ЧИНГИЗ АЙТМАТОВ

Стефан Цанев

Б Ъ Л Г А Р С К И Х Р О Н И К И

том 2

История на нашия народ от 1453 до 1878 г.

ВМЕСТО ПРЕДИСЛОВИЕ

Скуката е духовна чума

Преди повече от двайсет години, седнехме ли с проф. Николай Генчев в Клуба на кинодейците или в Руския клуб, след третата чашка той се провикваше:

- Поете, що не напишеш една забавна история на България!

За съжаление тогава аз не оцених сериозността на това негово предложение.

Преди няколко години обаче, като разгърнах случайно един учебник по история, написан наистина толкова скучно, сякаш авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата да намразят историята на своя народ, се ядосах и реших да изпълня поръката на професора.

Макар че през живота си съм се ровил много в историята не само от чисто любопитство (купувал съм стотици исторически книги, без да предполагам, че един ден ще ми потрябват), но и повечето от драматичните ми съчинения са с исторически сюжет (Истинският Ивайло, Процесът против богомилите, Разпята събота, Последната нощ на Сократ, Тайната вечеря на Дякона Левски, Другата смърт на Жанна д'Арк, Величието и падението на Стефан Стамболов, Тайното евангелие на Йоан), въпреки че не бях съвсем бос по въпроса, дълбоко в себе си предчувствах риска на това мое начинание.

И наистина, първият том на моите „Български хроники" бе посрещнат с прекомерно голям интерес от читателите, но същевременно върху мен се стовари гневът на някои „учени историци", особено свирепи бяха някои учителки по история - наруших им зазубрения урок... Не бях пощаден и от някои мои щатни критици литератори - те яростно „накълцаха" моя скромен труд...

Не мога, разбира се, да премълча, че в моето рисковано начинание бях подкрепен от някои големи и свободомислещи познавачи на нашата история, най-вече от проф. Георги Бакалов, както и от академик Антон Дончев, което за мен е велика чест.

Но не само на тях съм благодарен - който и историк, журналист, колега или гражданин да ми направеше забележка за допуснати от мен пропуски или грешки, аз слушах с наведена глава и при всеки пореден тираж нанасях поправки - вече са повече от 100.

Подкрепиха ме някои големи личности и от оня свят.

Коментирайки в „Българския Великден" историко-теоретическите съчинения на Раковски, в които той е целият той - с естествен слог и тон, с тънък хумор и богато въображение, с неподражаемата си възхитителна импровизация, Тончо Жечев въздъхва:

Жалко, че историците престанаха да са писатели, а писателите историци. По-късно в историята победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и историк.

И наистина, като се започне от Херодот, Плутарх, Светоний и Прокопий Кесарийски, по-късните Анна Комнина и Никита Хониат и още по-късните Макиавели и Шарл Дюканж и стигнем до нашите Отец Паисий, Захарий Стоянов, Симеон Радев и споменатия Тончо Жечев - всички те са не само ерудирани историци, но и великолепни писатели и съчетанието на знанието с изящната словесност придава на съчиненията им огромна сила на внушение.

Признавам, аз се учих да пиша история от тези мъже.

Още в предисловието си към първия том на „Хрониките" писах: От Паисий се учех, че важно е не само КАКВО казваш, но и КАК го казваш, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести.

Паисиевата „История славянобългарска" е ценна не толкова с историческата си фактология, историците по-добре от мен знаят колко тя е неточна и съмнителнна, но ако ние продължаваме да ценим тази история, ценим я заради нейното въздействие върху българския народ, а това е станало, поради това че Паисий е владеел магиката на словесното изкуство.

А какво да кажем за Захарий Стоянов? Има ли по-страстна, по-пристрастна, по-истинска, по-българска историческа книга от „Записките по българските въстания"? Случайно ли народът я счита за българската Библия?

На какво се учих от Захарий - ще спомена единствено следното: В езика вардих само едно правило: да ме разбират и най-простите що искам да кажа.

Малцина знаят, че първоначалното заглавие на знаменитите „Строители на съвременна България" е било „Инвентар на политическите идеи в България след Освобождението" - това заглавие говори достатъчно добре за първоначалното чисто научно намерение на Симеон Радев.

Залових се - признава по-късно той - с тази задача и скоро видях, че тя не може да ме увлече. Взех да се питам: „Защо да си задавам за цел едно сухо изложение, а не вложа всичко това, което носех в себе си - мисъл, въображение и чувство? "

И наистина, книгата му е съчетание на тези три неща. Един само пример.

След поредицата документални сцени, цитирани документи, телеграми и спомени на очевидци следват чисто въображаеми романизирани сцени, при това написани в минало свидетелско време - все едно че Симеон Радев е надничал през прозореца или през ключалката:

Вечерта Стамболов се върна у дома си унил и мрачен. Въпреки обичая си той мълчеше, туряйки сегиз-тогиз ръката на челото си. Когато сложиха трапезата, майка му го попита:

- Стефане, какво стана, синко, с Олимпия?

Тя обичаше Панова като свое дете.

-Ех, мамо, нищо не можах да направя за него, сила не ми стигна - отговори той, задавяйки сълзите, - ами стани утре рано и иди да запалиш свещ за него.

Утринта на 22-ри щяха да се изпълнят смъртните присъди.

Имаше такива - пише Симеон Радев, - които казаха, че съм фалшифицирал историята. Други ме наричаха историк в кавички.

Ив. Пеев-Плачков написа една критика, която той се бе наел да направи унищожителна.

Този хем Пеев, хем Плачков май не е оставил друга следа освен този си опит да нареди името си до едно голямо име, критикувайки го унищожително - подобни опити се правят и днес от разни безлични личности.

Не знам поради що по-късно в историята ни е победил изцяло „немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и историк" и защо и до днес битува мнението, че щом нещо е научно, трябва да бъде написано скучно, т.е. тежко, тромаво, с банализирала се отдавна псевдонаучна фразеология; написано ли е живо и интересно - значи е нещо лековато, несериозно и глупаво; скуката се счита тъждествена на мъдростта.

Не, скъпи читателю, скуката е духовна чума. Тя ерозира личностите, убива любовта, разрушава семействата; искаш ли да убиеш и най-красивата идея - говори за нея скучно, цели държави прогниват поради скуката, която витае в тях, и изчезват; може да звучи ненаучно, но комунизмът пропадна, защото бе скучен: всичко бе предначертано, запланувано, друг мислеше вместо нас, тъй наречената колективност ни превръщаше в еднакви мравки, личната инициатива бе ерес; никакъв риск, никакви изненади, нито полет, нито провал, скуката ни обвиваше като мухи в паяжина, появеше ли се нещо ново и интересно, беше обявявано за идеологическа диверсия, за упадъчно явление, за опасно чуждо, вражеско, западно, империалистическо и не знам какво още влияние...

Аз съм еклектик, не обичам чистите жанрове именно защото са стерилни и скучни. Животът не е само поетичен, само епичен, само прозаичен, само тъжен, само весел, само художествен или само научен - животът е естествен, сиреч съчетава всички тези неща.

В „Български хроники" използвам всички възможни жанрове: белетристика, драматургия, есеистика, лирика, епос, публицистика, документалистика, научни доказателства, фантастика, шеги и анекдоти - и мисля, че това прави книгата ми естествена. Доникъде няма да стигнем, ако продължаваме да гледаме на историята си с префърцунена сериозност. Шегуването с историята означава свобода, означава високо национално самочувствие.

Нарекох книгата си поема, защото е написана в стила на древните саги - с пристрастност и преувеличения, използвани са всички средства на образния - на поетическия език: метафори, притчи, сравнения, олицетворения, повторения, алегории, символи, ирония, сарказъм, риторика, патос. Ако се вгледате, графично, „Хрониките" са написани в тъй наречените библейски стихове - всеки абзац съдържа толкова думи, колкото могат да се изрекат на един дъх, изразявайки обикновено една мисъл или рисувайки един образ, различната дължина на стиховете води до различен ритъм на четенето, създава ритъма на поемата.

Мъчил съм се, съчетавайки научността с художествеността, да не накърнявам историческата истина, а, напротив - да я направя по-зрима, по-жива, по-убедителна, по-популярна.

Колко хиляди страници прерових този път, не мога да кажа, защото колкото по се приближаваме към нашето време, толкова повече се увеличават източниците - толкова повече стават гласовете от оня свят: безименните и известни автори на свещените книги: Библията, Талмуда, Авеста и Корана, а също така апокрифното Евангелие от Тома - от XIII век пр. Хр. до VII век сл. Хр.; венецианският нотариус Антонио Брешияно - от XIV век; бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер, викарият на миноритския монашески орден в Цариград Бартоломео де Яно - от XV век; немските пътешественици Ханс Дерншвам и Стефан Герлах, австрийският аптекар Фридрих фон Зайдел, френският пътешественик Жан Палерн Форезиен, руският монах Илия от Псков, австрийският дипломат босненецът Антон Вранчич, султан Сюлейман I Великолепни, Павел Джорджич, анонимният австрийски емисар, влашкият княз Михаил Храбри, архиепископ Дионисий Рали - от XVI век; султаните Осман ІІ, Мурад IV, Мехмед III, Мехмед IV Ловджията и Мустафа ІІ; неизвестен наш монах, турските хронисти Юскюдари и Дефтердар, папският визитатор Пиетро Мазарекио, Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, илекският патриарх Арсений Черноевич, чипровският архиепископ Антон Стефанов, Силяхдар Финдикли Мехмед - от XVII век; австрийският посланик граф Фолган Етингенски, датският пътешественик Карстен Набур и, разбира се, отец Паисий Хилендарски - от ХVІІІ век; Георги Раковски, Петко Рачов Славейков, Неофит Бозвели, Йозеф фон Хамер, Макс Хенинг, В. Теплов, Н. А. Благовещенский, поп Минчо Кънчев, Киро Тулешков, Данаил Попов, Никола Цвятков, Парашкев Ив. Стоянов, Христо Иванов-Големия, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Анастас Попхинов, д-р Христо Стамболски, Любен Каравелов, Наталия Каравелова, Михаил Греков, Любица Ценович, Стефан Блъсков, Стефан Стамболов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Тодор Каблешков, Райна Попгеоргиева, протоколът на заседанието в Панагюрище на 17 априлий 1876, Цанко Дюстабанов, Димитър Тодоров-Димитрото, Йордан Кършовски, Никола Нанов, Цанко Минков, Никола Кючуков, Кирил Ботев, Димитър Икономов, Йордан Йорданов-Инджето, Уилям Стед, Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Иван Вазов и особено писмата на Васил Левски, статиите на Христо Ботев, репортажите на Януарий Макгахан, докладът на Юджин Скайлър и книгите на Захарий Стоянов („Записки по българските въстания", „Христо Ботйов - опит за биография" и „Васил Левски Дяконът - черти из живота му") - от XIXвек; Венета Рашева, Ю. П. Тодоров, Антон Страшимиров, Димо Казасов, Николай Хайтов и преди всичко книгите на Димитър Страшимиров („История на Априлското въстание"), Димитър Маринов („Стефан Стамболов и новейшата ни история") и Тончо Жечев („Българският Великден") - от XXвек; но всичко това не би било достатъчно, ако пред очите ми през цялото време не бяха трудовете и на другите наши и някои чужди учени (по азбучен ред):

Александър Бурмов, Бистра Цветкова, Божидар Димитров, Валери Кацунов, Валери Колев, Веселин Трайков, Владимир Григориев, Георги Бакалов, Димитър Косев, Дойно Дойнов, Евгения Калинова, Елена Грозданова, Иван Унджиев, Илия Тодев, Искра Баева, Йоана Списаревска, Йоно Митев, Кирила Възвъзова, Крумка Шарова, Любомир Милетич, Любомир Огнянов, Михаил Йонов, Никола Гайдаров, Николай Генчев, Николай Жечев, Огняна Маждракова-Чавдарова, Олга Тодорова, Петко Теофилов, Пламен Митев, Тончо Карабулков, Христо Христов, Цветана Георгиева, Цонко Генов (моля за прошка, ако съм пропуснал някого) - малко или много съм взел от всекиго по нещо, от всекиго в мен е останала поне една мисъл, поне една дума, за което на всеки един от тях съм дълбоко признателен.

Що се отнася до моите ругатели, спрямо тях аз прилагам тактиката на философа Аристип, ученика на Сократ.

На улицата го срещнал един човек и започнал да го ругае. Аристип го отминал мълком.

· Защо бягаш? - присмял му се ругателят.

· Ти имаш свободата да ме хулиш - отвърнал философът, - но аз имам свободата да не те слушам.

Април 2007 г.

Авторът

СЪДЪРЖАНИЕ

19

КНИГА ТРЕТА

21

Глава I (1453-1762). В мрака на историята. Османската империя, еничарите. Защо Паисий научава, че сме имали царство и господарство, от чужди книги, а не от дядо си. Кои са турците и кои са османците. Несменяемата османска династия. Васалството - гениална завоевателна тактика. Роби ли сме били, или не сме били роби. Данъците. Униженията. Кръвният данък. Как християнските деца, станали еничари, се превръщали в смъртни врагове на християните. Кой всъщност е предизвикал Ренесанса в Западна Европа. Саркастичната рокада на Запада и Изтока.

45

Притурка към глава I. Развеселяването на българската история. Ползата от отричането, че сме били под робство. Как да се справим със серсемите Вазов, Ботев и Захарий Стоянов.

48

Глава II. (От XIII в. пр. Хр.). Битката за Бога. Мойсей, Исус, Мохамед. Богът е един и същ. Юдаизмът и избраният народ. Исус ли е чаканият от пророците Месия, или Исус е сбъдвал пророчествата им. Чудесата на Исус. Защо Пилат се изплашил от кроткия Исус. Как Исус е превзел света. Защо евреите убиват Исус. Непостижимото „да обичаме враговете си". Кой превърна Бога на любовта в Бог страшилище. Мистификацията на Савел-Павел. Човекът Мохамед. Как Мохамед създава Корана. Абсолютният монотеизъм на исляма. Защо Мохамед обича Исуса и защо намразва евреите. Свещената война по пътя на Аллах. Ислямският рай.

80

Притурка към глава II. Защо Юда е предал Исуса? Какво са 30-те сребърника. Парите не са причина за предателството. Тайната вечеря - Исус праща Юда да го предаде - и Юда изпълнява заповедта му.

84

Глава III (1454-1690). Блянове за свобода. Войводата Радич, хайдутите, Теодор Балина, цар Шишман III, Петър Богдан, Петър Парчевич, княз Ростислав Стратимирович, крал генерал Карпош. Икономическа съпротива. Оплаквания. Въоръжена съпротива. Войводата Радич. Хайдутите. Хайдушкият епос. Съпротива чрез красота. Теодор Балина и Търновското въстание. „Освободителят" Михаил Храбри. Католическите мисионери в България - опит за четвърто препокръстване на българите. Петър Богдан и неговата „История на България". Второто търновско въстание. Чипровското въстание. Въстанието на Карпош.

109

Глава IV. (1690-1844). В началото пак бе словото. Паисий Хилендарски. От 13 века история на Балканите 650 години сме били под робство. Черната република на Атон. Паисий в Хилендарския манастир, раздялата с брат му Лаврентий. Какви източници ползва за написването на „История славеноболгарская". Паисий в Зографския манастир. Библиотекарят Пахомий. Другите истории на България по това време и защо са мъртва литература. Проповедникът Паисий. Преписите на Историята. Възкресението на българския народ.

128

Притурка към глава IV. Загадката на българския език. Една хипотеза. Езикът на поетите Георги Раковски и на Петко Рачов Славейков. Българският език е с неславянска граматика: няма падежи, има определителен член (и то след думата), има минало свидетелско и несвидетелско време, сложна глаголна система. Славянски думи, подчинени на прабългарска езикова структура (граматика)?

134

Глава V. (1844-1870). Второто възкресение. Неофит Бозаели, Иларион Макариополски, Георги Раковски. Султан Мехмед II Завоевателя назначава първия патриарх. Странният султан Махмуд II. Защо православните архиереи се обличат като императори. Каква е причината за враждата между гърци и българи. Духовното потисничество на гърците. Лудият поп Неофит Бозвели пръв проговаря за правата на българите. „Мати Болгария". Начало на конфликтите между гръцката патриаршия и българските духовници. Иларион Макариополски и скандалният Великден 1860 г. Взаимни анатеми. Намесата на Раковски: създаване на Нова Българска Християнска църква, подчинена пряко на Христос. Аферата с българската уния. Заточението на нашите архиереи. Раковски проповядва въоръжена борба. Първата българска легия. Върховното българско тайно гражданско началство... Обявяване на независима българска екзархия.

161

Глава VI. (1862-1873). Българският Исус. Дякон Васил Левски. Първата дописка на Левски: чиста и свята република. Редакцията на Каравелов. Защо приживе Левски е бил непризнат, изоставен и предаден. Кратка животопис на Дякона. Идеята му за вътрешна революционна организация. Общи и обирът в Арабаконак. Защо Левски отива в Ловеч въпреки предупреждението, че ще бъде предаден. Залавянето му в Къкринското ханче. Тъмната история на предателството. Защо на процеса всички свидетелстват против Левски. Как архивът на Каравелов попада в ръцете на съда. Заради убийството на чирачето ли е осъден на смърт Дякона?

186

Глава VII. Отвъд свободата. Има ли нещо общо монахът Игнатий с Исус? Завистта е майка на омразата. Злостта на Анастас Попхинов. Готовността на Левски да му отстъпи мястото си. Левски не се подчинява на заповедите на Каравелов. Странното поведение на Каравелов след обесването на Дякона. Няма нито дума за смъртта на Левски в революционния печат. Защо Каравелов обвинява поп Кръстя, че е предал Левски? „Наредата" на Левски. Защо идеята за демократска република е подменена от Каравелов. Никой друг освен Левски не е надниквал отвъд свободата. Защо народът изоставя Левски. Народе????

206

Притурка към глава VІІ. Сълзите на Левски. Кой е предателят ми - не е важно вече. Страшното е, че този народ продължава да ражда предатели. Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Народът, и свободен, ще има нужда от своя Апостол на свободата. Има ли още роби в свободното ми отечество?

209

Глава VIII. (1873-1875). Наследниците. Любен Каравелов, Атанас Узунов, Михаил Греков, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Христо Ботев, Стефан Стамболов. Провалът на Атанас Узунов. Неопитният Михаил Греков. Появата на Стефан Стамболов. Колко може да живее без вяра човек? Христо Ботев в Централния Революционен Комитет. Унижението на поета. Скитането на Ботев из Влашко. Българската комуна. Арестуват го като комунист. Иван Вазов за Ботев. Левски кара Каравелов и Ценович да освободят Ботев от затвора. Мизерният бит на поета. Конфликтът между Каравелов и Ботев. Каква е смъртната обида, която Каравелов не можел да прости на Ботев? Обвинение в предателство на Левски? Христо Ботев зове за революция народна, незабавна, отчаяна!

234

Притурка към глава VIII. „Обесването на Васил Левски". Кой е истинският вариант на стихотворението. Кой е авторът на абсурдната метафора „виси на него със страшна сила"? Опит за възстановяване на истинския вариант на стихотворението.

239

Глава IX. (1875). Въстанието без барут. Христо Ботев, Стефан Стамболов, Колю Ганчев, Вьрбан Юрданов, Георги Апостолов, Захарий Стоянов. Заминаването на апостолите в България. Офейкването на Филип Тотю и Панайот Хитов. Провалът на Заарското въстание. Плачът на Стамболов. Курвата Гранда Мола. Червеноводската чета - знамето й биде честито да стане знаме на храбрите герои на „Радецки" заедно с дързостния им войвода Христо Ботев. Оставката на Ботев. „Сиромашията уби и талантът ми, и животът ми..." Победените въстаници търсят да убият Ботев - обвиняват го в злоупотреба с народни пари. Стамболов и другите тайно бягат в Гюргево и основават там Гюргевския Революционен Комитет. Нов план за въстание. Идеята на Стамболов за създаване на редовна армия. Кризата на изоставения Ботев. След отказа на Филип Тотю приема да стане войвода на четата.

262

Глава Х. (Януари - юни 1876). Голготата. Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Кочо Чистеменски, Бачо Киро, Поп Харитон, Цанко Дюстабанов, Иларион Драгостинов, Георги Обретенов, Стоил войвода и още 33 000 исусовци. Апостолите преминават в България по заледения Дунав. Енигмата „Турцiя ке падне = 1876". Георги Бенковски узурпира първенството на Панайот Волов. Събранието на Оборище. Пълномощията на Бенковски. Предателството. Първата пушка в Панагюрище и кървавото писмо на Каблешков. Въстанието в Панагюрище. Райна Княгиня. Пиянството на един народ. Въстанието в Търновски окръг. Потопът, започнал през нощта на 26 срещу 27 април. Погромът на въстанието в Панагюрище и Клисура. Бягството на апостолите. Въстанието край Сливен. Четата на Поп Харитон и Бачо Киро в Дряновския манастир. Цанко Дюстабанов пред съда.

289

Глава XI. (16-20 май 1876). Мъртвият не може да бъде победен. Христо Ботев. Ботев превзема парахода „Радецки". Слизането на козлодуйския бряг. Гибелта на Ботев. Спорът: в сърцето или в челото е бил прострелян? От турски куршум или е убит от четниците? Разочарованията на Ботев. Никой не ги чака. От Враца никаква помощ. Измяната на Заимов. Убитите и ранените. Плачът на Ботев. Проклетите ботуши. Самоубил ли се е Ботев?

303

Post scriptum към глава XI. Съдбата на Ботевите четници. До един са предадени от българи - предатели идеалисти. Защо само двама от четниците били осъдени на смърт?

305

Притурка към глава XI Женският иконостас в храма на българската история.

310

Глава XII (28 юли - 25 август 1876). Писма от ада. Януарий Макгахан. Десетте негови писма от България. Трагедията в Батак. Обезглавените 200 момичета. Детските черепи. Защо турците са убивали и бременните жени. Изгорените в училището. Грамадата от трупове в черковния двор. Падението на д-р Стоян Чомаков. Клането и изнасилванията в Панагюрище. Масовите самоубийства в черквата на Перущица. Разказът на Захарий Стоянов за изгарянето на Васил Петлешков в Брацигово. Броят на убитите след въстанието: от 25 000 до 40 000, според други - 100 000.

323

Притурка към глава XII. За кланетата и зверствата в България. Доклад на Юджин Скайлър.

327

Глава XIII. (1876-1878). Подарената свобода. Щяха ли апостолите да постигнат целта си без Макгахан? Световното мнение. Случаят с апела на Юго. Цариградската конференция през декември 1876 г. Превратът на младотурците. Контрапревратът. Войната неизбежна. Хъшовете и богатите във Влашко. Княз Черкаски. Набиране на опълченци. Замисълът на Русия за блицвойна. Преминаването на руските войски през Дунава. Гурко стига до Стара Загора. Сюлейман паша го побеждава. Съпротивата на опълченците на Шипка. Защо Сюлейман атакува точно прохода Шипка? Сабята с диаманти. Осман паша в Плевен - напразните атаки на генерал Скобелев. Щом пристига Тотлебен - Осман се предава. Д-р Пирогов: защо българите в Северна България не дават къшей хляб на освободителите си. Суворовският преход на Гурко през снежната Стара планина. Щастието на едни е нещастие за други. Руските войски пред стените на Цариград. Санстефанският договор. Берлинският конгрес: България е разделена на 5 парчета. Стамболов: „По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате!"

347

Post scriptum

348

Хронология

Книга трета

1453-1762

ГЛАВА І

В мрака на историята

Османската империя, еничарите

Аз прибързах, скъпи мой читателю, твърде нетърпеливо приб

ързах да се зарадвам, като казах в края на миналата книга, че ако не беше монахът Паисий да ни извести, че сме имали някога царство и че сме били народ, и ако век по-късно не беше се явил дяконът Игнатий, наречен Лъвский, да ни каже, че на света имало нещо по-скъпо от хляба и от живота и че това нещо се нарича свобода, ний и до днес сигурно щяхме да си живеем блажено като роби - прибързах, защото ми се искаше робството да е свършило, преди да е започнало, но колкото и да се мъчим да подсладим историята си, като прекръщаваме петвековното робство на османско владичество или като го наричаме турско присъствие или дори петвековно съжителство - както и да го усукваме, читателю мой, робството си е робство, така че, докато не се е стъмнило съвсем, нека надникнем назад през вековете и да видим какво става в поробеното ни отечество.

До появата на монаха Паисий има цели 300 години и както вече казах: паметливият наш народ за 2-3 века забравил, че е имал царство и че е бил народ -дълги ли са всъщност тези 2-3 века, или паметта ни е била къса?

Аз съм чувал от дядо си какво е ставало в началото на миналия век, моите внуци ще научат от мен какво е ставало в началото на този век - паметта за един век се побира в едно поколение дядо - внук, така че монахът Паисий не би трябвало да узнае от някаква си гръцка или руска книжица, че съществувала била някога [преди 3 века] на тази земя една велика държава България, а би трябвало да го е знаел от дядо си, който пък го е слушал от дядо си, а този дядо - от дядо си...

На какво се е дължало това безпаметство?

Всеки от личен опит знае, че най-дълго се помнят онези случки от живота ни, които са ни потресли - това са преди всичко трагедиите и нещастията; помнят се и хубавите неща, особено много хубавите; а това, което не ни е направило особено впечатление - обикновеното, баналното, делничното и скучното, - не оставя резка в нашата памет, забравяме го бързо.

Ако следваме тази логика, ще стигнем да неприятния извод, че нашият народ не е приел нашествието на турците и падането на държавата си като особена трагедия, нито пък като голяма радост, а като нещо обикновено и банално.

И наистина, както вече стана дума в предишната книга, през последния век, след цар Иван Асен II, изнемощялата българска държава била подлагана на подобни нашествия многократно: нахлували византийци, татари, узи, алани, руси, печенеги (за куманите няма що да говорим - те и престола превзели!), нападали ни маджари, сърби, хървати, кръстоносци, венецианци, генуезци, нормани, каталани и всякаква пасмина... е, най-после дошли и някакви турци - какво особено?

Отгоре на всичко турците за разлика от другите нашественици, след като ни завладели, не си отишли, отнасяйки оплячкосаното със себе си - те останали тук като на своя земя и започнали да я защитават от други нашественици, покрай себе си защитавали и българите - отдавна народът ни не бил живял в мир и сигурност, нямало ги вече набезите и грабежите на печенегите и на татарите, е, трябвало е да плащаме на турците разни данъци: джизие, харадж, девширме и прочие, но, както вече бе казано: овчарят, колкото и да те дои и да те стриже, е по-добър от вълците - и народът може да е бил даже доволен.

Трябва и днес да внимаваме, скъпи читателю, трябва много да внимаваме с онази загадъчна фраза на Плутарх, изречена преди двайсет века: бедствията докарали страната до такова положение, че отчаяни от свободата, хората желаели някакво по-малко робство - защото и днес народът ни, сполетян от бедствията на демокрацията, е на ръба да се отчае от свободата и да пожелае онова по-малко робство, което ни отнемаше свободата, но ни даваше хляб...

Кои са били всъщност тези турци? Учудващо е, че ние не знаем за тях почти нищо, може би не искаме да знаем, но омразата не оправдава невежеството.

Извинявай, читателю мой, може да ти е скучно, но няма как, набери кураж - представи си, че си ученик, седиш на чина си отегчен, гледаш през прозореца прелитащите птички и, щеш - не щеш, чуваш противния глас на даскала, който каканиже поредния си досаден урок по история...

И така, турците, както много други племена преди тях и след тях, излазили из тъмната утроба на Азия и в началото на Х век, по времето на нашия цар Симеон Велики, се появили в Анадола; докато Василий II Българоубиец поробвал България, те тихо се прокрадвали зад гърба на Византийската империя и през 1055 година превзели Багдад; през 1077 година един от вождовете им - Селджук, основал тъй наречения Иконийски султанат и от тогава на сетне турците са известни като селджуки; докато в Константинопол се боричкали кой да се качи на престола, селджуките превзели Армения, после Кесария, после Киликия и през 1080 година натопили крака в Дарданелите; изплашеният император Алексий I Комнин (оня, дето изгори ересиарха Василий Врач, изпреварвайки с цял век Инквизицията!) се обърнал за помощ към римския папа, след което, както знаем, последвали кръстоносните походи, но кръстоносците, вместо да помогнат на византийците да прогонят турците, превзели самата Византия (ах, пак освободители - поробители!); през 1307 година Иконийският султанат се разпаднал и управителят на една от пограничните зони - Осман, се обявил за самостоятелен емир на малко войнствено племе, то било странно затворено мъжко общество, единно като юмрук, със свой особен закодиран език (може би нарочно измислен), неразбираем за другите турски племена - това малко племе, това малко османско емирство станало ядро на бъдещата огромна Османска империя.

Ние не правим особена разлика между турци и османци, между Турска и Османска империя, между турско и османско робство, турците обаче разграничават болезнено тези две понятия, защото, преди да завладеят нас, османците завладели другите турски племена.

Орхан, който наследил баща си Осман през 1324 година, за 20-30 години завладял цялата византийска Мала Азия, превзел крепостта Бурса и я направил своя столица, после бастисал Никея, Никодимия и Анкара, през 1352 година прекрачил Дарданелите и стъпил в Европа, завзел крепостта Цимпе, укрепил се на Галиполския полуостров и от там започнал да нахлува в Тракия; неговите наследници - Мурад, Баязид, Мехмед и Мурад II, полека-лека завладели Димотика, Аркадиопол, Месемврия, Аполония (Созопол), Адрианопол (Одрин), Пълдин (Пловдив), Верея (Стара Загора), Самоков, Щипон (Ихтиман), Манастир (Битоля), Диампол (Ямбол), Цепина, Станимака (Асеновград), Ксанти, Кавала, София, Ниш, Солун, Шумен, Мадара, Дръстър (Силистра), Търново, Никопол, Плевен, Ловеч, Враца, Калиакра, Видин... и точно след един век - през 1453 година - праправнукът на Орхан - Мехмед II, както видяхме, превзел Константинопол и завладял окончателно Балканския полуостров.

Както казва журналистът Николай Големанов: в известната ни история три пъти през Босфора и Дарданелите са нахлували мощни азиатски вълни към Европа.

Първо било нашествието на персите начело с Ксеркс през V век пр.Хр. - тогава Леонид със 300 спартанци загинал, но спрял персийската армия при Термопилите, а атиняните разгромили персийската флота край остров Саламин - и демокрацията в Европа била спасена.

Вторият случай е онзи, за който вече разказахме - когато Тервел унищожил арабите край Константинопол през 718 година, спасявайки християнска Европа от ислямско поробване.

(За Термопилите и Саламин знае цял свят, за Тервел дори 99,99% от българите не са и чували - кой ни е виновен?)

Третото нашествие било нашествието на турците през ХІV-ХV век, но, уви, на Балканите вече нямало нито Леонид, нито Тервел - нямало кой да ги спре.

Османската империя като всяка друга империя била многонационална държава, но за разлика от Византия и Рим, където всеки свободен човек, живеещ на територията им, се считал за равноправен гражданин на империята независимо от етническия и от социалния си произход, независимо от своето вероизповедание, в Османската империя равноправни били само османците, които властвали над останалите мюсюлмански племена, а немюсюлманите били лишени от всякакви права и били подложени на всякакви унижения; във Византийската империя всеки се издигал в йерархията според способностите си, император, както видяхме, можел да стане всеки - арменец, грък, хазарин, сириец, славянин, трак, исавър и прочие, на императорския трон се качвали пълководци, селяни, коняри, евнуси, проститутки и бирници; в Османската империя султан можел да стане само кръвен наследник на Осман I. Династията на османите управлявала неизменно цели 6 века - от 1307 до 1922 година и всичките 37 султани - от Орхан I до последния, Мехмед VI - са потомци на първия Осман.

Затова пък - става дума за началните векове - за разлика от другите империи в Османската империя всички придобивки при издигане във военната и държавната йерархия били лишени от наследственост: награден си лично ти за личните твои заслуги към султана и към империята, твоят син не наследява нито имението, нито титлата ти, след твоята смърт всичко се връща на султана, той го дарява на друг заслужил.

По този начин се възпрепятствало създаването на потомствена аристокрация, сиреч султанът нямал съперници: всичко в Османската империя било негова собственост, той държал в ръцете си всички земни и небесни власти (през 1517 година Селим I се обявил за халиф - „сянка на Аллах"), той отнемал, той дарявал и по този начин си осигурявал личната преданост на възнаградените, от друга страна, това възнаграждаване на личните способности стимулирало личните амбиции, а личната заинтересованост правела османците войнствени и самоотвержени.

Тази войнственост и самоотверженост се подклаждали и от ислямската религия:

Бийте онези, които не вярват в Аллах и Неговия Пророк, които не приемат за своя вяра Правата вяра! - зовял пророкът Мохамед.

(В следващата глава читателят може по-подробно да се запознае с учението на исляма.)

Завоевателните успехи на османците обаче се дължали не толкова на собствената им военна сила, а на тяхната странна - и, няма да е преувеличено, ако кажа гениална - тактика, непозната в човешката история: те не бързали да завоюват поредната държава (с което биха си създали излишни грижи), а заплашвайки я, принуждавали нейният монарх да стане техен васал - срещу удоволствието да му бъде оставена властта той се задължавал да плаща огромен васален данък и - което е особено важно: бил длъжен да участва с цялата си войска във всеки поход на султана.

Султанът нямало защо да насилва за тази работа балканските царе - като се има предвид каква братска любов изпитвали един към друг балканските народи, те - за кеф на султана - с удоволствие се поробвали един друг.

По този начин, както ехидно отбелязва Хамер, османците настъпвали и покорявали българи, сърби и гърци, използвайки храбростта на гърци, сърби и българи.

И наистина, турски васали са били легендарните герои Крали Марко и Константин Драгаш (които загиват в похода на Баязид срещу Влашко), сръбският княз Стефан Лазаревич (който участва в същия поход), босненският крал Твърдко II, влашкият воевода Мирчо Стари и нашите царе Иван Шишман и Иван Срацимир.

Това не стигало, султан Мурад създал нова войска (йени чери), съставена от потурчени християнски деца, превърнати в свирепи еничари - преторианската гвардия на султаните и върха на ислямския ятаган. (Как е ставало това, ще стане дума след малко.)

Така османците завладявали християните с мечовете на християните, децата на християните поробвали бащите си, майките си и братята си.

Напоследък много се спори по въпроса - всъщност роби ли сме били, или не сме били роби? Аз съм слаб в споровете, затова ще дам думата на живите свидетели, а пък читателят сам да си направи заключението.

И така, ето какво пише в своето „Задморско пътешествие" Бертрандон де ла Брокиер, бургундски рицар, минал по българските земи през 1432 година:

Из пътя срещнах около петнайсет мъже и най-малко десет жени с дебели вериги на шията. Двама турци ги водеха за продан в Одрин.

Десетина години по-късно викарият на миноритския монашески орден в Цариград Бартоломео де Яно наблюдавал следната картина:

От шест години насам турците са отвлекли от християнската земя повече от 400 000 хиляди християни, заробили ги всички, като не смятаме старите и болните, които убили и обезглавили, понеже не можели да ги откарват.

Клетите християни и християнки, отвеждани в робство с въжета, железни вериги, навързани двама по двама в този град [Цариград], безропотно, както се води добитък на пазар, те плачат и пъшкат жално.

Видяхме и малки деца, и девойчета, носени в кафези на коли и на коне, както се носят птици на пазар... О, жалостен взор! О, тежка, печална и жална мъка!

В архива на венецианския нотариус Антонио Брешияно са намерени документи за продажба на българи като роби:

7 юни 1381 година. Правя достояние аз, Франциско Костатера, жител на Крит, че с моите наследници давам, продавам и прехвърлям завинаги на теб, магистър Жаме де Фано, лекар на служба в Крит, и на твоите наследници една моя робиня на име Ирина от български род, от селището, наричано Мелник.

Следват още 12 такива документа за продажба на български робини и роби на остров Крит.

Навсякъде тук думите „робиня", „роб", „робство", „дебели вериги на шията", „въжета", „кафези" и прочие, както виждате, не са писани от Вазов или Ботев, нито са съчинени днес от някой туркофоб.

Основанието на някои историци да премахнат понятията роби и робство е несъществуването по това време на робовладелски строй (щом е нямало робовладелски строй - значи нямало е и роби), обаче освен историко-социалното понятие за роб съществува и друго - политическо и морално понятие. Ето какво пише в Български тълковен речник:

Робство - живот под чужда политическа власт.

Роб и робиня - в робовладелската епоха: човек под неограничената власт на господар, който го е пленил по време на война или го е купил; човек или народ под чужда политическа власт; човек, който зависи от някого.

Пита се: ако си под неограничената власт на някого, въпреки че няма робовладелски строй - роб ли си, или не си роб? Ако си отговорим утвърдително, остава да видим - дали турците наистина са имали неограничена власт над българите?

Някой ще рече, че описаните по-горе случаи са изключение. Затова нека да видим какво е било положението на оцелелите българи, на онези, които не влачели „дебели вериги на шията" и не били продадени като „добитък на пазар".

Според съхранените архиви на Османската империя раята - немюсюлмани и мюсюлмани, били облагани с много данъци, за съжаление не можах да издиря всичките. Ето някои от тях:

ресм-и бенак, ресм-и буюндрук, ресм-и чифт, тасма акчеси - това били разни видове поземлени данъци, плащани на феодала за ползване на негова земя;

адет-и агнам бил данък, плащан за притежаване на овце и кози, ресм-и агъл - данък за кошара, ондалък - десятък върху селскостопанските произведения и овцете, отлук хакъ - за сено, ресм-и бостан - за зеленчукова градина, яйлак хакъ - данък за пасище, бач - данък за стоки, изнесени на пазара, имало и един много интересен данък яве - за намерен загубен добитък.

Ако след всички тези данъци имаш какво да ядеш, и оживееш, и, не дай Боже, решиш да се жениш, ще трябва да платиш ресм-и гердек - данък за правото на мъжете да се женят; ако пък не щеш да се жениш, ще плащаш ергенски данък - ресм-и мюджеред; ако все пак се зажениш, трябва да платиш сватбен данък бад-и хава, ако няма къде да живееш при мама и татко и трябва да си построиш къщурка, за да ти запуши коминът, ще трябва да плащаш данък димнина - ресм-и духащ ако нямаш къщичка и хайманосваш насам-натам, ще плащаш данък ресм-и хаймане, а за кефа да бъдеш поданик на султана цял живот плащаш гордия данък ресм-и райет.

Това били редовните данъци. Имало обаче и допълнителни: наред с държавния десятък, за да се радваш и на благоденствието на господаря си спахията, предоставя ти се удоволствието да плащаш допълнителен десятък саларлък; не може обаче да гледаш как мизерства стоящият по-високо над спахията управител, трябва и на него да платиш едно данъче ресм-и ниябет; и накрая, за това, че са ти съдрали хубаво кожата, трябва да платиш данък и на събирачите на данък - адет-и гулямие!

Имало и извънредни данъци.

По време на война за покупка на пушки събирали от раята два вида парични данъци - авариз и бедел-и нузул, а за изхранване на войската събирали данък в натура - сюрсат; но тъй като войни се водели постоянно, тези данъци били събирани редовно.

Освен това султанът имал право да налага с декрет и други извънредни данъци, например текялиф-и йорфие, но понеже султаните били хора разсеяни, забравяли да отменят декретите си и тези данъци също ставали редовни.

Отгоре на всичко неверната рая, т.е. немюсюлманите, плащали и други наказателни данъци:

всеки гяурин, навършил 15 години, заради правото да носи главата си на раменете плащал поголовен данък джизие;

след като навършел пълнолетие, гяуринът плащал още един данък - испендж;

ако гяуринът притежавал някакво парче земя, нивичка или градинка, плащал поземлен паричен данък харадж-и мувазаф;

освен този паричен данък гяуринът плащал и данък в натура харадж-и мукасеме, т.е. вземали му половината от произведеното жито, царевица и прочие;

освен това му вземали всяка десета крава, теле, гъска, кокошка, всяка десета лъжичка мед от пчеличките и т.н., този данък се наричал юшур.

Освен това гяуринът, воден от християнска любов към господарите си, трябвало да им помага братски да си построят сараите, да им прекопае градинките, да им преоре нивите и прочие - това е известната нам ангария; но имало и една по-унизителна и по-неизвестна нам тегоба, наречена хизмет - водени от ислямска любов към гяурките, господарите ги канели в сараите си да им слугуват с всички произтичащи от това романтични сексуални последствия...

С азиатска изтънченост турците подлагали българите и на други унижения, днес бихме ги нарекли морална дискриминация. Ето какво пише немският учен Ханс Дерншвам, пътувал до Цариград през 1553-1555 година:

Българите нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от бяла плъст, а също и от бяло или кафяво просто сукно, със заострена форма. Мъжете нямат горни дрехи, ходят само по ризи зиме и лете. Никой не носи оръжие, само големи тояги.

Да не излезе, че това са субективни впечатления на врагове на Османската империя, да дадем думата на самите султани.

Третата десетдневна на месец мухарем 1209 година. Заповед на султан Осман II:

Не е позволено на никой от немюсюлманите да носи пушка, щит и други военни оръжия, да язди кон, да навива на главата си чалма и да носи военен калпак.

Това е още нищо.

21. ден на месец шабан 1240 година от великата хиджра. Заповед на султан Мурад IV:

Установено е от гледна точка на шериата и закона, щото кяфирите да личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени (черният курсив е мой), като не яздят на коне, не се обличат в дрехи от разни копринени и атлазени материи, не надяват самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла като тия на мюсюлманките и да не надяват фередже, ушито от персийски плат.

Обаче от известно време насам на тоя ред е погледнато с пренебрежение и кяфирите почнали да се разхождат из улиците, яздейки коне надянали самурени кожуси и облечени в скъпи и луксозни дрехи. Що се отнася пък до жените им, те не слизали от калдъръма, за да отстъпят място на срещналите ги на пазара мюсюлмански жени.

Въобще както мъжете, така и жените им, се носят по-великолепно от мюсюлманите, което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени.

Затова заповядвам:

по силата на шериата и закона да личи по облеклото и въобще по тяхната външност и походка (!), че кяфирите са презрени и унижени.

Да се заставят отсега нататък: да не яздят на коне, да не надяват самурени кожуси и калпаци, да не се обличат в копринени и атлазени дрехи, жените им да не носят високи иракии и фереджета от персийски плат, въобще да не се обличат като мюсюлманките.

Такива случаи да бъдат запретени и забранени, за което ти, кадийо, да не губиш нито минута, а да туриш за изпълнение моята свещена заповед.

Да личи по всичко, дори по походката, че сме били презрени и унижени; да ни съдират кожата с безумни данъци (имало даже зъбен данък - като ти дойдели турци „на гости", ти не само си длъжен да ги нахраниш, но и трябва да им платиш за това, че са си изтъркали зъбите); да ни влачат с железни вериги на врата и да ни продават като добитък по пазарите; ако случайно се възпротивиш, Сюлейман I Законодателя заповядвал (1528 г.):

Да се издирят всички метежници и да не допуснете да се спасят, да се заловят и да се донесат до щастливия ми праг, незабавно едни да бъдат обесени, а други - набити на кол; че тази заповед се е изпълнявала старателно, потвърждава в своите „Пътни бележки" (1596 г.) австрийският аптекар Фридрих фон Зайдел:

Турците бяха поставили от двете страни на пътя в чест на турския султан много стотици пресни човешки глави на християни, бедни български селяни, те се били разбунтували срещу турския султан...

Дали всичко това, скръбни мой читателю, не е достатъчно, за да признаем, скърцайки зъби, че сме били роби?

Всички онези данъци, унижения и кланета на метежници и прочие са били бели кахъри, скъпи читателю.

Имало един друг страшен данък, едно друго страшно унижение, едно друго убийство, по-масово и по-нечовешко от всички кланета - това бил тъй нареченият кръвен данък (девширме), с който били облагани християните в Османската империя.

Въведен бил той от султан Мурад I, дето бе женен за нашата Мара, хубавата българка, сестрата на последния наш цар Иван Шишман.

Истината е толкова невероятна, че съм принуден да призова пак живите свидетели, на първо място давам думата на познатия ни немски учен Ханс Дерншвам:

Турчинът има обичай в християнските земи редовно да взема през 3 години най-избраните, красиви, сръчни и стройни момчета навсякъде по градове и села. От евреите не взема детски десятък, от турските и мохамеданските земи също не взема.

Тези момчета на около 8, 9, 10, 12 години се обличат в нови дрехи за сметка на султана, остригват ги и на всеки дават жълта островърха шапка, направена от плъст, откарват ги като обикновен добитък и ги отвеждат по места, където султанът има сараи, т. е. дворци, най-известните места са Цариград, Галата, Одрин и Бруса. Тук ги обрязват.

Настаняват ги в сараите, т.е. дворците на султана, и ги учат да пишат и говорят турски или пък - на военни игри. От тях султанът произвежда еничари. Наричат ги синове или деца на султана, на които никой никъде не може да направи каквото и да е.

Почти по същото време за същото свидетелства и Антон Вранчич, австрийски дипломат, босненец по произход, минал по нашите земи през 1556 година:

Научих, че имало някога обичай на всяка пета година да се събира този данък от малолетни деца. Сега това правят на втората и третата година, и то по-жестоко, отколкото позволява приетият закон. Поради това става така, че нещастният народ, като чуе, че турците са дошли за събирането на този данък, завеждат децата си в гората или ги изпращат другаде, докато мине бедствието.

Малко по-късно, през 1582 година, същото разказва и френският пътешественик Жан Палерн Форезиен:

Събират като данък на всеки четири или пет години деца от християните, от три момчета едно се взема по волята на изпратените чиновници, които често злоупотребяват - щом видят, че са красиви, вземат ги и трите.

Да видим какво казват по този въпрос пострадавшите. Руският монах Илия от Псков преразказва чутото от двама български монаси през 1539 лето Господне:

Ако турците намереха в някой християнин трима синове, те вземаха двама за султана; ако ли пък някой имаше един син - и него вземаха с насилие. И събираха от тези християнски деца до дванадесет хиляди, а понякога и до двадесет хиляди, от 5 до 10 години.

Неизвестен наш монах пише върху страниците на пожълтялото Евангелие:

Да се знае кога изпрати цар Мехмед силния Склав, та дойде в село Мъглиш през януари, 13 ден, та взеха от Мъглиш 813 еничарчета. Така да знаете, братя, когато чуете, че иде силният Склав, вие далече да бягате. Ох, ох, ох, окаяни грешни! Написа се в година 7131 (1623) при Търновския митрополит Гаврил.

Всеки е в правото си да се усъмни в истината на тези разкази - възможно е те да са пристрастни, защото все от християни са разказани. Затова нека дадем думата и на другата страна - за да не си играем на дребно, нека чуем самите султани.

1621 година, заповед на султан Осман ІІ: Тъй като вземането на момчета за еничарство от раята в закриляните [обърнете внимание - закриляните, а не поробените! - б.а.] императорски земи е стар закон още от древно време и понеже съгласно със следваната практика в миналото и досега е заповядано да се събират момчета за еничари, то за избирането, събирането и изпращането в щастливата ми столица на годните момчета, достойни за еничарство, е назначен ветеранът и стар ага, чест между подобните и почтените, турнаджибашията..., да бъде увеличена славата му.

С пристигането му строго да предупредите всички поданици от областите, селата, паланките, селищата, градовете, летите владения хас, зиамет и тимар, вакъфските селища и чифлиците, че бащите следва да съберат всичките си деца, без да оставят нито едно, и да ги заведат при казания ага.

Поменатия ага да избере по едно момче, годно и извънредно добро и хубаво, да го вземе за еничарство, да го запише в списъка и да го задържи.

Всяко момче се записва в списъка със собственото му име, с името на баща му, на майка му, на селото му заедно с отличителните му белези, качества и особености на момчето, каквито са, така че, ако някое момче се отлъчи, като се направи справка в списъка и се узнае кое е и откъде е, да се залови и доведе обратно.

1666 година, заповед на султан Мехмед IV Ловджията: Понеже въпросът за набиране на деца за еничари е от най-важните за държавата, трябва да наберете по едно дете от всеки неверен рая от петнадесет до двадесет години и годни за служба.

1601 година, заповед на султан Мехмед III: Ако някой от неверниците родители или друг някой се противопостави да предаде за еничарин сина си, да се обеси веднага на прага на вратата му!

(Че го е правил, може да не се съмняваме - този Мехмед III е оня, дето, качвайки се на престола, удушил 19-те си братчета, та българите ли ще пожали?)

Преди 5-6 страници, читателю, си зададохме с дребни буквички един голям въпрос: имали ли са турците неограничена власт над българите, от което зависи отговорът на още по-големия въпрос: роби ли сме били - или не сме били роби?

Да те обесят веднага на прага на вратата ти, ако не предадеш сина си за еничарин - по-неограничена власт от това, здраве му кажи!

Въобще имало ли е случай, когато турчин е бил съден за това, че е убил българин, че е отвлякъл момче за еничарин или момиче за харема си или просто за да го изнасили?

Научни