаше как да координират действията си. Похитителите непрекъснато ги дебнеха и не им позволяваха дори да си говорят. Ето и преди малко прекъснаха разговора на двамата бодигарда на президента. Може би момчетата тъкмо се уточняваха как да действат. Нямаше начин да разбере. За съжаление поотделно едва ли можеха да направят нещо смислено. Най-много да си попречат един другиму. И все пак трябваше да се предприеме нещо. Не можеше да си седи спокойно и да гледа как тези копелета ще забият самолета в атомната електроцентрала.

***Бай Велин, офицерът от Дирекция “Сигурност и защита” на авиокомпания

“Балкан”, се потеше обилно, въпреки че климатикът работеше нормално. Как можа да му се случи точно на него. Оставаше му по-малко от година до пенсия, когато щеше да се оттегли в малката си виличка в Рибарица и щеше да посвети цялото си внимание на

110


овошките, въдицата и ловната пушка. Е, от време навреме щеше да прочита по някоя книга, а вечер щеше да се отбива в селската кръчма и да удря по две-три водки, но не повече. Надяваше се през лятото да го посещават синът и дъщерята, а внуците можеха да прекарват при него цялата си ваканция. Щеше да се грижи за тях и да ги учи на редица полезни неща. Както беше модерно да се казва в днешно време, щеше да направи от тях истински скаути. Допреди два дена, всичко това изглеждаше толкова близко и реално. А сега самолетът, за чиято безопасност отговаряше той, беше отвлечен от терористи, които бяха убили втория пилот, старшата стюардеса и двама високопоставени пътници. Похитителите се готвеха да забият самолета в атомната електроцентрала в Козлодуй, а той си седеше спокойно и си мислеше за къщата в Рибарица. Утешаваше се, че нямаше никаква вина за случилото се, че по никакъв начин не би могъл да го предотврати. Станалото станало. Въпросът беше дали оттук нататък можеше да се предприеме нещо, което да попречи на терористите да изпълнят пъклените си намерения. Защото ставаше въпрос не само за спокойните му старини в Тетевенския балкан, но и за съдбата на останалите заложници, цяла България и половин Европа. Бай Велин започна да се поти още по-обилно, мъчейки се да реши какво трябваше да предприеме. При всички случаи вече нямаше какво да губи. Трябваше да се действа, независимо от огромния риск и нищожните шансове за успех.

***Митко седеше върху една празна количка в кухнята, пушеше цигара и мислеше за

малкото време, което му оставаше да живее. Не можеше да свикне с мисълта, че това беше последният му полет, че никога повече няма да кацне в София и да се прибере вкъщи. Никога повече нямаше да види сестрата на Даниела. По дяволите. Защо винаги си мислеше за нея, като за сестрата на Даниела? Момичето си имаше хубаво име, но трябваше да напрегне паметта си, за да си го спомни. Моника. Какво ли правеше сега? Дали изобщо се сещаше за него? Дали се притесняваше? Дали й пукаше поне мъничко за отвлечения самолет и лично за него? После изведнъж се сети, че ако смахнатите терористи изпълнеха заканата си и се забиеха в атомната електроцентрала, то сред жертвите щеше да бъде и Моника. Копелета мръсни. Някакъв отвратителен присмехулен глас му прошепна: “Дори и на оня свят няма да можете да се видите. Защото тя, най-вероятно, ще отиде в Рая, а ти със сигурност в Ада”.

До него Диди полагаше отчаяни усилия да запази поне привидно спокойствие и да не се подаде на паниката. Сутринта, преди да тръгне за работа, се чувстваше толкова отегчена от живота. Вярно е, че нищо не й липсваше. Живееше в баровска вила в Бояна, гаджето й беше милионер, самата тя разполагаше с предостатъчно собствени пари и имоти. Много български момичета биха били щастливи, ако притежаваха и една стотна от това. Но тя не беше щастлива. Напоследък отношенията й с Ники ставаха все по-хладни и отчуждени. Всеки си имаше собствени радости и проблеми и все по-рядко ги споделяше с другия. Ако искаше да бъде честна със себе си, трябваше да признае, че вече не изпитваше нищо към приятеля си и продължаваше да живее с него, само заради удобствата, които й предлагаше. През последните дни, все по-често си задаваше въпроса дали си заслужава да прави този компромис. Не беше ли прекалено висока цената? Сега, тези въпроси бяха останали на заден план. Единствената й мисъл беше, дали ще оцелее и щеше ли да види ли пак дъщеря си. И странно. Всичките си надежди за спасение свързваше с онзи чудак на последния ред, който я гледаше с такъв особен поглед. Може би я харесваше. Глупости. Най-малкото, моментът беше твърде неподходящ за флиртове. Ставаше въпрос за живот и смърт.

***

111


На служебната седалка до втори основен изход, Нина се беше отпуснала с изцъклен от ужас поглед. Валя беше мъртва. Оня психопат в пилотската кабина я беше застрелял, без да му мигне окото. Никога нямаше да забрави как бе мъкнала мъртвото й тяло и как я гледаха безжизнените й очи. Кой щеше да бъде следващата жертва? И имаше ли това някакво значение, след като до два часа всички щяха да са мъртви. Нина беше живяла само двайсет и три години. За нея животът все още беше едно голямо, весело и вълнуващо приключение, един непрекъснат купон. Допреди два дена никога не беше мислила за смъртта, не беше допускала и за миг дори, че можеше да умре толкова млада. А сега трябваше да свиква с тази мисъл. Никога вече нямаше да бъде на купон, никога вече нямаше да се целува с момче, никога вече нямаше да види майка си. “О, Боже”, помисли си тя отчаяно. “Ако наистина съществуваш, нима можеш да бъдеш толкова жесток?”

До нея Ирена гледаше с безумен поглед през прозорчето и слабичкото й телце се тресеше от конвулсивни гърчове. “Не искам да умра, не искам да умра, не искам да умра”, повтаряше си тя беззвучно, мърдайки пресъхналите си устни.

***Президентът на България беше отчаян. Не се страхуваше за себе си. Още когато

спечели изборите беше наясно, че животът му можеше да бъде застрашен от всякакви психопати и че, ако му бе писано да го убият, никаква охрана не беше в състояние да го спаси. Това, което го смазваше в момента, бе безпомощността му. Президентът беше силна и действена личност. Многократно беше попадал в критични ситуации, но винаги бе успявал да се справи, благодарение на изключителната си ерудиция, личната си обаятелност и необикновената си способност да кара опонентите си да се съгласяват с аргументите му. За пръв път през живота си, се чувстваше безпомощен. Беше се сблъскал със ситуация, с която не можеше да се справи. Опонентите му бяха фанатизирани терористи и единственото нещо, което би могло да ги възпре, беше силата. Но не силата на аргументите, а грубата физическа сила или силата на оръжията. За съжаление, президентът на България не притежаваше нито едното, нито другото. Единственото, което му оставаше, беше да стиска до болка ръката на съпругата си и да се моли на Бога.

***Бордният инженер следеше внимателно уредите, които показваха количеството на

наличното гориво. Тъй като летяха на по-нисък ешелон, разходите им бяха по-високи от нормалните. Ако продължаваха така, след по-малко от два часа резервоарите щяха да са празни. Погледна часовника. Беше пет и половина следобед, местно време. Никога досега не беше мислил сериозно за смъртта. Макар че наближаваше пенсионна възраст, надяваше се още дълги години да се радва на здраве и щастие. Беше отказал цигарите и ограничил пиенето до минимум. Не прекаляваше с яденето, разхождаше се всеки ден на чист въздух и засега нямаше никакви здравословни проблеми, ако се изключеше леко повишеното му кръвно налягане, но това беше съвсем нормално за възрастта му. И изведнъж този ужас. Всичките му надежди за спокойни старини рухнаха като пясъчна кула. Пешко и Валя бяха мъртви, а също и двама от пътниците. В началото се надяваше, че терористите щяха да предявят някакви по-нормални искания и всичко щеше да се уреди, но сега знаеше, че това беше невъзможно. Щяха или да бъдат свалени от изтребителите, или сами да се забият в атомната електроцентрала, или просто да паднат, след като горивото им свършеше. Никога нямаше да види внук си, нямаше дори да разбере дали беше момче или момиче. Нима можеше съдбата да бъде толкова несправедлива? Цял живот се бе трудил, живял бе скромно и с нищо не заслужаваше такъв отвратителен край.

112


***Юлиян разтърси глава, за да прогони кошмарните спомени от съзнанието си.

Времето за самосъжаление бе свършило. Сега трябваше да се действа. Вдигна ръка и натисна бутона за повикване на стюардесата.

– Какво ще правиш? – Рон го гледаше с любопитство и надежда.– Ще се опитам да си спася кожата, а покрай мойта и тази на всички останали. Ако

успеем и изпратиш репортажа си, мисля че Пулицърът ти е в кърпа вързан.– Кажи само какво трябва да направя? – Очите на американеца блестяха

възбудено. Не беше съвсем ясно какво го беше развълнувало повече, надеждата за спасение или споменаването на Пулицър.

– Ще трябва да си заложиш задника, приятелю, без никакви гаранции, че ще ти остане цял.

– За Пулицъра, бих си заложил душата, камо ли гъза.– Мога ли да ви помогна с нещо? – пред тях беше застанала Диди.– Трябва да ти задам няколко въпроса. Ако терористът се приближи, заболяла ме е

глава и искам хапче.– Слушам те.– Има ли начин да пробутаме на похитителите някакво приспивателно или

успокоително?Стюардесата поклати глава.– Изключено. Те не вкусват нищо друго, освен минерална вода и то само от

иранската, като държат бутилката да се отвори пред тях.– А храна?– За последен път ядоха преди да излетим от Техеран. Оттогава не са поискали

нищо.– Така си и мислех – промърмори Юлиян. – Ще трябва да действаме по моя план.– Хей, какво става тука? – към тях се приближаваше Хюсеин с насочен пистолет.– Господинът страда от силно главоболие. Помоли ме за аспирин.– Обещавам му, че скоро главоболието му ще престане – отвърна иранецът със

зловеща усмивка. – Завинаги.Диди се върна до кухнята, извади един аспирин от чантата си, наля чаша вода и

отново се запъти към опашната част на самолета. Терористът се беше върнал в средата на салона. Изгледа я с мътен поглед, но не каза нищо.

– Чуй ме добре – прошепна Юлиян, докато вземаше хапчето. Глътна го набързо, давайки й необходимите наставления. Стюардесата го слушаше напрегнато.

– Това ли е всичко? - попита накрая с разтреперан от вълнение глас.– Да. Бог да ни е на помощ.Диди се върна в първи салон и се насочи към тоалетната зад пилотската кабина.

Минавайки покрай първия ред, прошепна на единия от телохранителите на президента:– След малко поискайте да отидете до тоалетната, а после се направете, че няма

вода и ме повикайте.Ники я погледна учудено и дори не успя да кимне. Все пак, когато тя освободи

тоалетната, вдигна ръка и се обърна към Абу Муса:– Пикае ми се.– Госпожице – обърна се Абу Муса към стюардесата, – заведете господина до

тоалетната.Бодигардът влезна в кабинката без да я заключва, Диди остана отпред, а Ханан се

беше обърнала и я наблюдаваше строго. След малко Ники си подаде главата и започна шумно да се оплаква, че нямаше вода.

113


– Какво има? – попита терористката подозрително.– Господинът не знае как да пусне водата. Ще влезна да му покажа - отвърна

стюардесата с невинен глас.Палестинката кимна, едва сдържайки досадата си. “Глупаци. След по-малко от час

ще бъдат мъртви, а са се загрижили за някаква си вода.”Диди се завря в тоалетната и докато пускаше водата, прошепна набързо

нарежданията на Юлиян.– Можете да разчитате на нас, госпожице – отвърна Ники с равен глас, който не

издаваше обзелото го вълнение.Върна се в кухнята и надзърна във втори салон. Хюсеин беше някъде около

четвъртия ред и в момента беше с гръб към нея. Изчака няколко секунди, докато се увери, че Юлиян гледа към нея, и бавно вдигна палеца на дясната си ръка над главата си.

114


ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Заместник-директорът на ЦРУ, Дейвид Ваксберг, седеше зад бюрото в луксозния си кабинет и с нетърпение поглеждаше часовника си. Освен него, в стаята имаше още двама души. Единият от тях, Антоан Ашрауи, беше ливанец по произход. На времето баща му беше командвал милицията на християните маронити в Бейрут, но след като терористи от Хизбула го бяха взривили в колата му, съпругата му беше емигрирала в САЩ, заедно с двете си непълнолетни деца. Антоан беше завършил образованието си в САЩ и едва двадесетгодишен беше постъпил на работа в ЦРУ. Тогава беше казал на началниците си, че искаше да работи за сигурността на новата си родина и по този начин да й се отблагодари за гостоприемството. Истината беше, че страстно желаеше да отмъсти на копелетата, които бяха взривили баща му. Естествено беше попаднал в близкоизточния отдел и там се беше запознал с един млад американец от еврейски произход, който също като него, мразеше до дъното на душата си ислямските фундаменталисти. Сега този човек седеше срещу него и двамата очакваха резултата от делото на живота си.

Третият човек в стаята беше сравнително млад мъж. Казваше се Доналд Джонсън и беше един от най-талантливите оперативни разузнавачи на Управлението. За разлика от другите двама, той не изпитваше лична омраза към ислямистите и техните поддръжници, но дължеше живота и кариерата си на шефа си. Преди повече от десет години, заместник-директорът, който тогава беше все още оперативен офицер, го беше спасил от сигурна смърт по време на една изключително рискована операция в Дамаск, а след това му удари едно рамо в служебното развитие. С издигането си в йерархията на управлението, Дейвид Ваксберг направи Доналд Джонсън свой пръв помощник. Затова младият мъж не се поколеба нито за миг, когато му предложиха да се заеме с организирането на строго секретната операция “Вавилон”. Даваше си ясна сметка, че формално погледнато, операцията бе незаконна. Директорът на Управлението си нямаше и понятие за нейното съществуване. Но Джонсън разбираше добре, че нямаше друг начин да накарат президента да заеме твърда позиция спрямо режимите, подкрепящи ислямисткия тероризъм. Всички добре си спомняха нерешителността и мекушавостта на президента след оповестяването на доклада за атентата в Световния търговски център. Въпреки категоричните доказателства за пряко участие на режимите в Техеран и Дамаск, той беше отказал да нанесе ответни удари върху тях.

“Вавилон” беше замислена изцяло и единствено от Ваксберг, но ако нещо се объркаше и операцията се провалеше или изтечеше информация, заместник-директорът трябваше да остане сух. Цялата отговорност щеше да се поеме от Джонсън. Негова беше и задачата да претвори гениалната теоретическа разработка в практическо изпълнение. Единственият му помощник от американска страна, който можеше изцяло да бъде запознат с операцията, беше Антоан Ашрауи. За щастие, един от заместник-директорите на израелското разузнаване, Самуел Блументал, който беше близък приятел и далечен роднина на Дейвид, също беше посветен в операцията и се беше заклел да й окаже пълно съдействие.

На теория, планът беше гениално прост. Трябваше да открият някоя малка, но изключително боеспособна проиранска ислямистка групировка, чийто членове бяха достатъчно фанатизирани, за да дадат живота си, без да се замислят. След дълго проучване Блументал им препоръча групата на Абу Муса, наричаща се Партия на Аллах. Не беше трудно да организират попадането на лидерът им в палестински затвор, където вече бе внедрен Антоан с легендата, че бе сляп имам, публично заклеймил предателството на Арафат. Ислямистите хранеха дълбоко уважение към духовните лица,

115


особено, ако те подкрепяха каузата им, затова за ливанеца не бе никак трудно да омае съкилийника си и да му внуши, че бе предопределен лично от Аллах за велико дело. Абу Муса бързо захапа въдицата и трябваше само да му бъде обяснено в какво точно трябва да се състои великото дело. След това беше предизвикано нападението на затвора и партизанският командир се оказа на свобода, изгарящ от желание да извърши това, към което го бяха подтикнали. Имаше един малък проблем. Той не можеше да предприеме такава мащабна акция, без изричното одобрение и финансова подкрепа на своите покровители в Техеран. Но притесненията им се оказаха напразни. Комитетът по специалните операции, включващ президента на Иран, религиозния водач, министъра на разузнаването и външния министър, прие плана на Абу Муса с изключителен възторг и одобри неограничена финансова подкрепа за операцията, получила кодовото название “Катастрофа”.

Оттук нататък единственото задължение на Ваксберг и Джонсън, беше да следят дискретно действията на Абу Муса и ако се налагаше, да му помагат, разбира се, без той да се досети откъде идва помощта. За да се почувстват САЩ лично засегнати от операция “Катастрофа”, трябваше да направят така, че на борда на отвлечения самолет да пътува и висш представител на американската администрация. Това им създаде известни трудности, но използвайки дискретно всичките си връзки в Държавния департамент, Ваксберг успя да издейства една безсмислена командировка до София и Тел Авив на помощник-държавния секретар по близкоизточните въпроси.

Избирането на България за сцена на операцията съвсем не беше случайно. България заемаше стратегическо положение на Балканите и една евентуална авария в атомната електроцентрала в Козлодуй, щеше да порази целия район и дори части от Централна Европа, Русия и Близкия изток, но нямаше да засегне сериозно съюзниците на САЩ от Европейския съюз и НАТО, с изключение на Гърция и Турция. Освен това, самата атомна електроцентрала в Козлодуй беше най-подходяща за диверсия, тъй като беше стара и амортизирана, а мерките за сигурност и радиационна защита бяха символични. Същото се отнасяше и за летището в София. Специалното проучване на Джонсън показа, че аерогарите в Скопие, Тирана и София бяха с най-неефективния митнически и граничен контрол в цяла Европа, а мерките за сигурност бяха на изключително ниско равнище. Като се прибави към това и фактът, че Израел беше поканил българския президент на официално посещение, София се превърна в идеалното място за осъществяването на строго секретната операция “Вавилон”. Българският президент обикновено използваше един доста стар самолет руско производство, който често излизаше от строя. Така че, никой не се усъмни, когато в деня преди полета за Тел Авив, техническият преглед на президентския самолет установи сериозна повреда в единия от двигателите, за чието отстраняване бяха необходими поне двадесет и четири часа плюс задължителните след това аеродромни изпитания. Президентът не разполагаше с подходящ резервен самолет, така че беше решено официалната делегация да отпътува с редовния полет на “Балкан”. С това отпадна и последната въпросителна пред осъществяването на операция “Вавилон”.

Успоредно с операция “Вавилон” вървеше още една строго секретна разработка, която играеше поддържаща роля. Тя също беше замислена от Ваксберг и носеше романтичното кодово име “Френска целувка”. Същността й беше съвсем проста. За целта използваха една американска студентка от еврейски произход, която беше вербувана от заместник-директора на Мосад, Самуел Блументал. Уредиха й да изкара стажа си в Белия дом и й поставиха елементарната задача да съблазни президента. Имайки предвид характера му, това не бе никак трудно. После изчакаха подходящия момент и раздухаха скандала. Оттук нататък имаше два възможни варианта, и двата благоприятни. Първият – отстраняването на президента чрез импийчмънт. Така президентското място щеше да се

116


заеме от вицепрезидента, известен с по-твърдите си позиции спрямо режимите подкрепящи тероризма. Вторият вариант – президентът да запази поста си, но да претърпи унизително разследване на личния си живот, което щеше да доведе до срив на имиджа му. След това той щеше да бъде много по-склонен да предприеме решителни външнополитически действия, с които да възвърне популярността си.

– Какво ще кажете за по едно малко? – попита Ваксберг с невинен глас.Ашрауи и Джонсън погледнаха дискретно часовниците си. Беше едва десет и

половина сутринта.– Не е ли още твърде рано? – попита ливанецът, но си личеше, че няма нищо

против.– Зависи къде. В момента ние сме духом в България, а там вече е пет и половина

следобед, Антоан.– Това е друг въпрос – усмихна се Ашрауи пресилено. – В такъв случай, наливай,

Дейв.– Дон?– Няма да се цепя от колектива. Но наистина, само по едно малко, Дейв.Заместник-директорът извади от барчето бутилка бърбън и наля в три чаши.– Лед?Другите двама кимнаха утвърдително. Ваксберг отиде до хладилника и извади

формичката с лед.– Наздраве – каза той приповдигнато, подавайки им чашите. – За успеха на

операция “Вавилон”.При споменаването на тези думи, лицата им станаха напрегнати. Въпреки опитите

да се шегуват и да изглеждат безгрижни, личеше си, че напрежението бе достигнало непоносими размери. Никой нормален човек не можеше да бъде спокоен, когато се готвеше да предизвика смъртта на хиляди хора. Защото, независимо дали българските ВВС щяха да свалят самолета или той сам щеше да се забие в реакторите, пораженията в атомната електроцентрала щяха да бъдат сериозни, а изпуснатата радиация щеше да убие хиляди хора и да предизвика здравни проблеми за няколко поколения напред. За заложниците в самолета почти бяха забравили. На фона на общата катастрофа, те бяха толкова малко и толкова незначителни, независимо че сред тях беше и президентът на България. Тримата мъже в този кабинет не мислеха и за хилядите невинни жертви, които щяха да загинат по време на американската наказателна операция с кодово име “Възмездие”. За тях беше от значение единствено фактът, че след по-малко от два часа американските бомбардировачи щяха да излетят от самолетоносача “Линкълн” край Кипър и щяха да нанесат съкрушителни удари по всички важни стратегически и военни обекти в Сирия и Иран. По този начин, веднъж завинаги щеше да бъде унищожен източника на ислямисткия тероризъм в Близкия изток. За останалото щеше да се погрижи Израел.

– Бог да се смили над душите ни – прошепна Дейвид Ваксберг. – Въпреки всичко, ние вършим едно добро дело.

***Държавният секретар на САЩ остави телефонната слушалка и обърна

пребледнялото си лице към президента.– Какво има, Мадлийн? – попита я той разтревожено.– Бил, израелците смятат, че терористите няма да изчакат да свърши горивото им,

за да се забият в атомната електроцентрала. Според тях, те отново блъфират.– Какво искаш да кажеш?

117


– Според израелците, терористите могат всеки момент да забият самолета в електроцентралата и да предизвикат невиждана катастрофа. Предупредили са София за тази възможност и са настояли българските ВВС да свалят незабавно отвлечения самолет, но българите отказали и се задоволили единствено с това да пратят два изтребителя, които да следват терористите на известно разстояние.

– И от нас се иска да окажем натиск върху София, за да свалят самолета незабавно.

– Да. Израелците смятат, че само ние можем да убедим българите да го направят.– Ти ли ще се обадиш или аз?– Мисля, че ти имаш по-големи шансове.– Добре – въздъхна президентът на САЩ и помоли секретарката си да го свърже с

министър-председателя на България.

***Премиерът на България затвори телефона с трепереща ръка. Мургавото му лице

беше съвсем избледняло и беше придобило някакъв болнав сивопепеляв цвят. Заедно с цялото правителство, се намираше в тясната заседателна зала на Командния център на ВВС.

– Президентът на САЩ настоява веднага да свалим отвлечения самолет. Разполагал със сигурни данни, че терористите всеки момент се готвят да се забият в електроцентралата. Каза, че, ако се стигне до авария в Козлодуй, ще се постарае света да разбере, че това е по вина на българското правителство и лично на министър-председателя.

В залата настъпи зловеща тишина.– Какво смятате да правим? – попита министърът на външните работи с треперещ

глас.– Да поставя въпроса на гласуване. Който е съгласен отвлеченият самолет да бъде

свален незабавно, моля да вдигне ръка.Премиерът пръв вдигна ръката си, но не смееше да погледне никого от колегите

си. Последваха го министърът на външните работи, на отбраната и почти всички останали членове на кабинета.

– Против?Вдигнаха се само две ръце – на министъра на земеделието и на министъра на

културата.– Приема се – промълви министър-председателят с отпаднал глас, натискайки

едно копче на интерфона. – Моля, свържете ме с главнокомандващия ВВС.– Генерал Минев слуша – проехтя в залата един отривист глас.– Господин генерал, заповядайте на изтребителите за последен път да се опитат да

накарат отвлечения самолет да се приземи. Ако не се подчини, да бъде свален незабавно.Настъпи злокобна тишина, после по интеркома отново прозвуча гласът на

генерала, този път не толкова отривисто.– Не съм сигурен, че ви разбрах правилно, господин министър-председател.– Заповядайте на изтребителите, следващи отвлечения самолет, да го принудят да

се приземи, а ако откаже, да го свалят незабавно – каза премиерът бавно и ясно, опитвайки се да смекчи зловещия смисъл на заповедта.

Настана неловко мълчание.– Господин генерал, разбрахте ли ме?– Тъй вярно, господин министър-председател - отвърна главнокомандващия ВВС

с унил глас. – Но се питам дали хората, които са безпомощни заложници в самолета, ще ни разберат.

118


ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Юлиян видя вдигнатия палец на Диди и кимна към съседа си.– Хайде, Рон, време е.– Бог да ми е на помощ – промърмори американецът и натисна копчето за

повикване на стюардесата.Диди се показа от кухнята, огледа се да види на кой ред свети индикацията,

дръпна завесата след себе си и се насочи към тях. На няколко крачки след нея с подозрителен поглед и здраво стиснат пистолет в ръка я следваше Хюсеин. Другата му ръка беше пъхната в джоба на панталоните му.

“Сигурно стиска дистанционното за взривяване на бомбата. Трябва да го накараме да си извади шибаната ръка от джоба”, помисли си Юлиян напрегнато.

– Мога ли да ви помогна с нещо, господа? – попита стюардесата с привидно небрежен глас, но Юлиян забеляза, че ръцете й треперят.

– Ходи ми се до тоалетната – каза Рон на висок глас, така че да го чуе и Хюсеин.– Добре, господине, ще ви заведа.– А защо не влезнеш вътре с мене? – предложи нахално, отново достатъчно силно.Диди не каза нищо, само погледна възмутено. Залитайки, американецът се

отправи към тоалетната, като пътьом я ощипа по задника.– Не ме пипай – просъска тя възмутено.– Много си докачлива – отвърна той, смеейки се шумно.Юлиян, който сам беше измислил тази сценка, едва се сдържа да не зашлеви един

шамар на досадника. Засега американецът играеше ролята си отлично. “Боже Господи“, молеше се горещо. „Не позволявай да им се случи нещо лошо”.

Рон пикаеше, подсвирквайки си някаква кънтри мелодия. Когато свърши, пусна водата, загащи се, изми си ръцете и се показа на прага. Пред него стоеше Диди с бяло, като планински сняг, лице. Над горната й устна бяха избили ситни капчици пот. На два метра от нея, Хюсеин продължаваше да стиска пистолета с дясната си ръка, а лявата все още беше в джоба на панталоните му. Американецът преглътна няколко пъти, за да прогони стягащия гърлото му страх и пристъпи напред. Когато се разминаваше със стюардесата, плъзна небрежно ръката си под полата й и я хвана за задника. Диди изпищя и му зашлеви звучен шамар, но той не я пусна, дори мушна и другата си ръка под полата й. В този миг момчето, което седеше с приятелката си на последния ред от другата страна, се хвърли върху Рон и обърка сценария. Настана кратко боричкане, но въпреки горещите молби на Юлиян, Хюсеин не се намеси. Единственото, което направи, беше да се приближи още няколко стъпки.

– Престанете веднага или ще ви застрелям всичките! – изкрещя той, но лявата му ръка беше все още в джоба.

Тогава американецът предприе нещо твърде рисковано, което Юлиян никога нямаше да му прости. Той стисна здраво Диди и с всички сили я блъсна към терориста. За един кратък миг иранецът понечи да натисне спусъка, но нещо го възпря и той само разтвори ръце, за да поеме връхлитащото тяло на стюардесата. Дясната му ръка продължаваше да стиска пистолета, но лявата му беше празна. Явно дистанционното беше останало в джоба му.

“Сега или никога”, помисли си Юлиян, скачайки от креслото си и след по-малко от секунда тежкият му юмрук се стовари върху слепоочието на терориста, докато кракът му риташе китката, стискаща оръжието. Може би Хюсеин все пак щеше да успее да натисне спусъка, ако не беше коляното, което Диди заби в слабините му с неподозирана

119


сила. Терористът изкрещя като ранено животно и се сгъна на две, изпускайки пистолета. Нов ритник на бившата барета в лицето му го повали окончателно на пода.

– Страхотно попадение – възкликна Рон, навеждайки се над безжизненото тяло на терориста. – Вие май го убихте.

Юлиян не отговори нищо, само грабна пистолета и пъхна ръката си в левия джоб на Хюсеин, откъдето внимателно извади дистанционното.

– Слава Богу – промърмори той, – ако го беше натиснал, сега всички щяхме да сме в Ада.

Момчето, което се беше притекло на помощ на стюардесата, гледаше недоумяващо.

– Хей малкия, друг път не се бъркай, където не ти е работата – скара му се бившият полицай строго, но си личеше, че не му се сърдеше. – А сега помогни на Рон да вържете терориста. После му запушете устата и го набутайте в офиса.

– Окей, сър – отвърна Ари и се усмихна виновно. – Ще победим, нали?Юлиян кимна и се обърна към Диди:– Добре ли си?– Нищо ми няма – отвърна тя, оправяйки полата си.– Не трябваше да я блъскаш към терориста – обърна се към Рон с леден глас. –

Той можеше да я убие, а тогава аз щях да убия тебе.– Нямах друг избор – отвърна американецът гузно, омотавайки с подръчни

материали ръцете и краката на Хюсеин.Пътниците от задната част на втори салон започнаха да се обръщат и да

коментират ситуацията. Тъй като те бяха с гръб към мястото, където се бяха разиграли събитията, повечето от тях не бяха наясно какво точно се беше случило. Но все пак, виждайки безпомощно омотаното тяло на терориста, те разбраха, че някой беше предприел нещо за тяхното спасение и започнаха оживено да се питат един другиго какво бе станало.

– Диди, моля те мини сред пътниците и ги накарай да се успокоят – каза Юлиян. – Терористите от първи салон не трябва да подозират нищо.

***Абу Муса продължаваше да следи зорко заложниците в първи салон. Особено

внимаваше с президентските телохранители, които още от началото не му харесваха. Подозираше ги, че замисляха нещо и беше готов при най-малкото съмнение да ги застреля. Но напоследък те си седяха мирно и тихо и дори не се опитваха да си говорят. Може би се бяха примирили със съдбата си или пък се надяваха на милостта им. Глупаци. Така или иначе, след десетина минути всичко щеше да свърши.

В този миг в салона се появи красивата стюардеса и се насочи към него. Лицето й беше пребледняло, а в прелестните й сини очи се четеше страх.

– Господине – обърна се тя към него с треперещ глас. – Вашият приятел от втори салон ви моли да отидете при него.

– Защо? – попита Абу Муса подозрително и ръката му стисна пистолета още по-силно.

– Не знам. Струва ми се, че нещо не му е добре.Свил се е на пода и стене.– По дяволите. Вие сте го отровили – изкрещя терористът и в очите му блеснаха

жестоки пламъчета.– Не, господине. Той не е близвал нищо, откакто излетяхме от Техеран. А там яде

от иранската храна. След това е пил само минерална вода, също от иранската.– Добре – промърмори палестинецът и сграбчи Нина през шията. – Сега ще

видим.

120


Преди да тръгне се извърна към Ханан и й каза на арабски.– Ако нещо стане с мене или не се върна до пет минути, взриви самолета.Девойката кимна, мъчейки се да прикрие обземащата я нерешителност.Бутайки Нина пред себе си, Абу Муса се отправи към втори салон. В кухнята го

чакаше Юлиян, който трябваше да се справи с него, докато бодигардовете на президента обезвредяха Ханан и Мохамед. Само че сценарият бе отново нарушен. Когато минаваха покрай третия ред, Ариел Барух реши, че бе настъпил момента за действие. Протегна крак и ритна с всички сили палестинеца в коляното. Терористът изкрещя от внезапната болка и инстинктивно натисна спусъка на опрения в гърба на стюардесата пистолет. Тъй като пистолетът беше със заглушител, а и изстрелът съвпадна с крясъка му, никой не разбра, че бе стреляно, дори и жертвата, върху чиято бяла блузка изби аленочервено петно. Нина почувства остра болка в гърба, но преди да осъзнае какво точно се бе случило, смъртта я застигна, красивите й сини очи се изцъклиха и тя се отпусна в ръцете на Абу Муса. Ханан реагира най-бързо от всички и с един скок се озова до третия ред, забивайки коляното си в главата на вкопчилия се в Абу Муса израелец. Виждайки, че събитията са на път да излязат извън контрол, Юлиян се втурна в първи салон с пистолет в ръка. Абу Муса, израелецът и Нина се въргаляха по пода, но палестинката беше отлична мишена. Юлиян се прицели в сърцето й и понечи да натисне спусъка, но показалецът му сякаш беше замръзнал и отказа да изпълни заповедта. “Та това момиче е на не повече от двадесет години. Нима мога да го убия? Нима не ми стига една невинна жертва?” Пред очите му като на забавен кадър премина сцената с нахлуването в апартамента, издутината зад пердетата, подаващите се чехли и дулото на пистолета играчка, изстрелите и окървавеното детско трупче.

– Не, не мога да го направя – каза той на глас и отпусна пистолета.Колебанието му трая не повече от секунда, но тя се оказа съдбоносна за самия

него, защото Ханан не се подвоуми да натисне спусъка на своя пистолет. Куршумът го уцели в гърдите и го отхвърли назад. Пред очите му се спусна кървавочервена мъгла и той падна по гръб на пътеката. Озова се в някакъв дълъг тунел, наситен с гъста черна тъмнина, в чийто далечен край се забелязваше бледа светлинка. “Нима това е смъртта?”, помисли си Юлиян миг преди да умре.

– Застреляй израелеца – изкрещя Абу Муса на Ханан, която гледаше като хипнотизирана човека, когото току-що бе убила.

Палестинката насочи пистолета си към Ариел, чието тяло бе захлупило терориста, но решителността й изведнъж се разколеба. Бе застреляла непознатия от втори салон без да й мигне окото, но нямаше сили да стори същото с израелеца. Все пак, той беше евреин и офицер от Мосад.

Телохранителите на президента, които, според първоначалния сценарий, трябваше да се справят с момичето, бяха закъснели с няколко секунди, объркани от непредвидената намеса на израелеца. Все пак, бързо се окопитиха и се хвърлиха върху Ханан, която внезапно се бе вцепенила от нерешителност.

– Стреляй! Убий израелеца – крещеше палестинецът, но вече беше твърде късно.Телохранителите на президента я бяха съборили на пода. Сашо изби пистолета й,

грабна го и се насочи към пилотската кабина. Ники се опита да се докопа до Абу Муса, който, макар и повален, бе все още въоръжен и притежаваше дистанционно устройство, с което можеше да взриви самолета. Налагаше се да действат светкавично преди терористът от пилотската кабина да се намесеше. Междувременно към мелето се присъедини и бодигардът на покойния помощник-държавен секретар, който вместо да помогне, само затрудни действията на колегите си. Абу Муса разбра, че положението е извън контрол и се опита да напипа дистанционното за взривяване на експлозивите, но то бе в джоба на панталона му, а и двете му ръце бяха затиснати от тялото на израелеца.

121


Няколко секунди след началото на бъркотията бай Велин седеше вцепенен от изненада, но когато тялото на Юлиян се строполи до креслото му, реши, че беше крайно време да се намеси. С неочаквана за годините си пъргавина скочи на пътеката, наведе се рязко, грабна пистолета от ръцете на мъртвия и се насочи към кълбото от човешки тела.

Ариел съумя да избие пистолета на Абу Муса, но по този начин освободи лявата му ръка и терористът най-накрая успя да бръкне в джоба си, където беше дистанционното за взривяване на самолета.

***Мохамед погледна замислено часовника си. Минаваше шест часа следобeд местно

време. След по-малко от половин час всичко щеше да е свършило. Разбира се, те нямаха намерение да изпълнят обещанието си да не предприемат нищо преди седем часа. Не бяха чак толкова глупави, за да се оставят българските изтребители да ги свалят. Точно в шест и трийсет щеше да застреля командира и бордния инженер и да забие самолета в електроцентралата. Успя да научи достатъчно за управлението на машината и беше сигурен, че щеше да се справи с тази последна задача. Погледна отново часовника си. Имаше време за още една последна цигара. Фактът, че след петнайсет минути щеше да бъде мъртъв, не го смущаваше ни най-малко. Единственото, което го притесняваше, беше дали ще уцели пети реактор на АЕЦ Козлодуй, който си беше избрал за мишена. Останалото беше без значение.

***В шест часа следобeд бе извършена смяна на изтребителите, следящи отвлечeния

самолет. Пилотът на водача на двойката, полковник Денев, беше един от асовете на военновъздушните сили с близо петнайсетгодишен стаж на Миг 23 и повече от десет хиляди часа нальот. Воденият самолет се пилотираше от капитан Ненчев, сравнително млад, но талантлив летец. И двата изтребителя бяха с подкачено въоръжение, което включваше ракети и оръдия. Командният пункт на базата в Доброславци ги ръководеше по време на излитането, но след като засече целта и им даде курс и височина, насочвайки ги към нея, ги прехвърли на Централния команден пункт, откъдето ги пое оперативната група, начело с главнокомандващия ВВС. След като установи връзка с Централния команден пункт и получи потвърждение на паролата, полковник Денев докладва:

– 345-и, наблюдавам целта.– 345-и, Ягуар, опознайте целта.– 345-и, целта е самолет Ту 154, с български опознавателни знаци, Браво, Танго,

Уиски.– 345-и, принудете целта да кацне на летището в Доброславци.– 345-и, прието – отвърна полковник Денев с пресъхнало гърло.

***Мохамед не беше успял да допуши цигарата си, когато единият от изтребителите

се появи в непосредствена близост пред самолета, направи три наклонявания от крило на крило и изстреля една зелена ракета. Като военен пилот, той много добре знаеше значението на този сигнал: “Внимание, вие сте самолет нарушител.”

Никола го погледна въпросително. Той също беше разбрал сигнала.– Не му обръщай внимание – нареди терористът лаконично.Изтребителят излезе отпред по курса им и направи завой с наклон 20 градуса към

летището за кацане, обозначавайки се с наклоняване от крило на крило. Значението на този сигнал беше съвсем лаконично: “Летете след мене.”

Командирът отново погледна въпросително.

122


– Казах да не му обръщаш внимание – изкрещя иракчанинът раздразнено.Изтребителят мина на паралелен курс с наклоняване от крило на крило и изстреля

една червена ракета. Това значеше: “Изпълнявайте моите команди, в противен случай вашата безопасност не е гарантирана.”

– Да им дам ли знак, че разбираме сигнала и ще се подчиним?– В никакъв случай – кресна Мохамед.– Тогава те ще ни свалят.– Няма да посмеят. Нали обещаха на президента да не ни безпокоят до седем часа

– отвърна терористът, но си личеше, че не беше много убеден в думите си.В този момент в слушалките му прозвуча един напрегнат, но непоколебим глас:– Полет 571. Обаждам ви се от Централния пункт за управление на изтребителите.

Ако не се подчините незабавно на подаваните сигнали, ще бъдем принудени да ви свалим. Разбрахте ли ме?

– Централен пункт за управление, тук полет 571. Не можах да ви разбера. Ако ви е възможно, говорете на руски – отговори иракчанинът с единствената цел да спечели малко време. Трябваше по някакъв начин да приспи вниманието им за минутка-две, време достатъчно, за да забие самолета в електроцентралата.

От Централния пункт повториха предупреждението на руски.– Не можете да ни свалите – каза Мохамед възмутено. – Лично президентът ви,

който, доколкото знам, е и главнокомандващ, ви заповяда да не предприемате нищо преди 19 часа местно време. А сега няма още 18.30.

– Полет 571. Говори главнокомандващият ВВС. Имам заповед от министър-председателя на Република България да ви накарам да кацнете, а ако не се подчините, да ви сваля. Повтарям ви за последен път. Ако не изпълните незабавно заповедите на изтребителите, те ще бъдат принудени да изстрелят ракети срещу вас.

– Да го духаш – отвърна Мохамед. Трябваше да действа незабавно. Явно изтребителите нямаха намерение да си поплюват. Извади пистолета и го насочи към Никола. – Сбогом, капитане, беше ми много приятно.

Миг преди да натисне спусъка, вратата на пилотската кабина се отвори с трясък и вътре нахлу единият от бодигардовете на президента с пистолет в ръка.

– Не мърдай! – изкрещя той.Ръката на терориста трепна съвсем леко преди да натисне спусъка, но това се

оказа решаващо. Вместо в главата, куршумът се заби в рамото на Никола, който, стреснат от неочакваната пареща болка, за миг изпусна щурвала. Самолетът се наклони рязко на една страна и Сашо загуби равновесие. Едва успя да се задържи прав, но първите два куршума, които изстреля към иракчанина, вместо главата му, улучиха стъклото на форточката, което се пръсна на безброй малки парченца. Чу се някакъв шум подобен на експлозия и в кабината нахлу нещо, което приличаше на бяла мъгла. Миг, преди да изгуби съзнание, поради липса на кислород, телохранителят изстреля още два куршума, които, този път, се забиха в главата на терориста, превръщайки я в кървава пихтия. Усещайки, че умираше, Мохамед се опита да натисне дистанционното за взривяване на самолета, но силите му предателски го бяха напуснали.

***През отворената завеса на кухнята Диди видя как Юлиян пада на земята, покосен

от куршума на терористката. Веднага се хвърли към него и почти се сблъска с бай Велин, който бе скочил от седалката си и бе грабнал пистолета на простреляния. Стюардесата се наведе нежно над убития и се опита да напипа пулса му. Започна да масажира сърцето му с тайната надежда да го накара да заработи отново. Опита и изкуствено дишане, но всичко беше напразно.

123


– Остави. Няма смисъл – каза Митко и клекна до нея.Диди вдигна погледа си. Очите й бяха пълни със сълзи, които тя не се опитваше

да скрие.– Точно той ли трябваше да загине?– Много хора загинаха – отвърна Митко отчаяно. – Дано да няма повече.В този миг в първи салон нахлу Рон и започна да заснема баталните сцени и

проснатите по земята трупове.Абу Муса почти беше натиснал копчето на дистанционното управление за

взривяване на експлозивите, когато куршумът, изстрелян от бай Велин се заби във врата му, прекъсна сънната му артерия и предизвика внезапна смърт. Палецът му замръзна върху копчето на стотни от милиметъра преди да предизвика взрива.

В следващия миг самолетът се наклони рязко, а после настъпи разхерметизацията. В салона нахлу студена бяла мъгла и след секунди всички изпаднаха в безсъзнание, вследствие на кислородния глад. С последни усилия, Митко успя да се добере до контейнера с кислородните бутилки. Със забавени от недостига на кислород движения надяна маската и вдиша дълбоко. Подаде другата бутилка на Диди и се насочи към пилотската кабина.

***Никола веднага надяна кислородната маска и въпреки болката и загубата на кръв,

предприе незабавно аварийно снижение. Трябваше в рамките на две-три минути да достигне височина, където кислородът щеше да бъде достатъчен. В противен случай животът на пътниците щеше да бъде сериозно застрашен.

Бордният също си бе сложил кислородната маска и помогна на почти загубилия съзнание бодигард да се възползва от резервната маска. Бай Станко следеше внимателно показанията на уредите, а Сашо гледаше уплашено как екипажът се опитва да се справи с предизвиканата от него авария. На три хиляди метра надморска височина Пилотът хоризонтира самолета и махна маската. Въздухът беше студен и разреден, но все пак ставаше за дишане. Инженерът и телохранителят също свалиха маските си.

В този момент в кабината се появи Митко. Виждайки, че останалите си дишат нормално, той рязко дръпна маската си и попита разтревожено:

– Всичко наред ли е?– Да – отвърна Никола, стискайки зъби. – А отзад как е?– Терористите са обезвредени. Главатарят им бе убит от бай Велин. Нина и един

от пътниците също са мъртви.– Нина е мъртва? – простена командирът, невярващ на ушите си. – Защо точно тя?Митко имаше чувството, че някой вече му беше задавал този въпрос само преди

няколко минути.– Главатарят на терористите я застреля.

***Пилотът на водещия изтребител се свърза с Централния пункт за управление.– 345-и, целта отказва да се подчини на сигналите.Понеже не последва отговор, помисли, че не са го чули и повтори7– 345, целта отказва да се подчини.– 345, Ягуар, унищожете целта – чу в слушалките гласът на главнокомандващия

ВВС. Макар тонът му да беше твърд и непоколебим, личеше си, че му бе коствало върховно усилие, за да изрече тези думи.

– 345-и, разбрано. Пристъпвам към унищожаване на целта.

124


Нагласи прицела на режим захват и се приготви да натисне спусъка. Налагаше си да не мисли, че щеше да унищожи български граждански самолет с невинни пътници на борда, между които и президентът на България. Кой знае защо се сети за пилота пуснал атомната бомба над Хирошима. “Дали и аз ще полудея като него?”, помисли си полковник Денев. “Дали някой ден, измъчван от неизлечими угризения на съвестта, няма да посегна на живота си? Нима ще оставя съпругата си вдовица, а децата сирачета? А дали бих могъл да продължа да живея с това огромно бреме и да се преструвам, че нищо не се е случило?” Казваше си, че сваляйки самолета-нарушител, всъщност спасяваше от гибел цяла България, но това кой знае защо изобщо не го успокояваше. Въздъхна тежко и посегна към спусъка.

Само че в същия миг самолетът предприе неочаквано рязко снижение.– Копелетата мръсни, опитват се да се изплъзнат и да се забият в

електроцентралата – просъска полковник Денев и светкавично предприе необходимите маневри за преследване на нарушителя.

***След като хоризонтира самолета и стабилизира курса на височина 3000 метра, с

което бе премахната непосредствената опасност за пътниците, Никола започна да прави трескави опити да се свърже със земята, но вследствие разхерметизацията и рязкото снижение, а може би и в резултат на престрелката, радиовръзката бе изчезнала.

– По дяволите! – извика той отчаяно. – Само това липсваше.В същия миг зърна водещия изтребител и светкавично предприе наклоняване от

крило на крило.– Не стреляй! – крещеше безпомощно в микрофона, но отговорът беше гробна

тишина.

***Докато полковник Денев извършваше необходимите маневри за догонване на

нарушителя, от Централния пункт за управление му съобщиха, че връзката с гражданския самолет бе прекъснала, но миг преди това се чуло нещо подобно на експлозия. На 3000 метра надморска височина самолетът неочаквано хоризонтира полета си. Пилотът на водещият изтребител нагласи прицела на режим захват, но миг преди да натисне спусъка, нарушителят направи наклоняване от крило на крило. Пръстът му замръзна. Сигналът, който пращеше отвлеченият самолет означаваше: “Разбрах ви, изпълнявам вашите заповеди.”

– 345-и – изкрещя полковник Денев в микрофона. – Целта дава сигнал, че е разбрала и изпълнява заповедите ми.

– 345-и, Ягуар, принудете целта да кацне на летището в Доброславци – отвърна развълнувано главнокомандващият ВВС от Центъра за управление.

До него министър-председателят на Република България изпусна дълбока въздишка на облекчение.

Полковник Денев изпълни заповедта незабавно. Водещият изтребител излезе отпред по курса на отвлечения самолет и направи завой с наклон 20 градуса към летището за кацане, обозначавайки се с наклоняване от крило на крило. Лаконичната заповед на този сигнал гласеше: “Летете след мене.”

Нарушителят направи наклоняване от крило на крило и най-покорно го последва.Тъй като имаше визуална видимост на летището, изтребителят направи кръг над

Доброславци. Този сигнал заповядваше: “Кацнете на това летище.” Самолетът отново направи наклоняване от крило на крило и се насочи към полосата.

125


***След като непосредствената опасност да бъдат свалени от изтребителите премина,

Никола изведнъж почувства огромна отпадналост. Болката не беше много силна, но бе загубил голямо количество кръв и усещаше, че всеки момент можеше да припадне.

– Хей, Митак – прошепна командирът с пресъхнали устни, – изхвърли оная мърша от мястото на втория пилот и седни там.

Бодигардът на президента му помогна да изтеглят трупа на Мохамед извън пилотската кабина, след което Митко зае опразненото кресло.

– Митак – продължи командирът с отпаднал глас, – силите ме напускат с всяка измината секунда. Всеки момент мога да изгубя съзнание.

– Моля ти се, бате Кольо – промълви стюардът отчаяно. – Потърпи още малко. Толкова близко сме до спасението.

– Както и да е. Дори и да успея да кацна, едва ли ще имам сили да натискам спирачките и да държа здраво щурвала. Ще трябва да ми помогнеш.

– Не знам дали ще се справя – промърмори неуверено.– Хайде, баща ти беше отличен пилот. Все някога ти е показвал как се държи

щурвала.– Ще направя, каквото мога, но, моля ти се, дръж се и ти.Изведнъж залязващото слънце нахлу в кабината и лъчите му огряха лицето на

Никола. Природният му мургав тен беше отстъпил място на неестествена жълтеникава бледност. Митко се уплаши, че той наистина можеше да умре всеки момент. В далечината вече се виждаше полосата на летището в Доброславци, но изведнъж командирът се отпусна и затвори очи.

– Бате Кольо, моля те, недей! – изкрещя стюардът, обзет от паника. – Бате Кольо, събуди се!

Но командирът не даваше никакви признаци на живот.– Митко, моля те, дръж щурвала - изпищя бай Станко с изтънял от страх глас.

След това се обърна към бодигарда на президента. – Бързо донеси едно шише вода и някакъв алкохол.

Сашо изхвърча моментално и след няколко секунди се върна с бутилка минерална вода и половинка водка.

– Залей го с водата и му налей малко водка в устата – кресна му бордният и се извърна към стюарда. – Моля те дръж здраво щурвала и намали малко скоростта.

– Как да я намаля? – проплака Митко.Бодигардът изля водата върху главата на Никола и напъха бутилката с водка в

устата му. Отначало командирът се задави, но после преглътна и след миг отвори очи. Изгледа ги с недоумяващ поглед и понечи пак да заспи.

– А, не – изкрещя Сашо и му зашлеви един шамар. – Първо ще кацнеш, после ще спиш.

– Добре, де – промърмори пилотът замаяно. – Исках да си почина само за минутка.

– Ще почиваш после.– Командир, намали скоростта и височината – изкрещя бай Станко. – Ще

изпуснем полосата.– Няма страшно – отвърна Никола и се зае с управлението на самолета. – Ще ми

четете ли данните.– Сто метра, деветдесет, осемдесет, седемдесет, шестдесет, петдесет, четирийсет,

трийсет, двайсет, десет.

126


Задните колесници опряха пистата. Пилотът включи реверса и пусна предния колесник. Изглежда с това силите му го напуснаха окончателно и той се свлече безжизнен на седалката. За миг оставен без контрол, носът на самолета кривна встрани.

– Митко, дръж щурвала! – изкрещя бордният с истеричен глас.С върховни усилия стюардът успя да изправи самолета миг преди да заорат в

нивата.– Натисни здраво спирачките! – извика инженерът отново.Стюардът скочи с всички сили върху спирачките, но въпреки това краят на

полосата застрашително приближаваше.– По-силно! – крещеше бай Станко.По лицето на Митко течаха струи пот. Напрегна всички сили на мършавото си

тяло и на метър от края на полосата самолетът най-после спря неохотно.За миг Никола отвори очи, погледна към стюарда и се усмихна измъчено.– Баща ти рулираше по-добре, но нейсе.После отново се отпусна на седалката. Очите му останаха отворени, но в тях вече

нямаше живот.– Бате Кольо, моля те не умирай – простена Митко и се хвърли към него,

опитвайки се да го съживи, но вече беше твърде късно. Затвори внимателно очите му и избухна в отчаян плач.

***След хоризонтирането на самолета на 3000 метра височина, пътниците

постепенно започнаха да се съвземат. Ники, бодигардът на президента, бе един от първите, които дойдоха в съзнание. Заедно с израелския си колега Ариел, бай Велин и американският служител от сигурността, завързаха Ханан и внимателно измъкнаха дистанционното от мъртвата ръка на Абу Муса. По същия начин постъпиха и с изхвърления от пилотската кабина труп на Мохамед. След като се убедиха, че терористът от задния салон е здраво завързан и последното дистанционно е под контрол, можеха да си отдъхнат. Непосредствената опасност от взривяване на самолета бе отстранена. Оттук нататък всичко беше в ръцете на пилота. Диди направи съобщение, с което уведоми пътниците, че положението беше под контрол. След това подробно ги инструктира за аварийно кацане. Единственият им проблем беше Рон, който упорито отказваше да си седне на мястото. Беше включил камерата си към мобилния си телефон и се опитваше да осъществи на живо репортажа на живота си. Служителите на сигурността понечиха да подходят силово към него, но стюардесата ги възпря, обяснявайки им, че това бе човекът, спомогнал най-много за обезвреждането на терориста в задния салон.

***В Централния пункт за управление, където освен главнокомандващия ВВС, се

намираше почти цялото правителство, цареше напрегнато оживление. Непосредствената опасност от взривяване на електроцентралата бе отпаднала, но все още много неща не бяха ясни. Поради каква причина самолетът-нарушител се бе подчинил на изтребителите? Каква беше тази експлозия и последвалото я рязко снижение? Защо бе изчезнала радиовръзката? Нещата щяха да се изяснят след десетина минути, когато се очакваше самолетът да се приземи в Доброславци.

В залата нахлу министърът на външните работи. Изглеждаше притеснена.– Господин министър-председател, израелците молят за разрешение

антитерористичният им екип да кацне в Доброславци и да атакува отвлечения самолет веднага след приземяването му, докато още рулира.

127


– В никакъв случай. Ние нямаме представа какво точно се е случило на борда. Докато не разберем, никой няма да атакува самолета.

– Специализираният ни отряд за борба с тероризма също ще кацне в Доброславци след няколко минути – обади се министърът на вътрешните работи. – Какво да им заповядам?

– Да обградят самолета, но да не предприемат нищо без изрична заповед.В залата се втурна генералният директор на Българската национална телевизия.– Господин министър-председател, подвижното студио е готово.Веднага след като отвлеченият самолет бе подал сигнал, че щеше да се подчини

на изтребителите, премиерът бе решил да направи обръщение към нацията, в което да успокои хората, че непосредствената опасност от взривяване на АЕЦ Козлодуй беше отминала.

– Добре – кимна той и се насочи към импровизираното студио.Докато правеше своето обръщение към нацията, двата хеликоптера със

специализирания отряд за борба с тероризма се приземиха на летището в Доброславци. Почти едновременно с тях кацнаха и израелските командоси. Пристигането на отвлечения самолет се очакваше всеки момент.

– Ето го! – извика някой развълнувано и всички погледи се насочиха към небето.Самолетът се насочваше към полосата за кацане. Все още беше на доста голяма

височина и като че ли имаше опасност да подмине летището. В последния момент направи рязко снижение и задните колесници докоснаха пистата. След секунди и предният допря земята. Беше кацнал с по-голяма от нормалната скорост и за миг пилотът като че ли загуби управление. После машината бе овладяна, но изглеждаше, че полосата нямаше да й стигне. Все пак, на метър преди края й, самолетът най-после спря. Веднага след него, последователно се приземиха двата изтребителя. С включени сирени линейките и джиповете с командосите се насочиха към полосата. Спряха на десетина метра от самолета и направиха плътен кордон около него. В този момент предната врата на самолета се отвори и на изхода се показа една фигура с мегафон в ръка. Снайперистите веднага я взеха на прицел, но моментално отпуснаха оръжието си. Бяха познали президента на България.

– Господа – прозвуча от мегафона добре познатият на всички глас, само че сега беше малко пресипнал от вълнение. – Самолетът е под контрол. Терористите са обезвредени. За съжаление и сред нас има пострадали. Моля линейките да се приближат.

От самолета бяха изхвърлени надуваемите пързалки и за по-малко от пет минути пътниците и екипажът бяха евакуирани. Телата на Валя, Нина, Никола, Юлиян, Абу Муса и Мохамед бяха натоварени на линейките. Възрастният евреин от първи ред на втори салон и още няколко пътници получиха лекарска помощ, но състоянието им не бе тревожно. Хюсеин и Ханан бяха предадени на командосите, които им поставиха белезници и ги качиха на единия хеликоптер. Останалите живи членове на екипажа, бай Станко, Митко, Диди и Ирена, бяха качени на другия хеликоптер. Специален самолет, Як 40, откара в София президента, сътрудниците му и останалите официални лица. За обикновените пътници и журналистите беше осигурен автобус.

***Половин час след излъчването на обръщението на министър-председателя, на

екрана на телевизорите се появи президентът на Република България, който извести окончателното приключване на инцидента с отвлечения самолет на “Балкан” и обяви еднодневен траур в памет на жертвите. След това прочете указ, с който се присъждаха ордени “Стара планина” на помощник-държавния секретар на САЩ Джеймз Никълсън, посмъртно, на посланика на Израел в София Арон Коен, посмъртно, на командира на

128


самолета Никола Христов, посмъртно, на втория пилот Петър Ставрев, посмъртно, на бордния инженер Станко Станков, на старшата стюардеса Валентина Николова, посмъртно, на стюардесите Нина Стоянова, посмъртно, Диана Тонева, Ирена Гочева, на стюарда Димитър Генов, на служителя на Дирекция “Сигурност и защита” Велин Велинов, на капитан Юлиян Михайлов, посмъртно, на телохранителите на президента майор Николай Николов и подполковник Александър Петров, на израелския офицер Ариел Барух и американския му колега Стивън Стоун, както и на журналиста от Асошиейтид прес Роналд Маккензи.

***Докато президентът четеше имената им по телевизията, бай Станко, Митко, Диди

и Ирена напускаха летището през служебния изход.– Честита ти внучка – извика съпругата на бай Станко и се хвърли на шията му,

задавяна от ридания.Приятелят на Диди беше спрял мерцедеса си на непозволено място и се

разправяше с полицаите, докато тя съкрушено се настаняваше на предната седалка.Съпругът на Ирена я целуваше радостно, а тя още трепереше от страх и сълзите й

капеха неспирно.Стюардът се огледа замаяно и се усмихна горчиво.– Само мене никой не ме чака.– Така си мислиш – чу се зад него един жизнерадостен момичешки глас.– Вероника – извика Митко изненадано. – Какво правиш тука?– О, ти си спомняш името ми – възкликна радостно тя. – Помислих си, че няма да

имаш нищо против, ако дойда да те посрещна, макар че доста се позабавихте.– Разбира се – отвърна развълнувано и я прегърна с треперещи ръце. – Знаеш ли,

там горе, докато очаквах смъртта, често си мислех за тебе.В очите на момичето се появиха сълзи.– Ако знаеш само, колко се притеснявах за тебе – изхлипа тя. – До последния

момент не знаех дали си жив или не.Малко встрани от тях, съпругите на командира и втория пилот, майката на Нина,

синовете на Валя и бащата на Юлиян напразно очакваха своите близки.

129


ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

В кабинета на заместник-директора (операции) на ЦРУ Дейвид Ваксберг цареше гробна тишина, нарушавана единствено от възбудения глас на говорителя на CNN, който изнасяше последните подробности около успешно приключилия инцидент с отвлечения самолет на българската авиокомпания “Балкан”.

– А сега, драги зрители, ще излъчим любезно предоставения ни от Асошиейтид прес документален репортаж, заснет от кореспондента на агенцията Рон Маккензи, който е бил един от заложниците в самолета и е участвал лично в акцията по обезвреждането на терористите.

На екрана се появи омотаното в подръчни материали тяло на Хюсеин, после камерата проследи Юлиян, който се насочваше към кухнята с пистолет в ръка. Последваха неясни сцени от мелето в първи салон, след което настъпи разхерметизацията и образът почти изчезна. След това бе проследено аварийното кацане и появата на президента на България на изхода на самолета.

– Тъпи, ислямски копелета – изсъска Дейвид Ваксберг и натисна копчето на дистанционното. Образът на президента на България изчезна, тъкмо когато вдигаше мегафона към устните си. – Едно нещо не могат да свършат като хората.

Отново настъпи тягостна тишина. Ашрауи и Джонсъс бяха забили погледи в земята. Когато телефонът иззвъня всички трепнаха, стреснати от неочаквания шум. Дейвид включи спикерфона и вдигна слушалката.

– Господин Ваксберг? – попита един глас, който никой от тримата в стаята не можеше да сбърка.

– Аз съм, господин президент – отвърна заместник-директорът на ЦРУ с уморен глас. – Слава Богу, всичко приключи. Да се надяваме, че след удара, който ще им нанесем, покровителите на тероризма няма да се съвземат никога.

– Никакви удари няма да нанасяме, господин Ваксберг – прекъсна го президентът рязко. – Особено след като всичко приключи благополучно.

– Благополучно? Та те убиха помощник-държавния секретар на САЩ. Нима забравихте това?

– Никога няма да го забравя. И виновните ще си получат заслуженото. Но въздушни удари над Иран и Сирия няма да има. Току-що отмених заповедта за операция “Възмездие”.

– Но това е лудост. Сега ни се размина на косъм, но следващият път кой знае какво ще се случи. Ако оставим ненаказани организаторите на заговора, те ще го възприемат като слабост от наша страна и ще…

– Няма да оставим организаторите на заговора ненаказани – прекъсна го президентът грубо. – Всички, участвали в разработването и осъществяването на незаконната операция с кодово име “Вавилон”, ще получат строго, но заслужено наказание.

– Не ви разбирам, господин президент – гласът на заместник-директора бе неестествено изтънял, а лицето му бе по-бяло от това на снежен човек.

– Току-що, главният прокурор на САЩ подписа заповедта за вашето арестуване. Моля ви да се въздържате от необмислени действия. Без това причинихте на нашата велика страна достатъчно неприятности, ако мога да се изразя по този евфемистичен начин.

– Господин президент – отвърна с треперещ глас. – Винаги съм работил за доброто на моята родина, САЩ. Ако някъде съм сбъркал, нека Бог да ме съди.

Остави слушалката и погледна изпитателно двамата си сътрудници.

130


– Някой ни е издал.– Дейвид, знаеш, че бих дал всичко, за да унищожа ислямския тероризъм – каза

Ашрауи с обиден глас.– Дейв, на теб дължа живота си. Ако смяташ, че съм те предал, можеш да го

вземеш – намеси се и Джонсън развълнувано.– Знам, приятели, че не сте вие. И за миг не съм се усъмнил във вас. Но въпреки

това, някой ни е издал.Другите двама мълчаха смутено.– Все пак не това е най-важното в момента. Трябва да погледнем истината в очите.

Претърпяхме пълен провал. След малко агентите на ФБР ще почукат на вратата. Не знам до какво точно са се добрали, но след като аз, така или иначе съм разкрит, ще поема цялата отговорност. Ще се опитам да ви прикрия. Вие трябва да останете невредими и да продължите делото.

– Дейв, не е честно. Бяхме се разбрали, ако нещо се издъни, аз да поема отговорност за всичко – намеси се Джонсън. В очите му блестяха сълзи.

– Благодаря ти, Дон, но какъв е смисълът да изгърмим и двамата – отвърна Ваксберг развълнувано.

– Дейв, ако се наложи да свидетелствам в твоя полза, ще го направя, дори това да ми коства живота – намеси се Ашрауи с тих, но решителен глас.

– В никакъв случай, Антоан – прекъсна го заместник-директорът. Опитваше се да изглежда строг, но усещаше някаква буца в гърлото си, а в очите му се появи издайническа влага. – Приятели, благодаря ви за всичко. Вече е време да тръгвате. Нека Бог да ви закриля.

Джонсън и Ашрауи го прегърнаха мълчаливо и напуснаха кабинета. Когато вратата се затръшна след тях, Ваксберг извади един бял лист и собственоръчно написа писмо до главния прокурор, в което пое цялата отговорност за операция “Вавилон”, изрично подчертавайки, че никой от сътрудниците му, участвали в изпълнението на задачи, свързани с нея, не е знаел истинските цели на плана и факта, че се е действало без разрешението на директора. Подписа се, постави листа на видно място върху бюрото си и въздъхна дълбоко. След това отключи сейфа си и изгори всички документи, свързани с операция “Вавилон”. После бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си, извади 38-калибровия си служебен пистолет, налапа дулото, промърмори някаква еврейска молитва и натисна спусъка. Агентите на ФБР, които в този момент излизаха от асансьора, чуха изстрела и се затичаха към кабинета му. Завариха заместник-директора (операции) на ЦРУ да лежи отпуснат върху бюрото си с разбит череп, от който се стичаше кръв, примесена с мозък. Беше по-мъртъв от всичките си мъртви предци.

***Самуел Блументал, заместник-директор на израелското външно разузнаване,

известно по света като Мосад, се готвеше да напусне страната си. Но преди да хване самолета за Франкфурт, трябваше да се погрижи за още едно нещо. Един от командосите на заминалия за България антитерористичен екип беше негов личен довереник. Дължеше му кариерата и живота си и трябваше да му свърши една последна услуга. Свърза се с него по мобилния телефон и му даде кратки указания. Беше сигурен, че щеше да се погрижи за момичето. В никакъв случай не беше сантиментален тип, напротив. Още като студент, идеализмът му се беше сблъскал с жестоката действителност и бе претърпял пълно крушение. Оттогава насетне, беше станал свидетел на много долни предателства, безскрупулни убийства и неморални сделки. Всичко това, отдавна не го впечатляваше. И все пак, когато нареди на доверения си командос да се погрижи за момичето, нещо в сърцето му трепна. Не искаше да си признае, но я беше харесъл от пръв поглед. Тя

131


толкова му напомняше за един младеж, изпълнен с романтична вяра и идеализъм. Младежът, който двайсет години по-късно, се бе превърнал в един застаряващ циник и опортюнист. За нея поне не съществуваше такава опасност.

Когато неговият добър приятел и далечен роднина Дейвид Ваксберг го посвети в операция “Вавилон”, Блументал възприе идеята с искрено възхищение. Обеща да сътрудничи и помага с каквото може. Дори, нещо повече. Жертва една от най-добрите си агентки, внедрявайки я сред терористите от “Партията на Аллах”. Сара Перец беше на двайсет години, красива, интелигентна и готова за саможертва. Тя беше родена в едно от еврейските военизирани селища на окупирания Западен бряг на река Йордан. Баща й бил офицер в израелската армия, а майка й учителка в местното училище. Когато била на единайсет години, палестински партизани нападнали къщата им. Бащата и двамата по-големи братя били зверски убити. Майката и дъщерята били няколкократно изнасилени и пребити. След този случай, майката полудяла и няколко месеца по-късно починала в психиатрията на телавивската военна болница. Сара била настанена в специално училище-интернат за деца, сираци на военни. Въпреки страхотния шок, който преживяла, някак си успяла да запази разсъдъка си. Завършила с отличие и постъпила в израелската армия, с единствената цел да отмъсти на палестинците. Природната й интелигентност, отличното владеене на арабски език и солидната й армейска подготовка, привлекли вниманието на специалните служби. Приела с готовност да работи за Мосад и за кратко време се бе превърнала в един от най-ценените агенти. Когато Блументал й предложи да я внедри сред терористите, Сара нито за миг не се поколеба, въпреки че й беше пределно ясно, че отиваше на сигурна смърт. Така, тя се превърна в Ханан и стана съпруга на Абу Муса. По този начин, действията на терористите от “Партията на Аллах” можеха да бъдат следени и манипулирани много по-лесно. На практика, Самуел планираше и ръководеше действията на палестинеца и шайката му терористи. За съжаление, някакво тъпо българско бивше ченге се беше оказало на неподходящо място в неподходящо време и беше объркало гениално замислената операция “Вавилон”. Блументал въздъхна дълбоко. Беше се провалил. Беше се компрометирал. Тези, които бяха вложили толкова време, пари и усилия в него, никога нямаше да му простят. От днес насетне, щеше да се превърне във вечно озъртащ се беглец, който непрекъснато щеше да трепери за живота си. Заместник-директорът на Мосад не си правеше особени илюзии за бъдещето. Знаеше, че две от най-мощните разузнавателни служби в света щяха да го поставят в списъка на приоритетните си мишени. Все пак, щеше да опита да им се изплъзне. Разполагаше с няколко тайни сметки в различни краища на света, познаваше някои влиятелни хора, на които можеше да разчита и знаеше две-три местенца в джунглите на Амазонка, където би могъл да се укрие за известно време. По-добре това, отколкото да се самоубиеше или да се оставеше на милостта им. Защото такава просто нямаше да има.

***Генерал Олег Нехорошев, заместник-директор на Службата за външно

разузнаване на Русия и шеф на близкоизточния отдел, седеше в кабинета си и с нетърпение поглеждаше часовника си. Въпреки огромното напрежение, което го беше обзело, видът му с нищо не издаваше, че следващите няколко минути щяха да бъдат най-съдбоносните в неговия живот. Ако събитията се развиеха по начина, по който ги беше планирал, а нямаше причини това да не станеше така, щеше да се превърне в автор и изпълнител на най-мащабната операция в историята на руското разузнаване. Щяха да го назначат за директор на Службата на мястото на сегашния й ръководител, който щеше да се оттегли в заслужена пенсия. Освен това, му бяха намекнали, че можеше да направи кариера и в политиката. Защо не? Беше интелигентен, имаше солидно образование,

132


знаеше чужди езици, беше работил дълги години на Запад. Сегашният министър-председател, който също беше бивш директор на Службата, можеше да го назначи за външен министър, а някой ден…Генерал Нехорошев въздъхна блажено, унесен в мечтите си. Беше имал шанс в живота си и беше успял да се възползва максимално от него.

Всичко започна преди повече от двайсет години, когато беше млад офицер в КГБ и отговаряше за студентите в Московския държавен университет. Успя да разкрие малка група първокурсници, които се опитваха да се правят на дисиденти. Лидер и идеолог на студентите беше някой си Самуел Блументал. Капитан Нехорошев си направи труда да го проучи в детайли. Той беше син на професор доктор Арон Блументал, виден съветски учен, починал преди няколко години. Арон Блументал беше завършил физика в навечерието на Отечествената война и поради изключителните си способности, веднага бил назначен на работа в един строго секретен институт към Министерството на отбраната. Когато Сталин заповядал на съветските учени да създадат атомна бомба, младият Арон бил привлечен като асистент в екипа, занимаващ се с изпълнението на тази отговорна задача. Блументал бил изключително талантлив като учен, но представите му за света и политиката били твърде повърхностни и наивни. Много преди Андрей Сахаров, който работел в същия екип, да надигне глас против милитаризма и тиранията, младият Арон споделил пред колеги съмненията си в правотата на тяхното дело. Той смятал, че ядреният синтез трябвало да се използва за мирни цели, за благото на човека, а не за неговото унищожение. Въпреки изключителните способности на Блументал като учен, когато еретичните му мисли били докладвани на политическите ръководители на проекта, съдбата му била предрешена. Лично Сталин заповядал да го третират като враг на Партията и Родината. На закрит процес бил осъден по бързата процедура на доживотен изправителен труд в един от лагерите на прочулия се по-късно ГУЛАГ. Младият учен имал изключителен късмет, че комендантът на лагера бил сравнително интелигентен човек, който веднага оценил способностите му и го използвал за задачи, изискващи умствена, а не физическа сила. Така не му се налагало да сече и товари дървесни трупи на минус 40 градуса студ, нещо, което крехката му физика едва ли би издържала. По този начин успял да доживее до заветната 1956 година, когато на Двайсетия конгрес на КПСС, новият генерален секретар Никита Хрушчов осъдил култа към личността на Сталин и неоправданите репресии спрямо невинни хора. Арон бил освободен от лагера и реабилитиран. Няколко месеца по-късно се оженил и му се родил син Самуел. Работил дълги години в Съветската академия на науките, станал професор и доктор на физическите науки и починал през 1973 година като уважаван учен. Некрологът му бил подписан от известни и високопоставени хора, дори и официозът “Правда” публикувал кратки биографични бележки за него. След освобождаването му от лагера, нямаше никакви данни Блументал да бе правил антисъветски изказвания и да се беше свързвал с дисидентски групи. Но ето, че сега синът му се беше забъркал в антидържавна дейност. От информацията, с която разполагаше, Нехорошев знаеше, че Самуел бе интелигентен и способен младеж със силно изявени лидерски качества. Общо взето, това беше известно на всички, които познаваха младия Блументал. Но офицерът от КГБ разполагаше и с поверителни сведения, които хвърляха светлина върху някои малко известни страни от характера и психологията младежа. От идеологическа гледна точка, той бе твърде неориентиран и непостоянен. Единствената стабилна основа, върху която беше застанал, беше яростния му антисъветизъм и антикомунизъм. Но, когато трябваше да предложи някаква алтернатива, той се луташе из социалдемокрацията и либерализма, минаваше през консерватизма и десния радикализъм и достигаше до крайния ционизъм. Според информаторите, Самуел страдал от болезнена амбиция за самоизява и бил готов на всичко, за да я задоволи. Капитанът беше наредил да проучат внимателно и личния му живот, но там не можаха да открият никакви слабости, които биха могли да го

133


компрометират и чрез които биха могли да го изнудват. Блументал почти не пиеше, не обичаше шумните студентски купони, наклонностите му бяха хетеросексуални и си имаше сериозна приятелка, на която не изневеряваше. Офицерът от КГБ почти се беше отчаял, когато, препрочитайки досието, попадна на нещо, на което досега не беше обърнал внимание. Самуел мразел насилието и изпитвал истински ужас от физическата болка. Една драскотина и няколко капки кръв били в състояние да го извадят от равновесие. Нехорошев се усмихна самодоволно. На другия ден младият дисидент беше прибран на излизане от Университета, беше набутан в една служебна кола със затъмнени стъкла и беше докаран в централата на КГБ на площад “Джержински”. Капитанът се опита да проведе дружески разговор с него, но студентският лидер се развика, че не би казал и дума в отсъствието на адвокат, поиска да види заповедта за задържането си и заплаши, че арестуването му щяло да предизвика международен дипломатически скандал, тъй като било грубо нарушение на хелзинкските споразумения, подписани и от СССР. Нехорошев се усмихна разбиращо и нареди да го отведат. На другия ден двама служители разведоха Самуел из Лубянка и го направиха свидетел на някои от разпитите на задържаните. После го затвориха в една килия с рецидивисти от кавказките републики. На следващата сутрин го заведоха при капитана. Един поглед беше достатъчен на офицера от КГБ, за да разбере, че младежът се бе пречупил. Останалото беше лесно. Блументал беше освободен още същия ден и разказа на другарите си как, въпреки свирепите мъчения, на които бил подложен, не бил отронил нито дума и мръсниците били принудени да го пуснат, тъй като нямали никакви доказателства. Постепенно името му стана известно в дисидентските кръгове, особено в еврейските. Правозащитни организации отвъд желязната завеса започнаха да го споменават в докладите си. В следващите няколко години Самуел беше арестуван три-четири пъти, но винаги съветските власти се виждаха принудени да го освободят, за да избегнат международни скандали. Все пак, студената война бе смекчена от разведряването. В началото на осемдесетте години младият дисидент се опита да организира демонстрация против антисемитизма на съветските власти. За пореден път беше арестуван и въпреки протестите на западни политици и правозащитници, бе осъден на пет години изправителен труд. Това предизвика изключително остра реакция от Израел, подкрепена от администрацията на Рейгън. Последваха неофициални преговори и след няколко месеца изтощителни пазарлъци Блументал бе освободен от лагера, но веднага му бе отнето съветското гражданство и бе принуден да напусне страната. В Тел Авив го посрещнаха като национален герой. Пред него се откриваха блестящи възможности за политическа кариера, но малко неочаквано, той предпочете да отдаде силите си на тихия фронт. За няколко години направи блестяща кариера, минавайки през всички стъпала на йерархията и в началото на деветдесетте години бе назначен за заместник-директор на външното разузнаване, известно по света като Мосад. През тези години Самуел нито веднъж не потърси връзка с покровителите си от КГБ, защото задачата му бе не да предава текуща информация, нещо което би го компрометирало твърде бързо. Целта, която си бяха поставили руснаците, беше много по-дългосрочна и глобална. Блументал трябваше да проникне до върховете на израелското разузнаване и да се свързва с покровителите си само в изключителни случаи. Когато преди година Олег Нехорошев получи доклада му във връзка с подготвяната от ЦРУ операция “Вавилон”, той си даде сметка, че усилията и средствата, вложени в Самуел, са дали очаквания резултат, а търпението, което бяха проявили, си заслужаваше цената. Генералът докладва веднага на шефа си и той поиска незабавна среща с президента, министър-председателя и министъра на външните работи.

134


“Свършили сте чудесна работа”, заяви президентът, след като изслуша доклада.”Още днес ще позвъня на президента на САЩ и ще го уведомя какви гадни планове кроят зад гърба му.”

“И какво ще спечелим от това?”, попита Нехорошев с невинен глас.Президентът го изгледа неразбиращо.“Ще спасим света от катастрофа. Освен това, няма да позволим на САЩ да се

разправят с Иран и Сирия.”“И ще компрометираме един безценен агент в Израел. За колегите от ЦРУ и

Мосад няма да бъде трудно да разберат откъде е изтекла информацията. Плюс това, докато операция “Вавилон” не бъде реализирана, няма да има консумирано престъпление. Американците винаги могат да отрекат съществуването й и да потулят случая. А що се отнася до Сирия и Иран, съгласен съм, че не трябва да допуснем САЩ да се разправят с тях. Но те трябва да разберат много ясно кой ги е спасил от разруха и да си платят съответната цена за това. Защото напоследък, режимите в Дамаск и Техеран, като че ли забравиха благодарение на кого са дошли и са се задържали на власт.”

“Все още не ви разбирам”, промърмори президентът намръщено, но в очите му проблясваше любопитство.

Тогава той им изложи своя план. Отначало го обявиха за шизофреник и психопат, но той успя да се обоснове с логични доводи, които противопостави на техните емоционални възражения. Шефът му симпатизираше на плана, но не смееше да обяви публично подкрепата си, преди това да са сторили политиците, така че генерал Нехорошев трябваше да се защитава сам срещу трима. Пръв на негова страна премина министърът на външните работи, който, като бивш шеф на Службата за външно разузнаване и настоящ дипломат, бе осъзнал гениалността на плана и стратегическите придобивки, които можеха да се извлекат от него. После, с общи усилия, успяха да сломят съпротивата на министър-председателя и започнаха да увещават президента. След няколкочасов спор, върховният лидер на Русия се изправи и заяви с леден глас:

“Добре. Постъпете както сметнете за необходимо. Но искам да помните, че аз не съм присъствал на този разговор и не знам нищо.”

Това им беше напълно достатъчно. Макар и неофициално, операция “Чакал” беше получила благословия от най-високото място. Останалото беше упорита работа по изпипване на детайлите и прецизно предвиждане на всички възможни препятствия. Но това вече беше задължение на Самуел Блументал. На Нехорошев не му оставаше нищо друго, освен да седи и да чака. Нещо, което той умееше да прави.

Генералът погледна отново часовника си. Съвсем скоро търпението му щеше да бъде възнаградено. След по-малко от пет минути, отвлеченият самолет на Авиокомпания “Балкан” щеше да се забие в атомната електроцентрала в Козлодуй и щеше да предизвика небивала екологическа катастрофа, по-страшна от тази в Чернобил. След това, американският президент щеше да направи обръщение към нацията и света на живо. С просълзени очи и разтреперан от гняв глас той щеше да обяви от телевизионния екран, че американски бойни самолети бяха излетели от базите си в Близкия Изток и бяха на път за Иран и Сирия, за да нанесат съкрушителен удар по организаторите на този безумен терористичен акт. В същото време, министър-председателят на Русия щеше позвъни на държавния секретар на САЩ и щеше да го уведоми, че руското разузнаване разполагаше с неопровержими доказателства, че отвличането на българския самолет и последвалите трагични събития бяха част от заговор, организиран от заместник-директора (операции) на ЦРУ Дейвид Ваксберг. Руският премиер щеше да намекне деликатно на американския си колега, че ако САЩ нанесяха удар по Сирия и Иран, целият свят щеше да научи за операция “Вавилон”.

135


“Русия разбира много добре, че това би дискредитирало САЩ за години напред и би означавало политическа смърт за президента”, щеше да продължи той с мек глас. “Нашият президент съчувства искрено на вашия и е готов да прояви дискретност, спасявайки репутацията на САЩ, разбира се, ако последните са готови на някои дребни отстъпки.”

След това руският премиер щеше да постави условията.Първо: обща декларация на президентите на САЩ и Русия, в която се заявява, че

благодарение на дипломатическите усилия на външните министри на двете страни, САЩ се отказват от наказателен удар срещу Сирия и Иран, но ги предупреждават най-категорично да прекратят всякаква подкрепа за терористични групи.

Второ: таен протокол, в който САЩ се съгласяват Сирия, Иран, Ирак, Афганистан и бившите съветски републики в района: Азербайджан, Узбекистан, Таджикистан, Грузия и Армения, да останат преимуществено в сферата на руското влияние.

Трето: САЩ да се откажат от приемането в НАТО на прибалтийските републики, Румъния и България.

Четвърто: САЩ да упражнят своето влияние върху Международния валутен фонд и Световната банка за отпускане на дългосрочни кредити при облекчени условия за руската икономика в размер на петстотин милиарда долара.

Американският президент нямаше да има кой знае какъв избор и щеше да бъде принуден да се съгласи, а руското ръководство щеше да знае много добре, че дължеше този изключителен дипломатически успех на гениалността на генерал Нехорошев и щеше да му се отблагодари по подобаващ начин.

Сладките мечти на заместник-директора на Службата за външно разузнаване бяха прекъснати от резкия звън на телефона.

Вдигна слушалката и изведнъж цялата кръв се дръпна от лицето му. Има моменти, в които очакваш да получиш наградата за нещо, което си изграждал внимателно с години и в което си вложил всичките си сили и цялото си време, жертвайки личния си живот и дребните удоволствия на всекидневието в името на нещо голямо, но вместо това научаваш, че една тъпа случайност в лицето на някакви безмозъчни български ченгета е разрушила всичко. Сърцето на Генерал Нехорошев не беше подготвено за това. Той изпусна слушалката, хвана се за гърдите и се свлече на пода в предсмъртни гърчове.

***Министър-председателят на Русия затвори телефона и въздъхна тежко. След като

операция “Вавилон” се бе провалила в последния момент, той не възлагаше особени надежди на разговора с американския държавен секретар, защото както съвсем правилно бе отбелязал навремето генерал Нехорошев, престъплението не бе консумирано, или поне не напълно. Все пак, като бивш шеф на външното разузнаване и бивш външен министър, той знаеше отлично, че бе длъжен да се възползва максимално от ситуацията, независимо, че бе претърпяла съществени отклонения от първоначално замисления план. Тъй като президентът на Русия отново беше в болница, на него се падаше отговорната задача да се договори с американците.

На ултимативното му настояване САЩ да се откажат от масирани въздушни удари по Иран и Сирия, държавният секретар го уведоми с любезен тон, че президентът вече бе отменил заповедта си за наказателната акция. По втория пункт, получи категоричен отказ за подписване на таен протокол, разпределящ сферите на влияние в Близкия и Средния Изток, но държавният секретар го увери, че САЩ щяха да уважават и в бъдеще законните интереси на Русия към бившите съветски републики в региона.

По третия въпрос, първият американски дипломат заяви решително, че желанието за влизане в НАТО на прибалтийските републики, Румъния и България бе тяхно

136


суверенно право, но обеща, че то по никакъв начин нямаше да бъде насочено срещу Русия, на която също щеше да бъде предложено широко сътрудничество във военната област.

По четвъртото искане, му беше дадено уверение, че САЩ щяха да направят всичко възможно, за да осигурят финансова помощ за успешното осъществяване на пазарните реформи в руската икономика.

След всичко това, премиерът на Русия заяви с половин уста, че засега щеше да запази в тайна операция “Вавилон”, но за в бъдеще си запазваше правото, ако се наложеше, да разкрие пред света кой бе стоял зад отвличането на българския самолет.

Министър-председателят направи няколко крачки из кабинета си. След внимателен анализ на постигнатото, реши, че при така стеклите се обстоятелства, резултатът бе сравнително добър. Усмихна се иронично. “Политиката е баланс на възможните компромиси.” Къде беше чувал тази сентенция? Или може би тя беше негово лично творение.

137


ЕПИЛОГ

Същата нощ след приключването на кризата с отвлечения български самолет, въпреки подсилената охрана, неизвестен убиец успя да се промъкне в МВР болница и да удуши настанената там терористка. Това убийство остана неразкрито.

Хюсеин беше осъден на доживотен затвор и излежава присъдата си в Белене.Останалите живи членове на екипажа бай Станко, Диди, Ирена, Митко и бай

Велин бяха наградени с израелски държавни ордени и бяха поканени на едноседмична почивка в Израел.

Самоубийството на Дейвид Ваксберг беше представено като нещастен случай. Ашрауи и Джонсън бяха подложени на вътрешно разследване, но не бяха открити достатъчно улики за съдебен процес, пък и ЦРУ нямаше интерес да раздухва случая. Все пак, те бяха уволнени. Няколко месеца по-късно създадоха консултантска фирма по проблемите на Близкия Изток и сега са едни от най-търсените специалисти в тази област.

Самуел Блументал се укрива някъде из джунглите на Амазонка, но Мосад вече е по следите му.

Стоян Черния нямаше късмета да стигне до Монтевидео. Малко след минаването на българо-югославската граница, в един безлюден участък от пътя, колата му бе спряна от бандити, преоблечени като полицаи, които го ограбиха и заклаха. Сръбските власти така и не успяха да заловят убийците му.

Не по-розова бе и съдбата на генерал Нехорошев, който, въпреки усилията на лекарите, почина в линейката на път за болницата.

Най-благосклонно бе провидението към Рон Маккензи, който стана знаменитост не само в родината си, но и в световен мащаб. За потресаващия си документален филм за отвлечения самолет, който той бе посветил на своя покоен български приятел Джулиън, получи няколко престижни американски и международни награди за журналистика, сред които и заветния “Пулицър”.

Юлиян Михайлов бе възстановен посмъртно на работа в Отряда за борба с тероризма и му бе присъдено звание капитан. Бе погребан с военни почести и ковчегът му бе обвит с националния флаг. На погребението му се стекоха хиляди хора, сред които видни политици и държавници, включително и президентът на България. Траурната церемония бе старателно филмирана от американския му приятел Рон Маккензи. Бившата му съпруга не сметна за необходимо да бие толкова път, за да присъства на погребението му.

138

chavdarmihov.comchavdarmihov.com/upload/hell at the heavens doors.d… · web...

Documents