188 Философски алтернативи – 4/2018

МЛАДИ АВТОРИ

EMA АНГЕЛОВА РЪЦЕТЕ НА МАДОНИТЕ В ТВОРЧЕСТВОТО НА

ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ-МАЙСТОРА Abstract: The article discusses the artistic depiction of the human hand

in painting; specifically, in Vladimir Dimitrov- Maystora’s portraits of ru-ral madonnas. The author starts by retracing how the hand was perceived in primitive art, mythology and religion, and continues with a discussion of its function and depiction in Renaissance art. The author points out the role of Maystora in the interpretation of world art traditions in the context of Bul-garian pictorial art. The deep connection between the aesthetical and the ethical in the painter’s views and works is revealed.

Keywords: Vladimir Dimitrov-Maystora; painting; hand; portrait; na-tional art.

За Владимир Димитров Поппетров (1882–1960), наричан още Майстора,

е писано немалко – за живота му, за винаги разпознаваемите със своята жи-вост и топлина портрети, за творческата му мисия като съхранител на наци-оналния бит и култура. Тези и несъмнено още много други посоки на раз-мисли могат да възникнат и да се осмислят съвсем основателно. И все пак задачата, която се поставя с настоящата работа, предполага малко по-различен подход. Не че няма да обърнем внимание на отличителните горе-щи багри и изкусния стил на Майстора или на безспорните му заслуги в изобразяването на националния бит, напротив – това живо ни интересува. Различен ще бъде погледът, или по-точно – гледната точка, която ще ни от-крие всичко това. Ще видим по какъв начин Майстора успява да вдъхне живот в картините си, как съумява да предаде върху платното психологи-ческото състояние на моделите с ускоряваща дъха динамика и в същото време с неподражаема чувствителност единствено за най-същественото, и то като се концентрираме само върху един детайл – ръцете на мадоните.

Преди да се посветим изцяло на големия български рисувач и неговите музи, нека очертаем накратко как е изобразявана ръката през историята на човешкото развитие. Ще се спрем, за да обърнем специално внимание на следните моменти: откога датира изображението на ръката в изкуството, образът на ръцете в митологията и в древността, как възприема ръката християнската традиция и иконописта. Накрая, преди да се върнем отново към творчеството на Майстора и да направим логическите връзки с всичко казано дотук, ще обърнем поглед към Ренесанса и в частност към портрети-те „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи и „Маддалена Дони“ на Рафаело.

Студентка във Философски факултет на Софийския университет „Св. Климент Ох-

ридски“. Еmail: ema.angellova@gmail.com

Ема Ангелова 189

Усъвършенстването на умението да работи с ръ-цете си, въобще диферен-цирането им от долните крайници, е един от клю-човите етапи в еволюция-та на човека. Изобразява-нето на ръката е било из-раз на първите артистич-ни пориви у човека още в праисторически времена. Очертаването на дланите върху стените на пещери-те се превръща в тласък за съзряващия човек, пре-

ломен момент в съществуването му. Настъпва време на търсене и откриване на собственото му място в безкрайния и доста объркващ кръговрат на бити-ето; направени са първите стъпки към осъзнатото оставяне на веществено доказателство за това, че и той е бил, че и него го е имало. Така този на пръв поглед елементарен акт отваря нови врати за развитие на човешкия род и поставя първите щрихи в историята на изкуството.

Образът на ръката се разгръща по-нататък в митологията като символ на Първотворството и труда на боговете-демиурзи. Божията десница, която заповядва и наказва, но и която благославя достойните, заема централно място в религиозните практики от древни времена до днес. Процесът на създаване на блага се превръща в свещенодействие и в полето на човешката дейност. Благочестиви са трудещите се и те са тези, които се радват на бо-жията милост. Презрени остават мързеливите люде – забравилите примера на Бога-демиург, пренебрегналите повелята на строгия Баща, възложил на човека като наказание за първородния му грях най-трудната задача, носеща най-сладките плодове – да изработва със собствените си ръце своята прех-рана. Така ръката става символ на труда, на създаването на материални бла-га и облагородяването на дивото. За нея Аристотел казва: „ръката е оръдие-то на оръдията“ (Аристотел 1979: 104) и подчинена на трудолюбивия и пра-ведния, ръката е наистина най-полезният от всички инструменти.

В духа на християнството на ръката се придават нови смислови измерения. Освен характерните вече сила, власт и защита, ръката става носителка на неж-ност, на закрила и щедрост. Божият син не използва десницата си да наказва – вместо това тя успокоява, приласкава и благославя страдащите, лекува болните и утвърждава вярата у съмняващите се. Ръката вече не е просто оръдие на тру-да – тя е светлина и милосърдие, дава посоката на изгубилите пътя, дарява с мъдрост питащите, ръката е ласка, но и стабилност – тя се превръща в универ-сален символ на добродетелността. На иконите ръцете са изобразявани откри-ти към наблюдаващия, с пръсти, свити за благословия, държащи кръст или

190 Ръцете на мадоните в творчеството на Владимир Димитров-Майстора

Свето писание – винаги определени и действащи, дори в случаите, когато ролята им е просто да излъчват спокойствие и някакво тихо целомъдрие.

Репродукция на икона, св. Татяна Мома, Владимир Димитров-Майстора

Сега ще превъртим лентата напред, за да се озовем в едно доста по-различно време – италианския Ренесанс. Възходът на хуманистичните възг-леди и разцветът на отделния индивид с неговите чувства, постижения и ка-чества, независим от приковаващото мислене на църковната догма, естестве-но, дават своето отражение върху значението, влиянието и темите на изобра-зителното изкуство. Настъпва време, в което изкуството вече не се приема за Божия промисъл и творецът може съвсем спокойно да приеме почестите за добре свършената работа като нещо, което му се полага лично. В този дух все по-често се намират хора, които искат да покровителстват големите худож-ници и да купуват изкуство по лични съображения. Само влиятелните и за-можните обаче са имали честта да се радват на услугите на най-добрите.

Сред великите творци в сферата на изящните изкуства по това време се нареждат Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Рафаело Санцио, Сандро Ботичели и т.н. За целта на настоящата работа ще се спрем върху две творби – „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи и „Маддалена дони“ на Рафаело. Двете картини си приличат както по композицията и фона, така и по цялостното излъчване на двете жени, в това число и в позата на ръцете. Те са кротко отпуснати една върху друга, говорят за спокойствието на двете жени – спокойствие на духа, но и пълна задоволеност на чисто материално ниво. Бялата кожа, златните пръстени на Маддалена, закръглените форми на дланите и свежата розовина на пръстите на Лиза дел Джокондо нагледно показват осигуреността и високото положение на двете жени в обществото. Те нямат грижите на бедния трудов народ, не работят в градините, нито из-немогват на полето, където да нараняват и цапат ръцете си. Затова именно ръцете са тези, които издават най-силно социалния им статус – нежно бели-те ръце, непознали непосилната работа и страданията на бедността.

Ема Ангелова 191

Мона Лиза, Леонардо да Винчи Мома сред ябълки, Владимир Димитров-Майстора

Така бива извървян дългият път на ръката от „оръдие на оръдията“ по Аристотел, през благословията на иконописаните светци, до ръката като образ-знак за благосъстояние, свежа младост и охолен живот в портретите на мадоните от висшето ренесансово общество.

В следващите редове ще видим по какъв начин Майстора се вписва в та-зи традиция на световното изкуство и какво развитие приема образът на ръ-цете в неговото творчество. В своята естетика Майстора се води от вижда-нето си, че „всяко изкуство изхожда от националния тип и бит“ (Владимир Димитров-Майстора 1972: 36–37). Воден, както сам той се изразява, от сво-ето „природно влечение към селото“ (пак там: 130), големият български ху-дожник се установява в кюстендилското село Шишковци и именно тук пос-реща най-плодоносното време в творчеството си. За да се доближи макси-мално до манталитета на патриархалния селянин, Владимир Димитров по-тиска всякакви индивидуални прояви в делото си, като дори отказва да подписва творбите си по примера на народните зографи. Преследвайки иде-ала си за предназначението на изкуството, което трябва според него „да усъвършенства вкуса ни, та да станем чрез него естети и да добием по-човечни качества и да знаем какво да вършим и какво да не вършим“, Майстора търси модели, които да въплъщават идеята му за единство между физическата и духовната красота. Като основни за българската душевност добродетели той посочва човещината, свенливостта и целомъдрието.

Чувството за спокойствие и нравственост намира своето изображение в картините на Майстора именно чрез ръцете на мадоните. Те имат характерна поза почти във всички портрети. Положени са смирено една върху друга – пръстите на едната ръка нежно обхващат китката или дланта на другата, а цялостният им вид носи сякаш неземно успокоение и хармоничност. Цело-мъдрено скръстени, това са ръцете на жени, които знаят повече, отколкото земните хора могат изобщо да си представят, но то е знание, което не може

192 Ръцете на мадоните в творчеството на Владимир Димитров-Майстора

да се опише с думи. Единственият способ за добиването му е кротко-то съзерцание, а в това съзерцание най-просто говорят ръцете. Но нима това е реалният образ на българската селянка? Възможно ли е тези зага-дъчни същества с ръце не по-малко нежни и бели от тези на известната Джоконда, да са същите работещи жени, които се трудят на нивата до тъм-но наравно с мъжете, вдигат нелеките снопове и носят кошници, пълни с натежали плодове?

Картината в живописните платна на Майстора, сам обявил себе си за ху-дожник на селския живот, е съвсем различна. Сякаш този умопомрачителен селски труд е някъде много далеч, на другия край на света, а избраният от художника момент изобразява съвършения свят от една райска градина. Дори натежалите плодове, които се мяркат тук-там в ръцете на някои от тези неж-ни фигури, не внасят очакваното напрежение и усилие на пръстите. Като че ли плодовете и цветята, които момите държат в крехките си пръсти, са естес-твено продължение на техните одухотворени същества. Има нещо иконопис-но в начина, по който са поднесени даровете на мадоните – снопове грозде, притиснати с отворени длани към сърцето, китки цветя, държани в пръстите леко, сякаш са безтегловни, цялата добродетелна освободеност на китките. И всичко това – тайнственото момиче, ябълките в ръцете, пъстрата носия и за-мечтаното изражение, всички малки детайли неизменно се разтварят в плът-ния живописен фон от познатите цветя и плодове, неподвижен със своята ця-лост и говорещ на същия този извънземен език на съзерцанието. Съществува пълен сихрон между спокойствието в позата на ръцете и ярките форми зад мадоните – едното прелива към другото, след това се връща обратно, и нано-во: образите се срещат и преплитат, фонът отразява душевното състояние на момите, а неговите цветове светят с ярка светлина върху моминските лица и ръце. И активното участие на зрителя в тази надпревара на цветовете може да продължи до момента, в който той е готов убедено да заяви, че на този свят човекът не може без природата, както природата не може без човешкото в нея. Това е кръговратът на живота и в него никой не е подчинен на никого.

Без отговор сякаш остава въпросът: как е възможно един художник на селския бит да види всичко това и още много в делничната суматоха на жи-

Ема Ангелова 193

вота на село с неговите наглед чисто материални грижи – често незначи-телни и смешни в очите на един извисил се градски човек. Отговор все пак има и той се крие в това, че Владимир Димитров-Майстора не е хроникьор на селския живот и неговата мисия не е документално да изобрази живота на българската селянка. В своите картини той рисува човешки съдби и съз-дава психологически портрет на българските жени. Щом неговите идеали са човещината, целомъдрието и свенливостта, а моделите, които му пози-рат, са избрани именно защото носят в себе си тези добродетели – то в та-къв случай не е ли логично да очакваме творецът да надникне отвъд земна-та маска, която всеки от нас носи, и да рисува това, което се открива зад нея и което най-живо го интересува, в случая човещината, целомъдрието и свенливостта. Защото именно това е, което изобразява в творбите си Вла-димир Димитров-Майстора – не селянки, не моми и дори не просто мадони. Те са само проводниците на това, което той цял живот търси и което изг-лежда само изкуството може да даде на човека – едно неуловимо вселенско знание. То е и което го прави толкова разпознаваем дори когато не подпис-ва картините си; което създава връзката му с традицията на големите майс-тори, работили векове преди него; което го прави сравним със зографите и църковните живописци – тези, които открай време рисуват веществените форми на свенливостта, целомъдрието и добродетелта. Затова мадоните на Майстора със своите нежни ръце – приласкаващи, благославящи, опроща-ващи, са ни толкова близки и в същото време толкова далечни, неземни. Това са образите на универсални ценности, възпитавани у човека от най-дълбока древност още когато той за пръв път е положил боядисаната си длан върху пещерната стена и така, едва ли не случайно, е открил изненад-ващата сила на изкуството.

Владимир Димитров-Майстора, без съмнение, оставя значима следа върху историческата карта на българското изобразително изкуство със своите над 1000 творби, с изложбите си не само сред отбрани общества в чужбина и в родината си, но и сред селяните, които е рисувал. Със своя фин усет за съ-щественото и умението си да изобрази това, до което само най-чувствителните се докосват, той успява да се нареди като запомняща се фи-гура и на световната художествена сцена. Ролята на твореца е такава – той е един от малкото избрани, които достигат до измерения на познанието, затво-рени за обикновените хора, но мисията му сред тях не е завършена, докато не придаде форма на знанието, с което е бил благословен. Така освен съзиращ, той трябва да е и водач на невиждащите. А Майстора е фигура, доказала се и в двете измерения на творческата мисия – и като даващ ярък израз на предс-тавите, до които е достигнал, и като споделящ ги открито с останалия свят.

ЛИТЕРАТУРА

Аврамов, Димитър. 1989. Майстора и неговото време. София: Български художник. Аристотел. 1979. За душата. София: Наука и изкуство. Владимир Димитров-Майстора. 1972. Разговори, писма, спомени. София: Българс-

ки художник.